Патриарх Максим в последното си интервю на журналиста Горан Благоев, публикувано в сп."Биограф" през януари 2012 г.
- Какъв е дългът на патриарха?
- Дългът е тоя, който изисква най-напред Свещеното писание, който изисква канонът на Църквата, който изисква по-конкретно и уставът на Българската православна църква. Всякога съм имал предвид това нещо и никога не съм се щадил в изпълнение на тия си задължения. Живял съм със съзнанието, че имам отговорност пред Бога и пред Църквата. Разбира се, и пред обществото, но на сетнешно място. Старал съм се над Всичко да имам интересите на Църквата при изпълнение и гражданските си обязаности, които в никой случай не са във вреда на църквата, на нейните интереси. Не съм в това отношение правил никакви компромиси. Изживявания съм имал много тежки, но съм ги понасял за свое огорчение преди всичко. Огорчение не толкова лично, отколкото като предстоятел на Българската православна църква, когато тя е била атакувана.
- Изкушавам се да Ви задам и един такъв въпрос - за грешките, за греха. Бог ни учи, че няма човек на земята и ден да е живял, да не е грешал. Къде смятате, че Вие сте допускали грешки?
- Мога ли да кажа, че не съм съгрешил, че нямам грях? Това не само че съвестта ми не може да допусне да кажа, да отида особено против думите на Свещеното писание, че няма човек да е живял един ден и да не е грешил. Нека да кажа, че грешки може да съм допускал, но компромиси за сметка, във вреда на Църквата никога не съм допускал, нито съм си позволявал да мисля, че мога да допусна. Случайни грешки по преценка, кое ще бъде по-добре за Църквата, съм правил. Но това, което е за полза на Църквата, съм предпочитал всякога, а не като срамен компромис пред когото и да било - пред властници лично или пред власт изобщо. Никога не съм допускал такива компромиси да направя. Грешки несъмнено съм правил, но никога във вреда на Църквата и на служението си. Когато е трябвало да избирам в две насоки, съм се присъединявал към тази, която ще бъде по-полезна за Църквата. Болезнено може да е изживявано. Обаче полезно за Църквата, а не за моя лична угода.
- Искам да ви върна към Зографския манастир - не сте успели да станете монах там, но знам, че сте допринесли за спасяването на неговия български облик...
- Бил съм там с голямо съзнание на моето недостойнство пред подвига духовен, монашески, който са носили и носят обитателите на светата Зографска обител. Търсил съм опора в молитвата, която съм отправял към Св. Георги, закрилника на обителта - за неговата помощ в моето служение. Беше време, когато Зографската българска света обител беше в голямо затруднение. Остана с малко братство и по силата на някои изисквания монашески, се беше наложило да бъде поставен румънец за игумен на светата обител. Това се изживяваше много болезнено от страна на няколкото монаси-българи, които бяха останали в светата обител, на всички нас, ръководителите на Църквата и на целия ни народ. Трябваше да се излезе от това затруднено, критично, бих казал, положение. В това време аз по протокол направих братско посещение в Гърция на Еладската света православна църква. По програма бях пожелал да посетя и Зографския манастир, но така беше уредено всичко, че не беше намерено време да осъществя това посещение. На място, при изпълнение стриктно на програмата, аз казах на тогавашния външен министър на Гърция, че не мога да допусна да направя посещение на съседната нам Гръцка православна църква, а да не отида да посетя българската светиня на Света гора - Зографския манастир. Казаха ми, че няма възможност, няма време за това. Ще намерим възможност, казвам, имаме една нощ. Усмихнаха се. Да, казвам, една нощ има. Така и стана посещението. Намериха се и превозни средства от Карея до морето и от морето на някакъв превозен съд до пристанището на Зографския манастир. Преди това трябваше да направим посещение на административното управление на Света гора в Карея.
Посрещнати бяхме добре от ръководството на управлението на светогорските манастири в църквата "Протатон", дадоха ми мантия архиерейска, направихме молебен. В това време обаче моята мисъл и мисълта на събратята, които ме придружаваха, беше по какъв начин ще отидем в Зографския манастир и ще предотвратим възможността да остане румънецът за игумен на манастира. Затова на единствената снимка, която имам от богослужението в Карея, гледам "из под вежди" - един такъв строг вид. Покой не ми даваше мисълта дали ще има време да отидем до нашия манастир. През това време в Зограф били пратени с вертолет двама души архиереи - пратени от Цариградската патриаршия. Те бяха сторили необходимото да изчезне от манастира румънецът поставен за игумен - взели го със себе си на вертолета. Пристигнахме ние на пристанището на "Зограф" след полунощ. Братята са ни очаквали на пристанището, разбрали, че няма да отидем и се прибрали. В това време ние пристигнахме на пристанището и тръгнахме пеша да отидем в манастира.
Междувременно пристигна един от манастирските хора цивилен, който ни придружи до манастира. Братята ни посрещнаха тържествено - с биене на камбаните, със светия кръст, със светата икона, Въведоха ни в църквата, там направихме молебен по приетия ред и се прибрахме късно през нощта или може би рано на другия ден, в килиите си за някой час. Отидохме да се поклоним на гробовете на покойните братя на гробището, като се върнахме, дадоха ни закуска там по техния обичай и трябваше веднага да пътуваме за България, защото тук пък предстоеше посрещането на един от престоятелите на една от сестрите-църкви. Мисията, с която отидохме, беше изпълнена.
Пресвета Богородица ни закриляше да отидем, да свършим тая работа - да се прекрати игуменството на румънеца в светата обител и да се намери възможност да останат там братята-българи. Това е благословение на Божията майка. Принос в това отношение не може да се припише на мен, но се радвам, че можа да се осъществи това предотвратяване на ситуацията в светата българска обител - управлението й да се заеме от чужденец, което щеше да породи сетне неблагоприятни последици и вреди за светата обител, за светата ни църква и за нашия народ, който питае особено дълбоки чувства към "Зограф" и неговата духовност.
- Случи се така, че два от рождените си дни - през 2005-а и 2006-а година - посрещнахте в болница. Как бихте окуражили хората, които подобно на Вас изпитват физическа болка?
- Деветдесетата ми годишнина толкова нашироко бе отпразнувана, че Бог ми прати това страдание за смирение и за размисъл - че тържествата може и да са по-скромни, а може и без тях. Изживяване имам повече, че съм далеко от храма, отколкото, че понасям болестта.
Храмът не само ми липсва, но и ми е необходимост
На тези, които имат някакво физическо страдание като мен, искам да кажа, че християнинът, който искрено вярва и се съобразява със словото на Спасителя и повелята на Църквата, не бива да отпада духом. Всякога той трябва да Живее с надежда, че получените в неговия живот катаклизми ще бъдат изживени и той отново ще започне да живее нормално, както преди получаването на тия травми. Трябва да усещаме, че дори когато ни е трудно, дори когато сме в изнемога, Бог ни милва... Милва ни Бог.
- Често във вашите проповеди говорите за децата, призовавате родителите да ги водят в храма, да ги възпитават в християнските ценности. Откъде това отношение към децата, към младите?
- Моето отношение към младите!? Моето отношение към младите се проявяваше още като млад, като учител-възпитател в Семинарията имах присърце повода, за който са дошли учениците там - да се подготвят за утрешни свещенослужители. Старал съм се да ги насърчавам, да ги улеснявам, да им помагам повече със съвет и пример, отколкото с дисциплинарни наказания. И мисля, че имах добър успех и в това отношение. Е, разбира се, и друго е имало. Така ме научиха моите предци, че съм предпочитал на някого да ударя два шамара при провинение, вместо да го внеса в заседание на учителския съвет да бъде изключен от Семинарията - и така да навредя с това не само на него, а и на родителите му, които с труд го издържат за да продължи обучението си. И сега си спомнят това нещо с благодарност мои възпитаници от тогава. Тъй че това мисля за едно от положителните мои възпитателни средства в Семинарията.
Аз се чувствам задължен в битността си, в служението си на предстоятел на Българската православна църква да проявявам според силите си грешки за децата, за тяхното възпитание в църковен смисъл и за служение достойно на Църквата, на обществото, на държавата. Моето отношение е определено още от Спасителя, който е казал: "Оставете децата, не им пречете да дойдат при мене". Ние апелираме, проповядваме, настояваме младежта да бъде доведена при Христа, който е пътят, истината и Животът. Тогава тя ще бъде отклонена и от всички негативни прояви, за които я виним сега. Ако младежта се възпитава в Евангелските добродетели, ще се избегнат много от пороците, от нежелани прояви в нейния Живот. А възрастването им в добродетелта ще е принос за цялата ни общественост.
Добре е да имаме и четяща младеж
Дали чете и колко чете младежта, не зная, но е добре повече да чете, за да открива повече истината, която ще й послужи в живота. Трябва да има книгата като настолна необходимост във всекидневието си.
- Знам, че много обичате да правите разходки в планината, когато имате време. Какво намирате в природата?
- Намирам преди всичко Божията премъдрост и щедрост към хората. Природата е надарена с всички възможности за душевния, духовен и физически Възход на човека, за да може в пълнота на силите той да се отдава на служение на Твореца. Всичко, което ни заобикаля, ни помага да виждаме най-вече неговото всемогъщество, неговата благост, проявявана към човеците. Любимо място ми е родното село Орешак с цялата околност, с Балкана, който така съм обхождал много често още от младини.
Едно от най-красивите и любими места е Зелениковец, където има храм, построен от Пловдивския митрополит Максим по поръчение на българския екзарх Йосиф - както той казва: в стари години да има едно тихо, спокойно място за кратка отмора. За такава отмора и за работа е служил Зелениковец с прекрасната си природа - гори, поляни, градини сливови... Обичам да търся отмора и във билата на Софийската митрополия при Драгалевския манастир. Тук тия условия са благоприятни, затова и идването ми тука е от голяма полза. Както за ободряване душевно и съзерцаване на Божията красота, така също и за подпомагане телесно за работата, която предстои да върша и изпълнявам. Особено красиво е вечер, когато светлините на града огреят низината, а луната - върховете на планината. Обичам да слушам и шума на потока, което също ми създава добро настроение...
Време за усамотяване имам малко, но желая да се усамотя, да се поуспокоя от шума на града, от сложните проблеми, които има да решавам като патриарх. Препоръчват усамотението за успокояване. Доколкото имам възможност, аз се ползвам от него, но възможностите са малки, затова рядко мога да се усамотя, да речем, в това спокойно, хубаво, благоразполагащо място за духовна и физическа отмора, за размисъл върху служението. Затова намирам за полезно, за приятно усамотението - то дава възможност за самовглъбяване, за поглед към небето, към Бога и обезателно за отправяне на молитва. Историята на монашеството е доказала ползата от усамотението. Затова усещам природата като нещо, което подпомага човека в неговия възход, в неговото съзнание, че трябва да се ползва от нейните красоти и от всички блага, които тя му предлага.
- Коя е съкровената молитва на българския патриарх?
- Моята молитва към Бога всякога е била да съхрани в цялост, в пълнота, в преуспяване на светата църква, на Българската православна църква, за освобождаването й от зловредни влияния на хора, които са се отклонили от истината за единство на светата църква, и да получат вразумение, да се върнат към истината, към служение на Църквата в нейното единство. Моля се за родината, за мира в нея и в целия свят, за любов между хората, за добронамереност в отношението им и за щастие на всички на земята. Моля се и за възхода на нашето отечество. Счита се, че ние като малък народ и като малка църква нямаме основание да говорим по глобалните въпроси, за нещата, които може много да допринесат за доброто на човечеството. Това, разбира се, не отговаря на истината. Всеки в своето звание и положените може да допринесе за благото на хората, а не само на тия, които са около него.
Моля се и за укрепване на единството, което го има между светите православни църкви - за възход на светото православие. Ние, които служим на светото православие, на Българската православна църква във висок сан, трябва да имаме съзнание за светостта на светото православие. За това, което то допринася в живота на всички хора и за спасение на техните души. За съжаление познанието за същината на светото православие, за неговото служение на Бога и на човеците, на ближните, не е така известно между християните. Има нужда от просвета в това отношение - да стане популярно познанието на същината на светото православие, на неговата сила, на неговото значение за човеците, за да го възлюбят и да живеят с неговите истини. За това се моля - за просвещаването на всички ни във вярата Христова. Моля се и за спасение на моята душа.
