Възникна конфузна ситуация. Магистратите искат да си раздадат бонуси. Половин заплата допълнително през декември. Още толкова през януари. Законно е. Освен това е и наложително.
Декември и януари са месеците с най-много празници. Подаръци ще трябва да се купуват за Коледа, Нова година, Васильовден, Ивановден, Йордановден и пр. Освен това е и ски сезон. Хотелите в Банско и Гармиш-Партенкирхен са скъпи, а не всички магистрати са успели да вдигнат къщи освен на морето и в планината. Освен това някои са по-млади и не са успели да натрупат... стаж. Но това е битовата страна на въпроса. По-важна е другата - душевната.
Конфузът идва от това, че много българи не искат да влязат в положението на магистратите. Не ги разбират и дори ги обиждат. Казват: в България няма правосъдие, а има магистрати. Глупав аргумент, макар че ако се замислим, може и да открие някакво зрънце в него. Все едно да кажеш, че има мафия, но в затвора няма нито един мафиот. Така си е, но не е за хвалене, а и ни създава лош имидж. И проблеми с докладите на ЕК. То по тая логика и законодателен орган си имаме, и закони колкото искаш, но да не би някой да ги бръсне за слива? Ако човек се амбицира, доста дълъг списък ще излезе...
Разговарях с един достолепен магистрат по повод бонусите. Той разви доста интересна теза. Според него бонусите били задължителни, но не трябвало да се дават на всички. Вметнах, че наистина така е справедливо, защото през годината различните магистрати са свършили или несвършили различна по обем, съдържание и качество работа. Той обаче ме прекъсна, че не ставало изобщо дума за това. Бонусите трябвало да отидат у тези магистрати, които не са взимали подкупи. А щом не са взимали подкупи, значи са си вършили безпристрастно, честно и по граждански отговорно задълженията.
Уж има логика, но се получава дисонанс. Хем са най-заслужили и полезни, хем са най-бедни, защото на едната заплата разчитат.
„Ами другите”? – плахо попитах. "Другите нямат нужда от бонуси. Те за тоя бонус няма да се наведат, ако го видят да се търкаля по улицата", - отсече моят познат. Тия вторите сме можели да ги познаем по къщите, вилите, имотите, любовниците, скъпите тоалети и по чуждите университети, в които учат децата им. И по имотните декларации. Освен това родителите им обикновено имат мащабен и печеливш бизнес, нищо че са на преклонна възраст, напикават се, забравят да си пият хапчетата и плачат на турските сериали. На тези хора бонуси не им трябвали, на тях им стигала независимата съдебна власт. И подкупите, разбира се, но за тях не е много здравословно да се говори.
И още нещо, също доста важно. Магистратите без бонуси обикновено издават оправдателни присъди, представят нефелни доказателства, бавят процеси и пр. Това обаче те правели единствено с хуманна цел, а не че не познават законите и са корумпирани. Познават ги и още как. Ако не ги познаваха, как щяха да ги заобикалят. Но това е друга тема. Става въпрос, че по този начин те са изпреварили времето, а също и вице-президента г-жа Маргарита Попова. Няма какво да се чака отмяната на доживотния затвор. Пускаш бандитите на свобода и те се поправят. Превъзпитават се с една дума. Питате как? Много просто – в семейна и обществена среда. Нали и за лудите тази терапия била най-ефективна – да са между нормалните. Така не се чувствали изолирани, отритнати. как се чувстват нелудите е друг въпрос, но тях никой не ги пита.
Ама имало убийци, рецидивисти, наркотрафиканти... Факт, има. Но и те са хора като останалите. Ако не вярвате, питайте някоя правозащитна организация. Така ще ви го обяснят, че свят ще ви се завие. От радост, естествено. Да вземем убийците. Ще убиват, убиват, пък накрая ще им омръзне. Ще се наситят един вид и ще престанат. Същото е с преяждането. Един човек може да обича много кебапчета, но ако изяде наведнъж двайсет или трийсет, не само ще се озори, но ще се скъса от драйфане. После може цял живот да не погледне кебапче. Разбирате ли сега къде минава тънката червена нишка на тази философия. Умно, а? Убийци и изнасилвачи на свобода. Естествен подбор. Педагогическа поема.
При адвокатите нещата са още по-ясни. Колкото по-големи разбойници защитават, толкова по-големи хонорари получават. Защото е неприлично някак баровци и министри да плащат по тънки тарифи. Обидно е и за двете страни. Затова делата с подобни обвиняеми са под специално наблюдение. Специално наблюдение... Тук е заровено кучето, да знаете.
Така че Симеон Дянков въобще не е прав да нарича взимането на бонуси от магистратите „гнусна работа”. Как по друг начин, г-н финансов министър, да бъдат компенсирани честните хора в тоги? С доверието на хората? С чиста съвест? Със спокоен сън? С медал за морал? Пълни отживелици. Тези категории отдавна са погребани. Мъртви са и никой не стъпва на гроба им едно цвете да сложи. Освен това, може ли чистата съвест да плати колеж в Англия и Швейцария? А да ти осигури модел за палави игрички и пътуване до Сейшелите? Риторични въпроси, то се знае.
Освен това има още нещо, което ако се окаже вярно, ще спести цялата сума от 10 млн, които хазната трябва да задели за магистратските стимули. Моят познат ми довери, че ако ВСС се заеме да направи една по-задълбочена проверка на всички магистрати, може да не се наложи и един бонус да се изплати. Разбира се подобно предположение е доста крайно, но човек никога не знае. Така че, ако есхумират Хамлет, принцът датски, той със сигурност ще възкликне в духа на новото време: „Подкуп или бонус - туй е въпросът”.
И аз това казвам...
Огнян Стефанов
P.S. Този коментар е за тези, които нямат нужда от бонуси. Другите нямат нужда от коментар. Тях винаги съм уважавал дълбоко.
За всеки случай ви предлагам монолога на Хамлет от едноименната драма на Уилям Шекспир.
Уилям Шекспир
Да бъдеш или не — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи –
не повече. И знай, че тоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи...
Заспи, или пък може би — сънувай?...
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на силния,
на гордия презрението, мъките
горчиви на отвъргната любов,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда
от недостойнството — кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване! Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в тоз мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо, след смъртта
- страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още —
смущава волята и ето че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела... Но тихо.
