ЧЕРНО И БЯЛО

България е изправена пред прага на много сериозни вътрешни преобразувания.

Демографската катастрофа, чиито  проявления през последните двадесет години стават все по-видими за българското общество, причинява поредица от поражения върху развитието на българския народ. Въпреки подценяването им от страна както на управляващите, така и на гражданското общество, последици като обезлюдяването, застаряването на населението, рухването на икономиката и промяната на етническия модел водят след себе си почти необратими изменения. Въпреки че за някои от тях напоследък започна да се пише и да се коментира, отново не се достигна в дълбочина до най-сериозната последица от демографският срив – пълната подмяна на фундамента на българската държавност.
 

България по конституция е еднонационална държава, проява на държавотворния дух на българския народ. Все по-сериозните процеси на промяна на българският етнически баланс обаче вещаят почти непредсказуеми деформации в структурата на българската нация.
Огромното количествено отслабване на българската народност за сметка на циганският етнос, както и големият дисбаланс в пропорциите между нормите на раждаемост на българи и цигани в перспектива ще доведе до превръщане на българското население в малцинство в собствената му държава. Според все още непотвърдени официално данни от 2007 г. насам българчетата са под 50% от общия брой на новородените деца в България. Това означава че към 2025 г. българите ще са в най-добрия случай около 65% от населението на страната. Географското им разположение обаче далеч няма да е равномерно. Те ще се концентрират в столицата и в по-големите областни градове, при което селата и малките общини ще придобият подчертано небългарски облик.
 

Тази ситуация не е сценарна прогноза, а статистически план, изготвен въз основа на сегашните демографски тенденции. Сценариите имат място вече след достигане на точката на преобръщане на етническия баланс през 2025 г. Макар и с мащабите на демографската си катастрофа България да е уникална в човешката история, с промяната на държавотворната си народност тя далеч няма да е първият подобен случай. Известни са няколко такива казуси. На първо място е примерът с Южноафриканската република. Създадена като държава – доминион на Великобритания през 1910 г. под името Южноафрикански съюз, тогава тя представлява единствената държава в Африка с бяло мнозинство (на юг от екватора). Към момента на създаване на държавата делът на африканското население в нея е 20%. Впоследствие, заради бурното развитие на промишлеността, мините и селското стопанство, икономиката на ЮАР започва да изпитва остра нужда от работна ръка, която се удовлетворява с притока на все повече и повече негри от съседните британски колонии. Това, в съчетание с по-високата им раждаемост от африканерите (бялото население) води до това, че през 1985 г. делът им се увеличава до 83%. През 1992 г. след дългогодишна политическа борба организацията Африкански национален конгрес начело с Нелсън Мандела взема властта в държавата. ЮАР се превръща в поредната африканска държава с бяло малцинство.

Подобни примери не липсват и на други места по света. Островната държава Фиджи, намираща се в Тихия океан, претърпя поредица от преврати, чиято цел бе да задържат властта в ръцете на местното население, превърнало се в малцинство в собствената си страна.  Като бивша английска колония Фиджи развива своята икономика изключително екстензивно на базата на една единствена монокултура – захарната тръстика. Нуждата от работна ръка в плантациите води до „внос” на индийци, които са по-издържливи в работата по плантациите отколкото  местните полинезийци. Бурният емигрантски поток, отново в съчетение с по-високата раждаемост на индийците, води до последици аналогични на тези в ЮАР. Към 1987 г. индийското население вече е мнозинство и успява да избере свое правителство. Това предизвиква два бързи военни преврата (армията се доминира от местното население), които задържат властта в ръцете на полинезийците. В страната се разгаря ожесточен етнически конфликт, а взаимните нападения и убийства на представители от едната и другата общност стават ежедневие. През 2006 г. има трети военен преврат, последван от масово изселване на индийци от Фиджи, в резултат на което етническият баланс, макар и със сила се запазва в полза на полинезийците. Фиджи е неуспешен пример за промяна на етническият баланс. Класически пример за подобна метаморфоза обаче е Ливан. Създаден като френски протекторат през 1920 г., Ливан е единствената християнска държава в Близкия изток. Населението, което принадлежи на някои от различните християнски деноминации (маронити, католици, източно-православни, якобити, армено-грегориани и несториани) надхвърля 70%. С течение на времето по-високата раждаемост сред мюсюлманското малцинство (шиити и сунити) води до превръщането на Ливан в поредната мюсюлманска държава. И тук процесите се развиват изключително кърваво. Две граждаски войни разкъсват Ливан през XX век – през 1958 г. и 1975 – 1990 г. След края на войните става ясно, че християните вече нямат възможност да доминират в държавата и от всички техни позиции успяват да запазят само поста президент на републиката, който обаче е изпразнен от съдържание и власт. Към 2010 г.  християните в Ливан са според най-оптимистичните статистики 38%, макар че според други данни са едва около 25%. Съществуват и други примери за промяна в етническият баланс, макар и вече направлявани от държавните власти. В Китай, който по конституция е многонационална държава с автономни области, държавната политика съвсем официално поощрява „китаизацията” на малцинствените райони. В резултат на последователни и планомерно провеждани действия на заселване на китайци и вътрешна колонизация на „изостаналите ” региони от 1975 г. насам, днес в Китай няма нито една една автономна област, в която китайците да са малцинство. Така тибетците (в Тибет), уйгурите (в Синдзян-Уйгурия) и монголците (във Вътрешна Монголия) се превърнаха в малцинство в собствените си отечества. По подобен начин се развиха и някои бивши автономни области и републики в състава на СССР. Нагорни Карабах, автономна област в състава на Азербайджан, е създадена през 1923 г. Тогава арменското население в нея е 99%. През годините на съветската власт форсираната от властите в Баку азерска емиграция води до намаляване на арменското население на 70% през 1989 г. По-високата в пъти раждаемост на азерите  плаши арменското ръководство на областта, защото то вижда как в обозримо бъдеще Карабах ще изгуби арменският си етнически облик. Събитията по-нататък са печално известни – кървава гражданска война, отнела живота на десетки хиляди хора, и неуреден конфликт продължаващ  до днес. Почти по подобен начин се развиха и събитията в Южна Осетия – автономна област в състава на Грузия.
 

Анализът показва, че никъде прехода от доминирането на една народност към доминирането на друга народност в рамките на една и съща държава  не минава мирно. Тъй като България се е запътила към подобен преход е редно да си зададем въпроса, как точно ще се случи той – дали със церемониално сдаване на властта по подобие на ЮАР, или с кървава гражданска война подобно в Ливан. Към настоящия момент процесите развиващи се в българското общество дават сигнали за развитие както на единия, така и на другия сценарий. Притъпеният съпротивителен дух на българите, всеобщият песимизъм и катастрофична нагласа в съчетание с все по-нарастващото самочувствие на циганите (основаващо се на техния количествен ръст и присъствие във всички области на България) и де факто извоюваната от ДПС териториална автономия на отделни части от българската държава дават  предимство на сценария за мирен преход. От друга страна, трагичните събития в с. Катуница и последвалата бурна българска реакция, дават основание да се мисли, че въпреки пораженческите настроения отделни групи в българското общество няма да приемат спокойно деградацията и трансформацията на българската държавност. При всички положения едно е сигурно – България е изправена пред прага на много сериозни вътрешни преобразувания, и колкото по-скоро тези процеси започнат да се изследват и да се търсят средства и начини за тяхното контролиране и преодоляване, толкова бъдещето на българския народ и на неговата държава става по-сигурно.