Някои хора изглежда имат твърде къса памет – и удобно забравят какво са говорили и какви са ги вършили само преди няколко години.
Други пък искат да вярват – да вярват безпрекословно – при което истината е само някаква досадна и злонамерена пречка, която може да бъде отстранена в името на политическата вяра – в светлостта и светостта на съответния лидер.
Човек може – и трябва да си позволи да бъде ироничен към първите. За вторите какво да кажем? Каквото и да кажем, трябва да го кажем с болка и разбиране.
Болка – заради пропиляната енергия, тъй насъщна в България – тази прокълната територия на ентропични депресии. И разбиране – защото извратеният български преход просто не позволи израстването на българина от поданик в гражданин.
Хората тук все още искат да бъдат водени. Някой да им казва накъде да вървят, някой да определя какво е добро и зло. И ако по отношение на този някой се появят съмнения – всички да викнат дружно хем “Оссана!”, хем “Разпни го!”. “Оссана!”, разбира се, за лидера. А “Разпни го!” за съмняващия се. Това дружно викване укрепва колектива. И партийната дисциплина също.
Според Надежда Неински, току-що избрана за лидер на Национален съюз “Единство”, отново е дошло време за обединение на десницата. По нейните думи “проектът "Синя коалиция" трябва да бъде възобновен и доразвит, защото той върна надеждите на хората, че традиционната десница може да се яви обединена на избори”. Това казва прочее тя, току-що отцепила се от партията СДС и основала нова такава.
Странно. По време на изборите през 2005 г., когато от техния резултат зависеше дали членството на България в ЕС ще стане под егидата на комунистическо правителство – или все пак би могла да ни отмине тази чаша – тя изобщо не мислеше така.
Тогава неколцина човека – и аз в това число – преглътнахме гордостта си, наранена от организираното от Иван Костов разцепление – и изразихме публично мнението, че въпреки всичко трябва да се стигне до предизборно обединение на разпарчатосаната десница. Няма да забравя радостта, с която Надежда, тогава все още Михайлова, ми съобщи, че е намерила спасителната за партията формула и предизборна коалиция все пак ще има.
Имаше менте, а не коалиция. Имаше симулация на такава. Някой да си спомня нейния състав? Ами ето го: заедно със СДС под стария коалиционен псевдоним ОДС тогава участваха Демократическата партия, Движение “Гергьовден”, БЗНС-НС и ромската организация ДРОМ. Сашо Праматарски редом с Любен Дилов – Син, плюс някакви роми, които възторжено скандираха в зала №1 на НДК под дъжд от сини балони, на които пишеше СДС.
И това менте беше спретнато именно за да не се стигне до истинско обединение на десницата. Да се манкира, че има такова. Малко след печалния резултат от тези избори, който донесе на България тройната коалиция, искането за оставка на злополучното Наде бе публично заявено – а тя се дърпаше и отказваше с презумпцията, че в този момент била преговаряла за “дясно” правителство!
Ето ви сега и друг един амнезиен болник: Иван Костов, лидер на ДСБ. “Гледаме на гражданско сдружение "Единство" като на хора, които искат да обединят десницата, а не да я разединят.” – заяви той. И добави, че щели да имат разговори с “Единство” – и че целта на разговорите щяла да бъде Синята коалиция.
Мога само да си ги представя – как седят на една маса и си говорят: той и г-жа Неински. Тази визия е – как да кажа – донякъде смешна, но донякъде и безсрамна. Лидерското безхаберие на същата беше основния мотив, с който той оправдаваше разцепването на СДС в името на фалиралия – да, да, отвсякъде фалирал проект ДСБ.
Моля привържениците на същия, сред които има и доста мои приятели, да не ми се сърдят. Идеята на ДСБ беше да обере всички електорални позитиви на СДС, да прехвърли върху старата партия всички грехове от управлението на Костовото правителство и да се върна във властта на бял кон.
Вместо това сега е очевидно, че новосъздадената партия дори не може да влезе самостоятелно в следващия парламент – както не можеше и в предишния, та се наложи да използва зарязаната партия-майка като ракета носител. В резултат именно на смалената до микроскопични размери и трагично разцепена традиционна десница, в дясното пространство на България зейна огромен вакуум – и там се намърда поредния “спасител на нацията” – Бойко Борисов.
Трябва ли да припомням как бе наричана Надежда в задочния диалог, който водеха тогава двете партии? Как я определяха най-верните Костови воини: д-р Михайлов, Явор Дачков, Люба Кулезич и подобни? Или как Надето питаше Иван защо е продал “Нефтохим” на руснаците, а той й отговаряше с презрение и дебели опашати лъжи?
И сега тези двамата, забравили всичко и смирени пред политическата необходимост, седят и бистрят новата версия на Синята коалиция... Какво пък, закономерно. Може би дори логично, като се има предвид какви малоумници се завъдиха на Раковска 134. Но достойно – едва ли.
Може да ми се възрази, разбира се. Идват избори – и нещо трябва да се направи. Демократично мислещите хора трябва да имат за кого да гласуват, нали? Само че аз не бих препоръчал на демократично мислещите хора да гласуват за фалша и лъжата. И истината трябва да се казва, колкото и партийните агитки да крещят “Разпни го!”
Защото ако нещо трябва да се направи, то това не е да се гарантира поредното оцеляване на Синята коалиция с десет или петнадасет народни представители в следващия парламент. Ако нещо трябва да се направи, то е да се предотврати възможността ткройната коалиция да възкръсне и да ни закотви в Евразия во век и веков.
А това може да стане само ако на хората се предложи реална и разумна алтернатива на ГЕРБ – не политически изкопаеми с дрънчащо подире им политическо минало – и не ментата като Кунева и сие.
Най-доброто, което би могло да се направи, е Синята коалиция да се преоснове – като единен политически субект, с ново говорене, нови цели, нова философия и нова комуникация с избирателите – като едновременно с това всички мохикани отпреди двайсет и няколко години излязат в политическа пенсия – и бъдат заменени с необременени от фалшовете на прехода млади хора – примерно от тези, дето протестираха на Орлов мост. (Спокойно, спокойно, знам, че не обичате партиите. Само че днес не горите на Витоша, а направо България е поставена на карта.)
И тъй като това няма да стане – значи просто трябва да се направи направо нещо ново – а старите демократи да бъдат оставени да решават съдбата си, както искат и както могат.
Да, знам, че е късно. И знам, че и това най-вероятно няма да стане – щото няма кой. И това е трагедията българска – винаги когато наистина трябва, няма кой.
Едвин Сугарев
svobodata.com
