Невероятен скандал се развихре в Кърджали по повод честването на 100-годишнината от Балканската война. Искрата пламна от предложението освободителят на града ген. Васил Делов да бъде обявен за „почетен гражданин”.
На заседание на Общинския съвет неговият председател Раиф Мустафа е представил обръщение към кмета Хасан Азис, подкрепено с подписите на 360 души. Основното в текста е предложението на ген. Делов да не се присъжда почетното зване. Основанието за това било, че има незараснали рани и спомените за Балканската война сред местното население.
На 21 октомври в Кърджали се навършват 100 години от завръщането на града в пределите на България, а дата може да бъде помрачена след отказа на съветниците на ДПС да подкрепят провъзгласяването на ген. Делов за почетен гражданин, съобщава „Преса”. Това, според политици от опозицията в града, обрича сесията на провал, тъй като ако точката отпадне от дневния ред, групите на БСП и ГЕРБ, както и съветникът от ЕНП, и единственият независим няма да участват в нея.
За какво всъщност става дума.
Политическите страсти ще се разгарят. В предизборната кампания политически сили вероятно ще ги разпалят до крайност. ДПС не отстъпват.
Ето как описва онези събития проф. Хайрие Сюлейманоглу Йенисой
БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ (1912-1913)
Както подчертават историците, Балканските войни и Руско-турската война от 1977-78 г. имат общи страни по отношение на страданията, създадени на турците и мюсюлманите: опожарявания, грабежи, изнасилвания, принудителни изселвания са общи характерни черти на тези войни.
От друга страна обаче, според известния американски историк Дж. Маккарти, има и известни различия между тях. Руско-турската война се водеше само от Русия, подчертава авторът: чрез принудителни изселвания осъществяваше плана за прочистване на Румелия от мюсюлмани, от турци и помаци. А при Балканските войни имаше няколко воюващи страни. Всяка една от тях при завоюване на дадена територия се стремеше да изгони мюсюлманите от там. Дори е имало случаи, когато от едно място тези хора да бъдат отново върнати на предишните си места, поради това, че дадена територия е преминала в ръцете на другата воюваща страна. Въздействието на тези събития върху турците и мюсюлманите, както и големите човешки загуби са неоспорим факт, че Балканските войни са причинили по-големи злини, по-голямо нещастие, отколкото Руско-турската война8.
Известни са в историята хайдушките, а по-късно и четническите, и комитаджийските нападения, насочени главно към турци, мюсюлмани: убивания, грабежи, изнасилвалия и др. Тези неща са отразени в турското устно народно творчество. В една песен, известна в Южна България, Беломорска Тракия и Македония, се разказва как от сватбата й отвлекли една булка и я отвели в планината:
От сватбата ми мамо
От сватбата ми ме взеха
Отведоха ме мамо
Във високи планини
......................................
Буковите листа мамо
Дюшек ми бяха
Буковите дънери мамо
Възглавница ми бяха
Комитаджийските наметала мамо
Йорган ми бяха.
Има още една особеност, по която Балканските войни се различават от Руско-турската война: насилствено преименуване и смяна на религията на турци и мюсюлмани. При осъществяване на всичко това се прилагат нечовешки методи. С. Селви в един свой разказ разказва как насилствено сменят имената на турците от едно село в Драмско. Свещеници събират всички селяни и ги затварят в една джамия и колективно ги покръстват. С голямо майсторство е използвана градацията като художествен похват и това още повече подсилва тъжното настроение в разказа10.
Страшните събития, преживяното по време на Балканските войни се помнят от възрастните родопчани. Писателят Салих Бозов години наред събира горчивите спомени на родопските мюсюлмани. Тези спомени ги четем в книгата му "В името на името"11. Да прочетем следните редове от
Изрекъл е поетът.
"Земя като една човешка длан"
За кървящия геноцид над родопските мюсюлмани през 1912-1913 г.–ще добавя аз-е изписана по челата на старци и старици човешка тъга:
"Родопска длан
без пет безценни пръста,
кастрени в безреда до насита
в името на кръста,
докато палачът се насити първи!
Човешка длан
без пет безценни пръста,
гледам те, чета браздите
и ти меря ръста
по чертите в кърви!"
Помаци от Родопите в онези времена...
Изрекъл е поетът! Ехото препраща думите му към небето. Чупи то лъч в простора и го връща приземи да зазвучи с нова сила като злокобна, жестока клетва, изричана от беззъба уста. Поема дъх засъхнала гръд, набъбват хлътнали бузи, зашепват нацепени устни."
……………………………………………………………
Почти не остава родопско селище без невинно пролята кръв. Най-голяма точност се препокрива с времето-5.Х-28.XI. и картата за военните действия на Родопския отряд. Касапският нож, калъчката, щикът, приклада се размахват сред овчедушни. Разчиства мечът за отпосле безпрепятствен път за кандилото, тамяна, светената вода и кръста. Сгромолясват се минарета, в руините на джамии падат глави. Дигат се в защита от меча голи ръце. Един замах-остават без пръсти, втори откос-остават и без длани! А после и без ръце... Трагични страници от една неписана история. В средената памет се вплитат родопски селища, махали, колиби и се тъче кървава черга, чиято кръв отдавна е застигнала до вкаменелост даже, но споменът и сълзите на все още живи деца и внуци на изкланите в онези години размекват сега кървавите вкаменелости и тъкат нова историческа черга. Изкласът разказва.
Чуваш тих шепот, виждаш хлътнали очи, изнизват се на пресекулки като из кладенци трогателни думи. Говорят 90-100 годишни прадядовци и баби. Внуци пишат една неписана истирия за родопската трагедия отпреди почти столетие. И когато демократична България, устремила се да сътвори най-новата си история, отбелязва годишнини от Балканската война, нека разлисти и неписаната историческа памет на прастарици и прастарци от родопската мюсюлманска общност и впише в своята история един геноцид над невинни."
След Балканските войни българските управници, за да спечелят подкрепата на великите сили и на Турция, биват принудени да направят крачка назад: връщат мюсюлманските имена на хората, разрешават молитвите в джамиите. Разрешават също да носят традиционните си носии.
Години след това в Родопите е подета нова кампания за преименуване на мюсюлманите. Тя е подета от "Дружба-Родина", създадена през май 1937 г. Главната цел на кампанията е пак: прочистване на Родопите от мюсюлманството, като се използва широко разпространената версия за насилственото му налагане на родопското население. Списание "Родопи" започва борба за приобщаване на мюсюлманите родопчани към българската нация. За осъществяване на целите се използват и някои мюсюлмански духовни ръководители и неопитни младежи: забранява се говоренето на турски език, забранява се носенето на традиционните носии, категорично се забранява и обрязването (сюнета).
Насила карат мюсюлманите да ядат свинско месо и др. Издевателствата продължават и по време на Втората световна война. Тъжното е това, че в тази кампания участват и някои българсли интелектуалци.
***
България е член на Европейския съюз и през последните години по отношение на човешките права безспорно има известен напредък. И трябва да вярваме, че човешките драми от миналото никога вече няма да се повтарят.
Много ценни са и сведенията на Никола Чуралски.
Ето неговият прочит на събитията от онези години.
ПРОДАДОХА РОДОПСКИЯ КРАЙ ЗА КОРОНАТА НА КНЯЗ БАТЕНБЕРГ
Греховни луфтове, бели оплета с тежки последствия за националната ни идентичност съществуват в нагодените към нечии интереси интерпретации на историята на родопския край. Може на някого да не му се иска да знае, но родопският край е крепост на българщината. Затова и сблъсъците тук са яростни и сурови.
Големият неизяснен въпрос за Родопите е Балканска война през 1912 - нужна ли беше тя и кому бе нужна? На следосвобожденските ни управници (след 1877-78 г.) не е било изгодно да разплетат болезнената истина. А събитията вкратце стоят ето така: С рейда на руските освободители след 14 януари на 1878 г. турските войски са прогонени далече зад линията на днешната ни южна граница. Реално родопският край е освободен от турско робство още през януари 1878 г. Във военната наука съществува неотменим закон - по-лесно е да победиш отколкото да задържиш победата. А за тогавашното източно румелийско правителство не е било чак толкова трудно да задържи победата в родопския край и с това да се реши още тогава кардиналният национален въпрос...
Балканска война - превземането на Кърджали
По линията на днешната ни южна граница е установена (според правилата за водене на война) демаркационна линия, т.е. ничия земя. А тя не е била ничия, наша си е била и никой не би бил в състояние да ни я отнеме или да ни се противопостави, още повече, че руските освободители са били в България и практически са били гарант. Какво е трябвало да направи Източнорумелийското правителство? Покойният автор на "Тъмраш" Ангел Вълчев го казва просто, ясно и осъдително. "Трябвало някой да постави гранични знаци и гранична стража." Както виждате, свободата ни е поднесена на тепсия, но ние не сме я поискали,
ние просто не сме се постарали да си я опазим. А за Турция какъв по-голям шанс да развие обратен боен успех и така да си възвърне част от империята. Тя овладява Родопите до линията Рожен-Доспат с прекъсване по долината на р. Въча. Така целият родопски край отново попада под турско още с полъха на свободата.
Населението по долината на Въча, включая на юг от с. Тъмраш до землищата на селата от приграничната полоса - Мугла - Кестен - Водни пад - Кожаре, обаче не мисли като нашите тогавашни източно-румелийски управници. Разочаровани и силно ненавиждащи петвековния си поробител, за първи път в историята на България хората там основават своя република. За първи път в историята на следосвобожденска България на практика се реализира идеята на Апостола на Свободата Васил Левски за народогласието и народното вишегласие, независимо от религиозната и национална принадлежност. Тази независимост, отвоювана от населението (и християни, и мохамедани) се нарича Тъмрашка република, Тъмрашки клин. Голямото национално предателство е буквалното изтъргуване на родопския край срещу короната на княз Александър Батенберг.
Как става това? Под натиска на представителите на Англия, Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и Турция и с тяхното пряко участие се подписва Топханенският протокол, с който според чл.2 от Акта за спогодба на работите на Източна Румелия (подписан от гореспоменатите участници на 5 април 1886 г.) мюсюлманските села от Родопския край и кърджалийския кантон се предават на Турция.
На 11 април 1886 г. с Указ № 2 княз Александър Батенберг фактически еднолично ратифицира подписаното съглашение, без да пита населението дали е съгласно или не. Самото доброволно съгласие на княза "да се приеме чл. 11, както го предлага Турция" предава мюсюлманските села на Турция срещу короната си
Преди обявяването на Съединението съзаклятниците му предвиждат вътрешни и международни политически и военни усложнения. С Турция не се отива на споразумение, поради простата причина, че евентуалното обединение на разпокъсана България едва ли ще е в неин интерес. Предвижда се и вътрешната военна опасност, която би дошла от Тъмрашкия клин, който буквално с острието си се е забил в сърцето на бъдеща обединена България. Тъмрашката република с неоснователно предубеждение се е считала за пета република на Турция. Но предубежденията са продукт на опасения, неправилни интерпретации и на какво ли не още. Важни са делата и в делата - лоялността. Между шефа на републиката Ахмед ага Тъмрашлията и Захари Стоянов се провеждат дипломатически срещи и уговорки на четири очи. Какво са си говорили никой не може да каже, но са стигнали до изключително важното споразумение по два пункта. Първо, Захари Стоянов приема предложението на Тъмрашлията засега поне Тъмрашката република да не се присъединява към бъдеща обединена България. Според мен вероятно не са изживени болките и разочарованията след Освобождението. Просто тъмрашци са виждали партизанщината на Източнорумелийското правителство, нечистоплътността му в преследване на чисто користни интереси и цели.
Второто споразумение е съдбовно за Съединението. Ахмед ага Тъмрашки заявява категорично и безусловно, че не ще противодейства с военна сила на Съединението.
И тук му е мястото с риторични въпроси да отговорим на предубедените. Ако все пак Тъмрашката република бе пета република на Турция, не би ли я използвала като военна сила срещу действията на Съединението?
Би ли било възможно Съединението, ако Тъмрашката република отвореше война на това съединение или в общия смисъл на думата на България? Тогава защо да не дадем нужния принос на Тъмрашката република и в частност на Ахмед Ага Тъмрашки за лоялното им поведение? Защо се пренебрегва този факт?
Цели тридесет и четири години поради политическа недалновидност, поради национални предателства и вмешателство на великите сили във вътрешните ни работи родопският край е под турско робство. Цели 34 години след Освобождението голяма част от родопския край е бил в застой, а в него шетала емиграционната турска външна политика. И кой е виновен за това. Населението ни ли?
И когато във вътрешността на страната ни управляващите национални предатели и лумпени икономически се задушават, изведнъж се сещат за тънещата в робство Родопа планина, а заедно с това апетитно поглеждат зад границата. Манипулирайки с патриотизма и родолюбието на населението във вътрешността на страната, издигайки за знамена кланетата в Батак и Перущица, през октомври на 1912 г., ведно Гърция, Сърбия и Черна гора, под прикритието на идеята за освобождението на поробените братя в Родопския край, тръгват на свещена война.
Балканската война се превръща в исторически абсурд -
Изтъргуван на цената на една княжеска корона, родопският край сега трябва да си се върне. Да се върне продаденото - това не е ли дипломатически прецедент?
В края на краищата Балканската война за населението на Родопите е една трагедия. Тя е свързана с грабежи, палежи, изнасилвания, с бежански проблем. Безогледно и масово се е воювало срещу реално мирно население, унищожавал се е поминъкът на хората. С Балканската война приграничната полоса е почти обезлюдена.Ефектът е разорение на родопския край, обезлюдяване и разорана почва за трайно настаняване на емиграционната турска външна политика. Кой е виновен за това? В никакъв случай населението. Защо все пак никой не желае да разкодира истината? А разкодирането на истината е разкаяние. Разкаянието - мостове между хората и изгонване на чуждоземни религии и интереси.
На нас, родопчани, не ни бе нужна Балканска война. Преди това не бе ни нужна и Тъмрашка република. На нас ни бе нужна през януари 1878 година далновидността на източнорумелийското правителство. Не ни бе нужно и тщеславието на княз Батенберг, продал ни за короната си. Но тогава, както и сега, националната ни история е запаметила предатели и ренегати. Едни са се продавали и са ни продавали за шепа пилаф, а днешните ни продават срещу зелени езици. Плащали са дедите ни, плащаме и ние с трагичната си житейска несъстоятелност. Промиха ни мозъците, превърнаха ни в роботи, в сурови и студени работи без мисъл, без чувство за човешка чест и достойнство. Политически и физически хомосексуалисти мародерстват с нас. И е трагично, че ни е все едно. Това ли бяха дедите ни?Това ли трябва да бъдем ние? В това ли е нашата същност.
Така е и сега АТАКА ни повежда в атака. А ние вдигаме белия байрак на робската покорност и все търсим и просим нови господари за ново безмълвно трагично робство. Това ли сме ние?
Паметта на дедите ни напира изпод пепелта на манипулирана забрава. България днес е на колене. През робски епохи тя не е падала на колене, защото е имала синове и дъщери, защото е имала мъже, защото е имала моми и невести войводи и знаменоски, защото е имала баби, които в "миндиле са носили патроне".
