Колко често ще проработва този евъргрийн? Може би не си спомняте, но очаквахме края на света в 11 часа на 11.11.2011 г. Преди това живеехме с ужаса от мистериозната планета Нибиру, която щеше да преобърне магнитните полюси на Земята, а очакването на 2000 г. беше придружено от увереността, че компютрите няма да могат да превъртят датата и ще настанат катастрофи, хаос и ядрена война.
Добре, но ако са били толкова мъдри тези маи, защо не са се оказали прави за друго? Или: защо нито един учен не е забелязал приближаващата Нибиру? Отговорът на подобни въпроси е очевиден: защото властите крият всичко това от нас. Защото всичко е много по-лошо, отколкото изглежда. През тази призма е ясно и защо така лесно едни и същи вярващи прескачат от календара на маите към кемтрейловете (самолетните следи, свидетелство за това, че правителствата ни изтребват); от приближаващия метеорит към завръщането на динозаврите под формата на рептили, в каквито вече се превръщат хора около нас.
Около центъра на голямата емоция се прилепват по-малки микрофинали на света. Птичият (свински, кучешки, конски) грип, отравянето с диоксин, слънчевите изригвания и промяната на климата, земетресенията, причинени от добива на шистов газ, увеличаването на раковите заболявания, нежеланието на майките да кърмят... Разбира се, всеки от тези страхове може да е легитимен израз на гражданска бдителност.
При определени публики обаче днес страховете работят синхронно: загрижеността за климата подсилва увереността в неминуем вирусен апокалипсис, анти-ГМО емоцията естествено се трансформира в антиядрени нагласи, а календарът на маите търси опора в световната икономическа криза. А това ни кара да мислим за по-мащабен, социокултурен проблем.
В историята подобни нагласи са били наричани “миленаризъм” (от “хилядолетие”) - увереността, че годината 1000 ще е второто пришествие, когато Исус Христос ще разруши греховния свят и ще въздаде правда веднъж завинаги, както е описано в мистериозното откровение на Йоан.
Миленаристи можем да наречем ранните християни: те вярват, че краят на света е съвсем близък, ще се случи през техния живот, откъдето презрението им към материалното и готовността им да се жертват.
Постепенно с овластяването на църквата краят на света, а заедно с него въздаването на справедливост се отлага за след края на човешката история. И въпреки това периодически избликват нови миленаристки настроения - например “Свидетелите на Йехова” вярват че “системата на вещите” (социалната реалност) е навлязла в своите “последни дни”; те очакваха Исус да въздаде правда през 1914 г., после, след като друго освен голямата война не се случи на тази дата, на няколко пъти ревизираха този ден.
Религиозната група “Райски врата” беше още по-радикална с това, че наместо да чака, реши да премине на “по-високо ниво” незабавно: през 1997 г. в Гвиана се самоубиха 918 нейни членове.
В основата си миленаризмът представлява крайно недоверие към настоящата власт, която се мисли като греховна, корумпирана, обречена. Психологическата наслада във визията за тоталното разрушение на света (включително моя собствен живот!) е заложена в представата за отмъщение на силните на деня и анулиране на фалшивите неравенства. След края на света, привидян в свършването на датите от календара на маите, следва духовно пречистване и възраждане; след връщането на Спасителя на християните или Скрития имам на мюсюлманите шиити място за лошите вече няма.
В тази перспектива не е чудно, че миленаристката мечта за тотално морално отмъщение процъфтява днес във всичките си възможни версии. Има ли друга епоха, в която властите да са били толкова слабо легитимни?
Обратната страна на големия фантазъм е един малък, всекидневен край на света, който у нас преживяваме вече две десетилетия: няма да им гласувам, няма да им раждам деца, няма да им живея...
Исторически погледнато, страсти около неминуемия свършек на света обикновено придружават моменти на нестабилност и тежки промени, на “преход”. Защо така масово се раждат (псевдо)миленаристки визии днес? От 80-те години насам преживяхме едновременно много краища на света. Свърши се комунизмът, заедно с който рухна една геополитическа уредба, която изглеждаше вечна, една утопия, ако щете – една сто и петдесетгодишна версия на лявата идеология. Малко след него рухна нещо още по-старо и солидно - националната държава, която беше подкопана от глобализацията.
Финансовата криза от последните 5 г. като че ли е краят на един тип капитализъм, на неолибералната идеология, ако не - на дясното, каквото го познаваме досега. Да продължавам ли? Заговори се за края на социалната държава. За края на Европейския съюз – обявява го и го отлагат вече няколко години при всяко ново събиране на върха.
Интернет комуникацията погреба света на културата и знанието: книгата опитва да мутира в туитър формат, журналистиката – в блогове, науката – в уики-компилации. Пред очите ни се трансформират институции като семейството, стават стоки органите и сексуалността ни, превръщат се в мрежи приятелските ни общности.
Учудващо ли е тогава, че изливаме емоциите си във все нови версии за края на света? За модерния човек всяка промяна изглежда нещо хубаво и вълнуващо: от психологическа гледна точка обаче тя е сътресение: трябва да умрем в старото си състояние и да се родим наново, прескачайки през нищото. Ускорението днес почва да надскача способността ни да се адаптираме, не разбираме какво става, губим опора и
ужасът от това поражда визиите за тотален край.
Заслужава да мислим и за начина, по който се лансират в публичното пространство небивалици като чудодейните икони, SMS екстрасенсите, конспирацията на рептили и всичко останало, което ни залива.
На първия етап някой пуска материал - жълтите медии, най-често с комерсиалната цел да привлече клиенти. На втория друг качва легендата в социалните мрежи, трети я препраща, четвърти я коментира. Интернет има тази особеност, че брои и класира автоматично, ето защо небивалицата нараства като снежна топка – колкото повече са я прочели, мейлвали, форуърдвали, коментирали, толкова по-интересна изглежда тя. Ако всички тези хора са прочели това, сигурно има нещо, няма пък аз да остана назад, я!
После идва сериозната мейнстрим медия, която се чувства длъжна да отрази така набъбналите страсти на публиката. Сериозните журналисти обикновено канят някакъв специалист, да речем астроном, който казва че никаква планета Нибиру не се наблюдава, или антрополог, който обяснява, че времето на маите е циклично и за разлика от линейното време на юдео-християнската митология няма как да свърши.
Парадоксът е, че това не слага точка на въпроса, тъкмо напротив: тъй както някои деца правят повече бели, когато им се обръща внимание, така аматьорите-учени се разжужават още повече от научния отпор. Намират контрааргументи, разобличават лицемерието на учения, който е част от Големия план. В края на краищата и те се борят за рейтинги, “приятели”, посещения на сайта си.
На последния и решителен етап сюжетът попада в киноиндустрията, за да се върне в масовото съзнание изпълнен с емоции, обрати, решения, професионална технология. Филмът – игрален, но все по-често и комерсиално-документален - скоро се забравя, остава обаче емоционалната памет за нещо, което сякаш си преживял.
Прекрасно знаем днес как точно изглеждат извънземните и какво искат да ни сторят; преживявали сме как спира да се върти Земята; знаем по какъв начин биха могли да мутират и да почнат да ни ядат на пръв поглед безобидни животни като птиците, пчелите, пиявиците, паяците. За излезлия на мода тази година край света аз съм гледал поне два документални филма - не помня много добре какво се твърдеше, но ми остана усещането, че имаше нещо с тия маи, нещо древно, вълнуващо...
Въпросът е не просто защо ни е страх от бъдещето. Въпросът е как стана така, че почнахме да се наслаждаваме на този страх, да заместваме с него надеждата си от справедливост тук и сега.
Автор: Ивайло Дичев
Източник: "24 часа"
