За всички, които честваха Балканската война, които се възхищаваха на подвига на дедите ни в онези трудни години. За наследниците на българския дух, които неосъзнават това. За тези, които искат „нов прочит” на войната. За онези, които заявиха, че Балканската война е била етническо прочистване.
За всички, които живеят и милеят за тази земя и я считат за своя родина предлагаме „При Струма” на класика Йордан Йовков. Той поне не се нуждае от коментар...
При Струма
Французката бригада, която е разбита при Струма, е бригадата Бротие. Всяка малка или по-голяма единица, в която и да било армия, си има своя номер, с които се именува, но у французите тоя номер обикновено се замества с името на началника. Това е една традиция, която има нишките си в миналото и в нея живее хипнозата на прочути имена.
Но не е само това. Говорят твърде много и другите подробности, колкото оскъдни и да са. Там е имало зуави, шасьори, кавалеристи. Неволно въображението си рисува ефектна картина, за която миналото дава разкошни краски и широки рамки. Разбира се, новото време е изменило много неща. Но ние си мислим за тия французки кавалеристи, които някога яздеха исполински коне, носеха кюраси и на каските им се развяваха космати гриви. Тия буйни ескадронн, които в битките се появяваха като буреносни облаци и хилядите сабли блещяха и се преплитаха като светкавици.Тъй беше запомнил светът тия железни центаври и атаките им при Шевердинския редут и при Ватерло.
Там е имало и зуави - тия екзотични фигури с широки шалвари и малки червени кепи, които напомнят Алжир, Солферино и Крим. Миналото на шасьорнте е по-малко известно, но сам Поанкаре е бивш офицер от тия полкове. Има много фотографически снимки, където той носи тяхната униформа и широкият с увиснали краища каскет стои върху главата му твърде кокетно и на бекрен.
Кирасири, зуави и шасьори - полкове на стара армия - сега извиха колоните си сред маковите градини и жълтите стърнища при Струма. Нека признаем, че нашите неприятели са калени и опитни войници. Но те никога не забравят и красивия жест. Вековете и традициите са стилизирали всичко: униформата и позата, мелодията на командите и патетичния боен вик. И зрелището, което водите на Струма са отразили, е било наистина ефектно и рядко: тук не са липсвали линии и краски, които сме навикнали да виждаме в картините на Мейсоние, не е липсвало и обаянието на тая старинна слава, която звучи в метафорите на Юго.
Легендата разказва, че Хронос изядал сам децата си. Той е жесток и жестоко се шегува. Времето разрушава днес това, което е било зидано с векове. Нови и паметни страници прибавя към историята нашето време. И може би тия страници някога ще будят само недоумение и учудване. Защото малко по-рано читателят ще е прелиствал страници, в които грее сиянието на една голяма слава. Бригади, дивизии и корпуси, които също тъй, наместо номера си, като единствен девиз, носят името на шефа си: Удино, Ней, Мюрат, Даву - и много, много още. Имена, които имат очарованието на мит, и подвизи, които приличат на легенди. Войници, които са обходили земята по всички посоки на хоризонта, знамена, които са се развявали и в горещите, пясъци на Египет, и в снежните полета на Русия. Съдбата довежда тия войски при бреговете на Струма. И външният вид, и заветите на миналото са запазени. Но бригадата на Бротие е разбита. Маковите градини и жълтите стърнища са покрити с трупове, разхвърляни оръжия и дрехи. Всички следи на поражение и паника. Логичният ход на историческите факти е грубо и неестествено нарушен. Нима е възможно това? Кой можа да нанесе тоя страшен удар? Кой е той? Кои са те?
За тях историята и миналото също пазят документи, макар и много по-малко. Но от четири години целият свят ги знае. Синове са на Балкана. И природата, която ги е откърмила, дала им е всичката си мощ и коравина. В мирните дни на труда - това са пастири из планините и жътвари по златните ниви край Дунава и Марица. У тях не всичко е тъй бляскаво, изгладено и изящно, не всичко тъй е подчинено на стила и на тънкия вкус. Униформите са скромни и кафяви, каквато е земята, лицата имат бронзовия цвят на пшеницата, но плещите са широки и ръката, която натиска палешника на ралото, знае да върти и меча. Тая ръка е груба, голяма и тежка като чук.
От урвите на Нидже, Беласица и Али ботуш тия полкове слизат, неудържими и буйни, като порои. У тях много нещо е необикновено и странно, подир тях се нижат обози, впрегнати с едри и тежки биволи, те вървят мудно и тежко, но късите нозе са като железни стълбове и на виторогите чела стои същата корава и упорита воля. Тия полкове имат по-малък блясък, но те идат с мрака и сенките на буря. Някога суровите солдати на Анибала удряха римските патриции право по лицата. Също като тях и тия войници са, може би, не твърде вежливи, но те обичат земята си и гневът им е свещен: техният удар е като мълния и в тяхното ура сякаш се люлеят и ечат вековните гори на Балкана.
Покрай Струма из маковите градини и пожънатите ниви лежат трупове на французки солдати. Кръвта изтича и пои чужда земя, очите, които вече смъртта закрива, в последния миг виждат чуждо небе и съзвездия, които не познават. Смъртта дохажда с болките на разкаяние и скръб.
Те са жертви, които нищо не изкупват.
Там - във водите на Струма - българските войници поят конете си; тежките биволи нагазват в реката с ленива нега. Но има нещо, което говори на сърцето, и песента на голямата река е разбрана реч:вълните на Струма носят хладината на снеговете от Витоша, влекат шума, която са отронили горите на Рила и Пирин.
Йордан Йовков - биография
Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в малкото балканско селце Жеравна, в многолюдното семейство на Стефан Йорданов – училищен и църковен настоятел. Детските и юношеските му години преминават в родното място, една година учи в Котел. Завършва Първа софийска гимназия. Същата година (1900) е назначен временно като учител в с. Чифлик Мусабей. Три години по-рано баща му и цялото семейство се преселват в Добруджа. Равнината очарова младежа и завладява сърцето му за цял живот. Отбива военната си служба в Школата за запасни офицери в Княжево, София. В края на 1903 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но го напуска поради смъртта на баща си и се връща към учителстването в различни добруджански села. През 1912 г. е мобилизиран и участва в Балканската и Междусъюзническата война, отначало като младши офицер. След раняването му в сражение край Дойран е награден с орден за храброст и произведен в чин подпоручик.
След войната за кратко време работи като редактор на сп. „Народ и армия”, където публикува документалния очерк за Балканската война „Утрото на паметния ден”. След като списанието спира, Йовков работи като библиотекар и редактор на сп. „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве”. През 1915 г. е мобилизиран в Ксанти, а по-късно е изпратен в редакцията на в. „Военни известия”. През това време пише разкази на военна тематика и ги издава в два тома през 1917 и 1918 г. Академията на науките отличава първия сборник с наградата „Иван Вазов”.
След края на Първата световна война, когато Добруджа е окупирана от румънците, Йовков преминава нелегално границата и се установява във Варна. Потресен от националната катастрофа и особено от загубата на Добруджа, писателят написва повестта „Жетварят”, която е отпечатана от издателство „Просвещение” през 1920 г. По-късно българското правителство му предлага дипломатическа служба в нашата легация в Букурещ. Макар че изпълнява съвестно и старателно задълженията си на чиновник и дори малко израства в служебната йерархия, Активната литературна дейност остава за него единствена утеха и духовна опора. Изпраща разкази в сп. „Златорог”, „Демократически преглед” и „Литературна мисъл”. През 1926 г. издателство „Хемус” пуска сборника му с разкази „Последна радост”, а на следващата година – цикъла „Старопланински легенди”. От този момент нататък Йовков печата новите си творби в „Хемус”. Всичките му 15 книги получават общ външен вид, обмислян в най-малки подробности от самия автор. В края на 1927 г. по негова молба Йовков е освободен от легацията. Заминава за София, където е назначен за преводач към Външно министерство и сътрудник в редакцията на в. „Ла Бюлгари”. През 1928 г. издава „Вечери в Антимовския хан”. На следващата година фонд „Берлинов” при Академията на науките му присъжда Кирило-Методиевска награда за цялостна литературна дейност.
Последните десет години от живота си, неизлечимо болен и зле платен, Йовков отдава всичките си сили и свободно време на литературен труд. Изтощителното напрежение се отразява още по-пагубно на здравето му. През 1930 г. издава драмата „Албена” и комедията „Милионерът”, а след две години – драмата „Боряна” и том трети на „Разкази”. Следват „Чифликът край границата” (1934), сборниците с разкази „Женско сърце” (1935) и „Ако можеха да говорят”, както драмата „Обикновен човек” (1936).
През есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисаря. Състоянието му рязко се влошава и е откаран по спешност в Католическата болница в Пловдив, където е опериран. След 24 часа Йордан Йовков умира. Погребението му спонтанно прераства в манифестация на преклонение и любов към певеца на хармонията, душевната красота и моралната чистота.
