Доц. Чавдар Николов
Гьоте
е казал някъде, че е по-лесно да сбъркаш напълно, отколкото наполовина.
Логиката на взаимовръзките най-често се оказва желязна и затова българското
хитруване и извъртане малко помага.
Въвеждането на плосък данък върху доходите вече е вкарало държавата и общество у нас в съответстващ еднопосочен коловоз и това, което започва да ни се случва, може неприятно да сюрпризира само искрено заблудените души от лятото на 2007 година.
Тези, които не поискаха да плащат прогресивни данъци върху доходите си, съвсем естествено не желаят да плащат и европейски заплати. А обикновените българи, от своя страна, най-после попаднали в скачените съдове на Евросъюза, не могат повече да се примиряват с тукашното ниво на заплащане. Те стачкуват и успешно търсят по-добрата благосъстоятелна алтернатива в чужбина. Да получават български възнаграждения засега, подчертавам - засега, могат евентуално да се съгласят хора от Средния и Далечния изток и от арабския свят.
Които хора обаче, озовавайки се из тукашните земи, неминуемо ще намерят начини трайно да уседнат и да създадат така наречените „паралелни общества”. А „паралелните общества”, известно е, живеят по свои закони, провила и обичаи, които дори с голяма приблизителност не могат да бъдат наречени светски. Нещо повече, въпросните социални субобразования достатъчно често са показвали своята неохота за ентегриране, както и враждебността си към демократичните и прочие хуманни ценности на развития свят.
С други думи, с безразборния импорт на работна сила, какъвто са го замислили управляващите, България не само, че няма да реши проблемите, които има, но със сигурност ще ги задълбочи. На страна с нашия мащаб е напълно достатъчен като социална значимост проблемът с ромите. Така елементарната държавническа далновидност повелява изключително внимателно отношение към въпроса с имиграцията.
Разбира се, по друг начин би звучало всичкото в контекста, ако ставаше дума за предимствено привличане на лица от българската диаспора по света – от Молдова, Украйна, от Узбекистан, от Казахстан, даже частично от Македония. Но за тяхното репатриране не бива да се споменава мимоходом, а въпросът следва да стане предмет на стратегически обмислен и финансово подсигурен национален план, за който да се търси съответна подкрепа от Евросъюза. Интересно е впрочем да се наблюдава как общественото мнение през последния месец обърна вниманието на управляващите именно в тази насока и те волю-неволю заговориха за необходимостта от привличането в страната на живеещите зад граница българи.
Дайте обаче да проследим още един открояващ се в нашата днешна действителност затворен логически кръг. Нееднократно и напоително вече е писано за генезиса и характеристиките на съвременния български политически и бизнес елит. Неговата кланова херметичност, съчетана с „обществената тайна” относно произхода на повечето богатства у нас, еднозначно обуславят наличните, утвърдили се, обхватни и стабилни корупционни схеми и зависимости.
Така запорът върху средствата от ИСПА, ФАР и САПАРД не изненадва. Другото измерение на същото, което ни предстои, се нарича дневни винетки за по 11 евро, тол такси за концесионирани „на тъмно” магистрали и пр.и пр. Което пък означава, че след като през прехода един път платихме посредством натрупаното от нацията за половин век за формирането на настоящия ни нефелен политически и предприемачески елит, ще продължим да плащаме за възпроизводството му и в бъдеще. И то ще плащаме предимно по линията на държавно организирани паразитно монополни схеми.
Първичният, полуграмотен, неевропейски либерализъм, последователно и масирано масмедийно и политически налаган у нас през последните две десетилетия, естествено доведе до същностна примитивизация на самото българско общество. То съвсем не се превърна в жадуваната общност на граждани, а ни повече и ни по-малко в някаква пихтиеста сбирщина, в която всеки се спасява сам и срещу другите. Такъв собствено е ключът за дешифрирането на смисъла на непрестанно лансираните понастоящем „много прогресивни” идеи за множество здравни каси, за намаляването на социално осигурителните вноски и за прехвърлянето им на държавата, за замяната на системата на НОИ с частни пенсионно застрахователни фондове, за предимствата на платеното образование пред държавното и т.н.
Обстановката на прозрачна конкурентност на Единния европейски пазар е непривична и затова неразбираема за тези, които си въобразиха, че представляват деловите среди у нас. Въпрос на време е да се види колко от тях, как и в каква форма ще оцелеят. Обосновано е да се предположи, че броят им няма да бъде голям.
Но дотогава отричането на всякакви социални отговорности на държавата и обществото ще продължи с нарастваща сила и арогантност. Колкото и малко да са децата, местата в детските градини все ще бъдат недостатъчни. Колкото и големи да са задръстванията в София, градският транспорт няма да е в състояние да им стане алтернатива.
Облекченията в големите доходи, които бяха реализирани посредством плоския данък, няма да отидат за инвестиции и за създаването на работни места, както бе обещавано. Ако това бе целта, тя би била достижима и досега, ако въпросните доходи се декларират като фирмена печалба. Следователно, по линия на нарастване на вноса на предметите на разкоша можем да очакваме допълнително влошаване на текущата сметка на платежния баланс. На което пък министърът на финансите ще отговори, както досега, с ново нарастване на бюджетния излишък, сиреч с по-нататъшни икономии в областта на образованието, здравеопазването, строителството на инфраструктурата. Които от своя страна логично водят до нарастващо всеобщо социално недоволство, до по-нататъшна емиграция на младите и до „дефиниране на потребности от импорта на работна сила”...
Ако целта на упражнението е да си подменим народа, не е ли по-добре се постараем да го организираме с представители от националния ни сегмент по света или поне с хора от по-развития свят. В казуса Кремиковци не се ли нагледахме достатъчно на индийската предприемаческа култура? И трудно ли е на въпросния фон да си представим, да речем, индийската или пакистанската култура на несамостоятелно заетите? Или китайската? Или виетнамската?
С последните две култури вероятно, даже доказано, ще решим проблема с бездомните кучета по българските градове, села и паланки. Но дали това е достатъчно като аргументация в полза на неизбирателния внос на работници?
