Отказваме да се развиваме, искаме да си стоим в пръднята. Според актьора, който се прослави с ролята на мафиота Милото от сериала "Седем часа разлика", в България - няма оправяне. В света посредствеността е на почит, а в България - на особено висока. Освен че Сърменов се занимава с частен бизнес, отскоро е директор на Сатиричния театър, през ноември готви и премиера в Народния.
Интервю на Ренета Попова
- Бяхте напълно неизвестен за обществото, преди ролята на Милото, а сега се появявате навсякъде. С подобно свръхнатоварване доказвате нещо на себе си или на другите? Как се чувствате?
- Като муха в буркан. Но аз съм живял така и преди. Разликата е, че сега на вас ви е интересно, преди не ме знаехте. Винаги съм се занимавал с много неща едновременно и така се чувствам най-продуктивен. Даже навремето го бях докарал дотам, че спирах колата по средата на улицата, за да пиша сценария за едни телевизионни предавания. Динамиката, че отивам нанякъде и бързам, ме мобилизира по един особен начин. Никога не съм разбирал колегите, които са казвали, че ще се усамотят една седмица на планината и ще пишат разни неща. Всичко при мен трябва да се случва в страшна динамика. Това ми изостря мисълта и свършвам много повече неща, отколкото, ако днес си отделя целия ден да напиша един сценарий. Случвало се е решението на дадена задача, която съм си поставил, да се появи през нощта. Събуждам се, до мен има тефтер и химикалка. Решението се ражда, защото съзнанието работи. Слагаш задачата в съзнанието и не го насилваш, започваш да живееш с него. Подсъзнателно започваш да прекарваш живота през него. И в един момент нещата се решават.
-Добре де, а време за почивка?
- Това е лошото, че нямам време, и това е нещото, което много ме притеснява. Надявам се, като излезе премиерата на 9 ноември в Народния театър на пиесата „Любов по италиански”, ще се поуспокоя малко.
- А с четвърти сезон на „Седем часа разлика” какво се случва? Чуват се разни неща, че нямало да се снима...
- Това е България - пее и танцува. Чесън, лук и всички останали селянии, които могат да се случат. За съжаление. Ние не можем да оценим качествения продукт, не можем да му се зарадваме. Не искаме да се развиваме, искаме да си седим в мръсотията и в пръднята. Толкоз! Това е България. Казвам го сериозно: Ние нямаме никакъв шанс да оцелеем, да се развиваме. Светът е направен за посредствените, в България посредствеността се чувства най-добре.
- Тоест добре се вписваме в световните тенденции?
- Да, чудесно! Най-добрата част от света. Най-посредствената посредствена част от света. И се чувстваме великолепно.
- А вие какво правите тук в такъв случай?
- Никой не е съвършен. И аз страдам от собствените си глупости. Определено се упреквам. Няма логика, която да ме кара да остана тук. Все пак аз съм бил този, който в момента хората знаят, и преди 20 години. В момента харесват ме, не ме харесват –интересен съм им. Сега ми е лесно, но тогава? 20, 30 години да търпиш уроди около себе си.
- За днешното поколение променило ли се е нещо?
- Не, няма разлики. Поколенията винаги са едни и същи. Проблемът е, че в момента има много лоши примери и тези, които могат, си отиват.
- От три месеца сте на поста директор на Сатиричния театър. Харесва ли ви? Следвате ли някакъв подход на управление?
- Много е рано, рано е да ми се задават едни такива интересни въпроси, иде ми да ви убия... Човек, за да види какво да прави с едно пространство, първо трябва да го разбере. Трябва да поживее малко в него. Това е един жив организъм. Аз го познавам. Аз съм защитавал цветовете на този отбор, обаче от другата страна. Когато застанеш от тази страна – животът е въпрос на гледна точка. От тази гледна точка пейзажът изглежда малко по-различен. Този театър е с изключителни традиции. Моето име, че се свързва с рейтинга, който имам, е най-добрият пиар. В момента и таксиметровият шофьор знае кой е директорът на Сатиричния театър, пък иначе не знаеше, това е достатъчно. Стъпка по стъпка нещата ще си дойдат на мястото. Първата е направена, и то в правилната посока.
- Говори се за една успешна реформа в държавата, и това е театралната. Според вас такава ли е?
- Засега тя е успешна, обаче малко трудно формулирана. Причината е, че е много тясно свързана с човека, който я провежда. За първи път всички правомощия са дадени на предприятието. Аз в момента мога да разполагам с парите си. Казах им на колегите – от нас зависи. Ако не можем, значи не ставаме. Никой не ни е крив. Държавата ни плаща колкото си трябва. Защо парите на хората да отиват за някакви бездарници, които седят тук? Няма смисъл. Никой на никого не е длъжен в днешно време.
- Чувствате ли се късметлия като директор на Сатирата, тъй като зрителят предимно търси комичните сюжети? Къде е границата между забавлението и т. нар. халтура?
- Постановката „Вечеря за тъпаци”. Там е намерена границата. Не говорим за ниска форма на общуване и страсти, а за едно средно ниво на заряд и послание. Без претенции, малко под и малко над. Има чист хумор, сладък, ситуационен. Но е направен от човек, който може. Така е – някои могат, други – не! Напук, аз съм от тези, дето го могат. Вари го, печи го... Ако не бях, нямаше да говорим. Ако беше актьорът Атанас Атанасов или някой друг, нямаше да водим този разговор. Защото онези стоят и си пълнят гушите със самочувствие и се надуват като балони. Целият им живот мина така. Зад гърба им няма нищо.
- Мислите ли , че филмът „Кецове”...
- Отвратителен!
- Това ли е филмът, който би ни представил най-добре на оскарите?
- Не, това е изключително елементарен филм. Казах го навсякъде, дори и на артиста Иван Бърнев, който си мисли, че е много добър. Този филм за мен е под всякаква критика. Ако започнем да го анализираме професионално, ще видим неговата несъстоятелност. Той няма нищо общо с таргет групата си. Аз го гледах с млади хора около мен, които казаха: „Извинявайте, но това ли е нашето поколение?” Толкова елементарен разказ, но то младите хора в България въобще не мислят. Губят им се причинно-следствените връзки. Скоро гледах потресаващ филм – „Пъзел”. Да видиш ти на Людмил Стайков детенцето... Това ли ти научи сина си, бих го питал директно. Ходете да го гледате този филм, обаче внимавайте да не си прережете вените. Нямаме критерий. Този Людмил Стайков би трябвало да го създава.
- И какво правим в такъв случай?
- Почваме да говорим, да се съпротивляваме, да пишем критики. Да кажем: Този филм е лош!
- Кой да го направи това?
- Аз. Аз имам право да говоря. Свършил съм си работата, и то на повече от добро ниво. Аз съм на 49 години, няма за кога да скромнича. На мен ми е ясно какво съм направил. Вчера си гледах едни епизоди на „Седем часа...” и си казах: Ега си, т’ва как съм го направил? Знам много добре какви усилия ми е коствало. Онзи ден снимах с Джон Траволта и Робърт де Ниро. Видях нивото и на тези професионалисти. При мен резултатът е категоричен. Няма кой да ми каже „Ама той не си свърши работата.”
- Кой филм тогава е достойният за участие в номинациите за наградите на Американската филмова академия?
- „Малък голям”. Гледах го миналата година на „Златната роза”. Един прекрасен филм, направен от млади хора по прекрасен начин. Причината да не се знае много за него – няма критерий. Комисията, докато гледаше филма, ми обясняваше, че това е боклук.
- Не започнаха ли да ви търсят сметка за нещата, които говорите, откакто сте обществена личност? Например, когато Вежди Рашидов ви упрекна, че сте го нарекли смешник на откриването на обновената зала „Методи Андонов” в Сатирата.
- Аз му казах и на Вежди и на Бойко Борисов, моето уважение, но ако искате да се целуваме, по-добре да не работим заедно. Не сме се знаели досега... Но ако искаме да работим заедно, това е част от процеса. Да, естествено, че ще има натиск някой път. Аз до голяма степен го правя всичкото това за младите хора, да им е интересно да живеят тук. Гледам го например Иван Бърнев, който има огромно самочувствие вече, почва даже да прекалява със самовлюбеността си. Във филма „Къде е Маги?” няма да я намери Маги с тази игра. Маги за него ще си остане винаги скрита. И някой трябва да му го каже, да го напише. Проблемът е, че няма подготвени хора. Критиката трябва да е категорична и професионална. Аз мога да обоснова защо той няма да намери Маги. Без да говорим за слабостите въобще на самия сериал.
- Таите ли и лична вражда към този сериал, след като измести „Седем часа разлика” от неделната вечер?
- Нашият филм е с рейтинг 18, Маги е с 4. Аз не пиша рейтингите.
- Пак за критерия... Давят ни в клюки отвсякъде, а народът лакомо ги поглъща. Трябва ли да се търси отговорност за откровени лъжи?
- Абсурд е това. Трябва да е държавна политика – налагането на качества, създаването на критерий. Сами себе си трябва да контролираме. Да даваме възможност за развитие на качествените хора. Когато това не се случва, да се търси отговорност. Не е възможно министерството на културата да дава 17 млн. лв. за кино и да не се интересува какво става с него. И добронамерено да ми викат: „Абе, те младите снимат, бе” – и тази добронамереност, овчата, най-много я мразя - „Нищо, бе, днес е сбъркал, утре ще се научи”. Комунизъм. Няма пазарна икономика. Цялата система в България всъщност е сбъркана, комунизмът не си отива. Ако имаше кървава революция, ако се беше изринало из корен, щеше да е различно. Комунистите си останаха. Те държат икономически държавата в момента. Това създаде липсата на правила и на логики, защото ти, когато си добър, не означава, че ще се развиваш. Трябва да отговаряш на едни други критерии. Възможностите за развитие по време на тъй наречения преход не отидоха у тези, които могат, а у техни хора.
- Младите ни звезди на какво ниво са?
- Не можем да имаме толкова много артисти и толкова малко поле за изява, толкова много режисьори и толкова малко пари. Всяка година излизат по 100 артисти, от „Любен Гройс”, Западен, Северен, Южен, Благоевградски... Принизява се всичко. Използват се други средства – секс, пари, вуйчовци. В НАТФИЗ всяка година приемат куцо, кьораво, сакато и фъфлещо. От 180 кандидати приемат 200. Излиза след това, а в главата му е кухо - като един бидон. И казва :„Аз съм артист.” А преподавателите, които стоят в НАТФИЗ, с мизерните си заплатки се чувстват много комфортно и са готови да си измислят нови специалности и да си приемат - и всичките са от професор нагоре.
- В историята покрай Стефан Данаилов – кого подкрепяте?
- Стана ми мъчно. Него. Категорично. Онази жена я познавам отдавна, много е мерзко положението. Стефан не заслужава това. До голяма степен да не забравяме и той си е виновен. Няма безплатен обяд, всяко нещо се връща. В случая обаче говорим за отвратително грозно нещо, за съжаление.
- С какво ви впечтлиха Джон Траволта и Робърт де Ниро?
- Бях изненадан от смиреността им към професията.
