Ботев и Базил - двама души, загинали по едно и също време. Приличат си по гъстата брада. И по това, че и двамата са били революционери - всеки в своята си област. Смели и дръзновени младежи. С иначе много различна съдба.
Фредерик Базил паднал в битката при Бон-ла-Роланд през 1870 година. Френско-пруската война го убила в разцвета на силите му. Едва на 29. По това време вече членувал в една велика приятелска група - тези, които след пет години ще бъдат наречени „импресионистите” - заедно с Моне, Сисле, Писаро и Реноар. Приятели и вдъхновени рисувачи на цъфтящата и блестяща действителност. Да, тези, които вече били дали първите изстрели в една хиляди пъти по-важна и благородна война - войната на Новото изкуство на импресионизма срещу мрачните сковаващи норми на старото изкуство.
Но както всеки мъж в кръвожадни времена, Базил трябвало да се сражава и в другата, кървавата война. Да изпълни дълга си към родината, както са го разбирали в оная доста дивашка (въпреки всичките Лувъри и Версаи) епоха. Клетият Фредерик загинал с една година по-възрастен от нашия прекрасен Ботев. Потърсих в свещения Гугъл нещо за Базил и веднага открих негов портрет. Ако не сме придирчиви физиономисти, бихме приели, че Базил е изглеждал като един малко по-слаб и късобрад Ботев.
Но нима знаем как е изглеждал наистина Ботев? Разполагаме само с няколко негови портретни снимки - нагласени и ретуширани. И с мъгляви описания. Естествено, има ги разкошните, пищни и смешни в своята величественост маслени портрети. От много по-късни времена. Когато той вече е бил държавно митологизиран, а образът му - окупиран и иконизиран. От властта, която дава мило и драго за свещени образи. И всички казионни художници-подмазвачи са се претрепвали да го рисуват с угодническа похватност. Какво ли би казал Ботев за тях?
Като всяка млада и ужасно лишена от самочувствие нация, ние сме имали доста сериозна нужда от украсени портрети на митологизирани герои - в началото на новата си държавност. Подобно на македонците сега. Така че - да не им се подиграваме много-много.
И така - Ботев и Базил. Двама души, загинали през шест години. Приличат си по гъстата брада. Хубаво е да се знае, че при стъпването на козлодуйския бряг Ботев вече не носел голямата си лопатовидна брада, бил я подстригал в стил Наполеон III - същият този ІІІ, който изпраща Базил на война. Двама революционери - всеки в своята си област. Смели и дръзновени младежи. На 28-29 години. Но първият става национален герой на по-сетнешната млада държава, а вторият - само един от най-слабо познатите импресионисти.
на течение в изобразителното изкуство, което вече позназат само цивилизованите хора. А къде са те през 2012-та? Страх ме е, че все по-малко хора ще знаят каквото и да било за Фредерик Базил. Срах ме е, че и за Ботев също ще се знае все по-малко. Имам предвид - истински неща. Струва ми се, че Ботев все повече ще се превръща в удобна за властта икона. С която властта да върви в карнавалните маскарадни шествия на празния патриотизъм. Пред недовиждащия народ.
Двама велики, двама убити
Питам се и още нещо. За кого са удобни убитите млади велики хора? Не са ли удобни именно за тази власт, която не ги иска живи, но се възползва чудесно от тях, когато станат величествени мъртъвци? Сещам се за този разказ на Йовков, в който един висш офицер гледа труповете на убитите след една битка от Първата световна война. И казва нещо напълно малоумно по моите цивилизовани и хуманистични разбирания. Но пълно с войнствена патетика: Какви горди кадаври! (трупове). Сещам се за това и за многото други малоумни изхвърляния на тази власт, която се гордее с младите си убити герои. И не обръща внимание на оживелите.
Фредерик Базил, нарисуван от Пиер-Огюст Реноар
И ето сега усещам разликата между Базил и Ботев - именно тук. При Базил смъртта е била ужасна загуба за изкуството. Защото Цивилизацията и Изкуството на Цивилизования свят имат нужда от живите си герои. От живите си творци. Ако беше оцелял, клетият Фредерик би станал един от водачите на импресионизма и сега бихме се радвали на стотици негови картини из цяла цивилизована Европа. Както се радваме на картините на живелите дълго негови приятели - Реноар, Моне, Писаро.
Докато смъртта на Ботев е била единственият начин той да спечели. Признанието, величието си и преклонението на българите. Защото те иначе не биха го и погледнали. И кой ли знае в коя браилска или калоферска кръчма би изтлял той - в годините на жалки, следосвобожденски, политически борби? Ако беше останал жив... Господ да прости и Базил, и Ботев, и другите достойни. И другите.
К. Терзийски
