Oбществото боледува, а езикът като негов орган се променя. Сега има нужда от груб, кратък език с вулгаризми. Някои обществени групи, освен битова, нямат други сфери на вербална изява, казва професорът социолингвист.
Професор Михаил Виденов е преподавател в Софийския университет от 1966 г. досега. Бил е гост преподавател в Пражкия Карлов университет и в Московския университет "М. В. Ломоносов". Чел е лекции в почти всички европейски университети. Той е член-кореспондент на БАН. Заниманията му са в областта на социолингвистиката, етнолингвистиката, диалектологията и паралингвистиката. Автор е на множество книги, а научните му приноси се цитират в авторитетни европейски и американски списания.
интервю на Ана Кочева
- Проф. Виденов, очевиден факт е, че в последно време българският език претърпя доста промени. В каква посока са те?
- Крайно време беше учените да вдигнат шум (което наскоро направихме и с конференция), защото езикът на улицата смени официалния език на много места. Доста плачевно е случващото се с българския език след 20 години демокрация.
- Правейки уговорката, че при езиковите изяви има всякакви диференциации – професионални, социални, възрастови и пр. – какво става с активния речник на съвременния език?
- Първата тенденция е езикът да се огруби, втората произтича от една нова мода – да не се говори толкова официално, т.е. езикът да „се свали”, да е по-близо до хората. Говоря за езика на официалните лица, на лицата под прожекторите, на тези, които непрекъснато са по интервюта, по телевизионни предавания и по рубриките на вестниците. Те вече не желаят да приказват така както приляга на един политик, искат техният стил да е по-нисък, по-близо до хората.
- Не искат или не могат?
- Някои и не могат. Но повечето го правят нарочно, това е стратегия да се говори на по-нисък стил, тъй като той е по-печеливш.
- А може ли да се определи коя обществена група минава за най-речовита?
- Това, според мен, е природна даденост, но преди всичко такива са политиците, особено тези, които наричаме парламентарни. Те най-много приказват, защото това им е работата, с това си изкарват хляба. Въпреки че и сред тях има хора, които просто не притежават природната даденост да говорят много и добре. Но това, което напоследък се тиражира, за 400-те думи, които се използват, е факт за всеки човек в битовата му сфера. Всеки един от нас вкъщи не разговаря с повече от 400 думи активен речник. При някои съсловия, каквито напр. са т. нар. „добре облечени бизнесмени” други сфери на вербална изява просто липсват. Те се изявяват единствено на битово равнище и езикът им се свежда до твърде малко думи. Така че това е идеята за тези, станали вече митични, 400 думи.
- Тази тенденция обща ли е, ако я разгледаме в съпоставителен план с други европейски езици, или засяга само българския?
- Това е обща тенденция за всички боледуващи общества. Защото, всеизвестен факт е, че езикът е орган на обществото. Когато в обществото има промени, те настъпват и в езика. Какви са промените в нашето общество, е очевидно. По същият начин това става и в езика.
- Т.е. тази болест в езика следва да се преодолее, когато нещата в обществото си дойдат на мястото?
- Да, обществото си служи с такъв език, какъвто му е необходим. Сега то има нужда от груб, кратък език, език с вулгаризми, защото социумът е в непрекъснат стрес и точно това е активирано. Когато обществото се успокои, когато започне да се интересува и от абстрактни неща, тогава ще му потрябва и абстрактната лексика. Българският език разполага с всичко – и с ругатни: от цветисти, по-цветисти, и с прекрасен език за изразяване на чудесни емоции. Така че изводът се налага от само себе си: с езика не се случва нищо лошо, това се случва с говорителя, с носителя на българския език.
- Професор Виденов, битува едно мнение, че българинът много лесно и добре учи чужди езици. Вярно ли е това?
- Тук ще се пошегувам, като кажа, че най-лесно учат чужди езици циганите поради условията, в които са поставени. Но сега сериозно: всеки човек учи лесно език, при положение че е изправен пред необходимостта да го научи. Мисля обаче, че няма такива национални особености, та един народ да учи по-лесно от друг. Американците например не учат никакви езици, защото са разглезени, навсякъде се говори на английски. Но ние, щом минем Драгоман, или излезем през друг граничен пункт, тутакси заговаряме на друг език, защото вече не можем да се оправяме на български. Всъщност нуждата ни кара да научим бързо или бавно други езици. Но наистина битува подобна митология. Както и, че българките са най-красиви, мъжете ни са най-надарени, нашата природа е най-хубава и българският език е най-звучен, а граматиката ни – най-съвършена. Това са митове, в тях няма нищо вярно.
- Но такива митове битуват у всеки един народ!
- Разбира се! Всеки един народ е влюбен в себе си, в своята природа, в своята родина, в своя роден език. Един език като арабския напр., който за нас звучи ужасно с гърлените си звуци, за арабите е музика. Както е за нас българският език. Такава нагласа има всеки човек, съответно всеки народ.
- Вие поддържате ли още онази идея, която впрочем е доста сполучлива, медиите да бъдат санкционирани, ако дават думата на неграмотни политици? А тя би могла и да се разшири – да обхване не само политиците, но и хора от всички обществени сфери. От друга страна пък май има опасност, ако си представим, че това се случи, медиите здраво да закъсат, защото драстично ще намалеят събеседниците.
- Медиите би трябвало, предлагайки ефира или страниците си, да предупреждават, че всякакви вулгаризми са нежелани. И ако се изтървават неприлични думи, не е зле да има някакви санкции, защото в противен случай ефирът става масов разпространител на вулгаризми. Особено са опасни т.нар. шоу-програми. Там, за да е интересно шоуто, го оцветяват с вулгарни думи и на практика единственият ефект е, че учат малките деца как по-добре да псуват. Често от ефира се говори ужасно безвкусно. Вулгарната дума и уличният език не могат да бъдат унищожени от никого, те са съществували, съществуват и ще съществуват. Въпросът е да не им се дава възможност да виреят на официални места, откъдето се превръщат и в модел за подражание. Точно както и при облеклото: когато нещо не винаги е красиво, но е модерно и затова хората го слагат на гърба си.
- Накрая да завършим и с въпроса за нуждата от закон за езика. Има ли такава?
- Езикът се развива по свои закони. Ние имаме нужда от закон за употреба на езика. Т.е. да не прекаляват журналисти и политици с неясни и непознати за обществото думи. Това се отнася и до интернационализмите, които трябва доста по-внимателно да се допускат в езика. Разбира се, не можем да ги спрем. Това е първото; второто е – забрана на каквито и да е било вулгаризми и цинизми. Това вече можем да го направим, то е много лесно. Собствениците на медиите трябва да носят отговорност точно за тези две неща. Тогава и на съответните органи ще им бъде по-лесно, защото сега и да напсува човек в ефира, няма законодателен текст, по който той да бъде наказан. Но най-важното: обществото има нужда от спокойствие и от сериозно училище, където езиковото поведение се формира, отработва и внушава на подрастващите. Ако мен ме попитат: откъде тръгна разплитането на чорапа, ще кажа – от това, че занемарихме училището. То вече не е институцията, която е било и трябва да бъде. А езикът е най-голямата крепост, която ни пази като българи!
