На 3 октомври 2012 г. се навършват 22 години от обединението на Германия, едно от най-важните събития на ХХ век.
Свикнали сме да определяме миналия век като един от най-трагичните в европейската история, като време, в което във всекидневната ни реч навлязоха нови думи като „тоталитарна диктатура”, „световна война”, „студена война”, „етническо прочистване” и др. Думи, зад които се крият милиони човешки съдби, преживели травмата от войната, диктатурата, политическото или етническото преследване. Но въпреки това, Обединението на Германия и последвалото обединение на Европа ни дават основание да определим ХХ век и като век на надеждата – надеждата за помирение и възвръщане на мира на нашия континент.
Темата за Обединението на Германия и на Европа може да бъде разгледано в различни аспекти. Единият аспект е историческият – той предполага безпристрастност и дистанцираност от събитията, представяне на различни гледни точки. Вторият подход е политическият – той търси последиците от историческото събитие, преценка на позитивите и негативите, до които е довело това събитие. Третият аспект е личният, при който на преден план стоят пристрастност и лично отношение. Аз бих искал да избера именно този личен подход. Причините за това са няколко. Първата е очевидна - Обединението и на Германия, и на Европа, са събития, които оказаха решаващо влияние върху моето личностно развитие. Втората причина е, че трудно мога да отделя политическите и обществените си позиции от личната ми пристрастност към въпроси като комунистическото минало, падането на Берлинската стена, Обединението на Германия и последвалото обединение на Европа.
Затова представям гледната точка, макар и пристрастна, на човек, който принадлежи към поколението, което е било на двадесет години, когато Берлинската стена престана да съществува, а Германия се обедини. Това е позицията на човек, чийто първи двадесет години са преминали в затворена страна и система, чийто поглед трудно можеше да се простре отвъд стената. Тя представляваше не само физическа граница, асоциирана с бодлива тел, граничарски кучета и автомати Калашников, но и ясна психологическа граница. Аз имах възможност през следващите двадесет години да следвам в Германия, да натрупам опит там и впоследствие да поема политическа отговорност в България. Но това е и гледната точка на човек, който осъзнава тежката отговорност за запазване на нашите общи постижения.
След като днес говорим за обединение – на Германия и на Европа, очевидно преди това е имало разделение. Какви са причините за това? Освен историческите факти, известни на всички нас, разделението се дължеше, според мен, и на липсата на чувство на солидарност и дългата историческа традиция, на чийто преден план винаги стоеше частното, конкретното, националния егоизъм, довели до тоталитарните режими и трагедиите на ХХ век. Аз също познавам тези тенденции от начина, по който съм изучавал историята. В нашите учебници по история почти постоянно се говореше за Великите сили, управлявали света през ХІХ и ХХ век, често без да се съобразяват с интересите или желанията на европейските народи. Поколението на нашите баби и дядовци се оплакваше, че Източна Европа е била предадена на Сталин в Техеран и Ялта, за да бъде гарантирана сигурността на Западна Европа. Разбира се, могат да бъдат цитирани множество исторически примери, които доказват това твърдение. Но изводът, който се налагаше да извлечем от този прочит на историята е, че трябва да бъдем „реалисти”, а не „идеалисти”. Берлинската стена беше не само географска граница между Изтока и Запада, тя беше символ на ограничения хоризонт на нашите мечти. В тези години пътуването отвъд стената беше по-скоро блян, отколкото действителност. Днес научаваме имената и съдбата на хората, загинали при опит за бягство, както и най-невероятните начини, които те са използвали, за да преминат Стената.
В България също съществуваше Стена – българската граница. Ние всички знаехме, че „нелегалното преминаване” на границите с Югославия, Гърция или Турция е изключително опасно начинание и въпреки това имаше хора, които се опитваха да го направят. Не само българи, но и мнозина чужденци – германци, поляци, унгарци, чехи и словаци, румънци. За мен това е важен въпрос, защото днес, благодарение на разсекретяването на архивите на българската Държавна сигурност, вече имаме възможност да надникнем в съдбите на тези хора. Това е един от проектите, по които работя и се надявам в скоро време истината за съдбата на много от тези хора да излезе наяве. Въпреки че пълна статистика едва ли може да се състави, би могло да се обобщи, че в годините на Студената война на българските граници загиват общо няколкостотин души, от които немалко германци. Така например само за периода от 1973 до 1977 г. 375 души се опитват „нелегално” да прекосят българската граница . Едва 26 я преминават успешно, сред тях са 20 германци. Останалите биват задържани – 207 германци, 57 поляци, 41 унгарци, 26 румънци, 14 чехи и словаци. Други са убити („ликвидирани”, както пише в документите) – 6 германци, 2 унгарци, 2 румънци, 1 поляк. Архивите са пълни с истории за трагичната участ на отделни хора, някои от които загиват, други са заловени и върнати в собствената им страна. Архивите пазят и множество драматични истории на хора, които успешно минават границата. Спомням си случая на две източногермански семейства и едно 14 годишно дете, които на 23 август 1981 г. , въпреки наблюдението с хеликоптери от тогавашните гранични войски, успяват да избягат през Черно море в Турция с помощта на лодка, предоставена им от техен западногермански приятел. Службите за сигурност на Германската демократична република бяха разположили по българското черноморско крайбрежие, което както и тогава, така и сега, е популярна туристическа дестинация, тайни агенти, които заедно с българската Държавна сигурност трябваше да предотвратяват бягството на граждани на ГДР.
В моето семейство също има хора, които бяха обект на политическо преследване. Един от тях успя да напусне страната и да остане в Западна Германия. Режимът наричаше тези хора "изменници на родината" и се опитваше да ги преследва и на Запад. Най-известният такъв случай е този на Георги Марков, български дисидент, писател и журналист, който работи за българската секция на БиБиСи в Лондон. Българската Държавна сигурност го уби като подарък за рождения ден на генералния секретар Живков, използвайки отрова на върха на чадър. От това убийство произлиза и терминът „български чадър“. Мнозинството от нашите родители бяха хора, които изпитваха ограничения хоризонт на тази стена, но които въпреки това се опитваха да живеят честно и почтено в условията на „реалния социализъм“.
Стената падна на 9 ноември 1989 г., за да отвори пътя към обединението – първо на Германия, после на Европа. Много добре си спомням датата 9 ноември, майка ми по една случайност на съдбата беше в командировка в Източен Берлин и имаше възможността да съпреживее тази съдбоносна нощ. Тя ни разказваше по телефона, както днес се казва “от мястото на събитието“, за огромната радост на берлинчани от двете страни на стената. За мен падането на Берлинската стена бързо беше засенчено от събитието, което се случи на следващия ден – 10 ноември, приемането на оставката на дългогодишния български комунистически диктатор Тодор Живков. Международната преса отрази случващото се в България оскъдно, но за нас в България то имаше историческо значение. За хората от моето поколение двете събития имаха ефект на разрушаването на символичната стена, която преграждаше хоризонта пред нашите мечти. За тези събития са изписани и изговорени множество политически речи и исторически статии, към които едва ли има какво да се добави. Премахването на стената има както реално, така и символично значение, и те не могат да бъдат отделени едно от друго. Обединението на Германия не е събитие, което има значение само за германската история. То откри пътя към обединението на Европа и изграждане на обща европейска идентичност. Тази промяна беше съпроводена не само с еуфория, но и с множество трудности. Тя създаде нови перспективи, но и ни изправи пред нови предизвикателства.
Какви бяха последиците от обединението? Реалистите, привърженици на геополитиката от ХІХ век, твърдяха как това обединение е пренаредило геостратегическата карта на Европа и се страхуваха от новообединена Германия. Но тези страхове бяха преодолени именно по пътя на европейската интеграция, която направи възможно присъединяването на страните от Централна и Източна Европа към Европейския съюз. Надявам се, че дългосрочна и успешна е политиката, следвана от идеалистите, а не от реалистите. Казано по-точно, когато мечтите на идеалистите съвпадат с мечтите на по-голямата част от обществото, реалистите трябва да замълчат. Това се отнася както за 14-те точки на плана за мир на американския президент Удроу Уилсън, за визионерските мечти за единна Европа на Роберт Шуман и Жан Моне, така и за политическите лидери на Европа през 1990 и 1991 г., които успяха да преодолеят своите национално-егоистични страхове и да поправят една историческа несправедливост, като по този начин позволиха на идеализма да надделее над реализма.
На това място бих искал да изкажа своето уважение към един голям политик –германския канцлер Хелмут Кол. Той бе за германците и за всички европейци точният човек, на точната позиция, в точния момент. Затова ние винаги ще му бъдем благодарни.
Обединението откри нови възможности и перспективи – както пред отделния човек, така и пред различните страни и общества. Вероятно всеки може да даде примери от личната си биография или от историята на своята държава. Поне толкова важно колкото личният успех е чувството за единство на Европа, възстановено след векове на разделение, войни, тоталитарни режими; чувството за общност, което преодолява географските граници; усещането, че малките държави вече не са жертва на Великите сили, а равноправни участници в една общност, чиято цел не е печалбата на едни за сметка на други. Европа трябва да се стреми към баланс между солидарност и отговорност. Това ще доведе до създаването на споделен европейски суверенитет, което, убеден съм, е жизнено важно за нашия континент, ако искаме да се справим с глобалните предизвикателства.
Тук бих желал да подчертая ролята на Германия и на правителството на канцлера Ангела Меркел, които са като скала в бурните води на финансовата криза. Спазването на финансова дисциплина, както и придържането към правилата, води до резултати. Но не и прилагането на трикове. В България успяхме посредством разумна фискална политика да постигнем макроикономическите показатели в позволените граници. В момента България има 2,1 % бюджетен дефицит и външен дълг, който възлиза на 16% от БВП. Както знаете, воденето на такава политика не е нито лесно, нито популярно решение, но това е единственият начин за излизане от спиралата на кризата.
Обединението и на Германия, и на Европа ни научи, че то е и средство за осмисляне на миналото и път към помирение на обществото. Почти няма европейска държава, която през ХХ век да не е преживяла период на някаква диктатура. Това са драматични исторически периоди, когато радикални идеологии са разделяли хората и са ги изправяли един срещу друг, време, в което не всеки е успял да остане верен на най-високите човешки ценности. Периоди, които бихме искали никога да не са се случвали и бързо да забравим. Но именно чувството за общност ни дава сили да се обърнем критично към собственото си минало, за да не допускаме повече същите грешки. В това отношение Германия е един от най-добрите примери, тъй като тя успя да зададе стандарта, по който обществата, преживели различни диктатури, да се вгледаме критично към своето минало. Личността на президента на Германия Йоахим Гаук е добър пример за нас, който ни дава мотивация да продължим с осмислянето на миналото.
Падането на Стената донесе чувство на свобода и нови перспективи. Но свободата носи и много отговорности, които не всеки може да поеме. Преходът в нашите страни не беше лек, нито напълно справедлив. Имаше хора, които успяха да се възползват от новите възможности, но и други, които се почувстваха пренебрегнати и маргинализирани.
В името на помирението се опитват да ни убедят да направим и някои компромиси, като например това, че в някои централно- и източноевропейски страни довчерашните комунисти и техните семейства се превърнаха в днешни най-големи капиталисти; както и че в края на миналата седмица с активната подкрепа на Германската социалдемократическа партия за президент на Партията на европейските социалисти бе избран синът на висш партиен функционер и член на ЦК на БКП. Разбира се, децата не трябва да плащат за грешките или престъпленията на родителите си, но твърде често сме свидетели на случаи, в които грешките на родителите носят големи финансови или политически привилегии на децата им. Съществува и един географски феномен - колкото повече се отдалечаваме от Берлин в посока на изток, толкова по-трудно е осмислянето на миналото и възстановяването на справедливостта. През 90-те години в много страни от централна и източна Европа бе проведена непрозрачна приватизация, която трансформира политическото влияние на комунистическата номенклатура в икономическо. Ясно виждаме, че например в Украйна и Русия са се утвърдили олигархични структури, които оказват влияние върху политиката в тези страни.
Свободата донесе усещането, че хоризонтът е отворен, но не всеки може да го достигне. Чувството за общност беше последвано от чувство на заплаха - от емигрантите, от малцинствата, от свободното движение на хора. Това накара мнозина да се обърнат към старото уютно убежище на националните идеи. Глобализацията донесе със себе си изолацията и опасенията, че европейската интеграция ще измести националната идентичност. Накратко, всичко това стана причина за новия възход на национализма в много европейски държави.
И точно в това се състои предизвикателството пред нас, политиците. Нашата задача е да обясним предимствата на обединена Европа за колкото се може повече хора, да ги убедим, че европейската солидарност не е празна дума, а реална възможност. Една силна и ориентирана към гражданите Европа има нужда от европейска идентичност, която за съжаление все още прохожда. Само ако се чувстваме европейци и запазим същевременно своята национална и регионална идентичност, можем да ускорим развитието на европейския проект към една икономическа, финансова и политическа Федерация. Глобалното развитие ще ни принуди да го направим. Дори и най-големите евроскептици един ден ще трябва да признаят, че ако не сме обединени, рискуваме да бъдем маргинализирани. Другите региони на света няма да ни чакат.Това е посланието, което трябва да отправим именно днес, във време на икономическа криза, когато се чуват немалко гласове, че лекарството е ново разделение, вместо обединение. Обединението на Германия и обединението на Европа ни позволи да мечтаем. Сега трябва да се опитаме да превърнем тези мечти в реалност.
Д-р Андрей Ковачев, заместник-председател на Комисията по външни работи, ръководител на българската делегация в групата на ЕНП (ГЕРБ)
