Мисълта, че наближават празници, ме вдъхновява! Докато правя списък на подаръците, които с радост ще купя за близките си, поглеждам усмихнато към красиво наредената елха. Нямам търпение цялото семейство да се събере около масата и да се наслаждаваме на момента, в който най-сетне сме заедно. Децата ще пеят „Джингъл белс“, ще се снимаме прегърнати, ще си пожелаваме да сме щастливи и ще...
„И ще какво?“ - питам се мрачно, понеже не се сещам за други клишета. Връхлита ме зверско главоболие само като си представя колко студено и мърляво е навън, а трябва да изляза за пустите му подаръци.
И какво ще купя с тия пари? Хайде, на децата все ще взема нещичко, но по-далечната рода много да ме извинява. За мижавата елхичка съм дала колкото за две кила пържоли, а половината иглички вече се въргалят по пода!
Най-много се дразня обаче, когато ми пожелават весели празници, а ми е чоглаво и хич не ми се празнува. И отгоре на всичко не знам защо, след като на практика си имам всичко. Жива и здрава съм. В разцвета на силите си, както казваше Карлсон. Не съм бедна, поне според българските стандарти. Работя това, което обичам. Имам покрив над главата и приятели, на които мога да разчитам. И най-важното – имам прекрасни деца и чудесни родители.
Защо тогава ми е толкова тъжно?
Празничната депресия, обяснява една позната психоложка, засягала почти всеки четвърти жител на планетата. Празникът предполагал промяна на ежедневния ритъм, а наложените стереотипи как да си изкараш весело водели до допълнителен стрес. Освен това през зимата нивата на серотонина рязко спадали. Организмът произвеждал хормона на щастието, благодарение на слънчевата светлина и движението, та затова през студените месеци хората ставали някак по-вяли и тъжни.
„Нищо ти няма, страдаш от лека форма на holiday blues!”, каза ми психоложката и препоръча да преборя празничната си тъга с неща, които знам, че ще ми доставят радост. „Купи си една красива тетрадка, напиши върху корицата „Моят проект за щастие” и започни да записваш думите, които те утешават, мислите, които отварят сетивата ти, и историите, които ти носят поука.”
Засмях се, естествено, понеже подобни съвети би могъл да ръси всеки, който е сърбал попарата на „Пилешка супа за душата”. Книгите за самопомощ от типа „Десет стъпки към пълното щастие” или „Седем начина да кажем сбогом на депресията” ми изглеждат халтура (да не кажа направо шменти капели), а да си водя дневник ми се струва абсурдно.
„Мило дневниче, днес бях тъжна, защото...”
Хаха, не! Въобще не мога да си се представя като Бриджет Джоунс на средна възраст!
Там е работата обаче, че народната мъдрост „Внимавай на какво се присмиваш, защото все някога ще ти се върне”, още на следващия ден се стовари върху мен под формата на един уж нищо и никакъв подарък. Мой приятел, който си дойде от чужбина, мина да ме види и донесе пакетче, опаковано в хартия със Смайли. И знаете ли какво имаше вътре? От пакетчето изскочи... тетрадка с красив надпис върху корицата: Blue Tullip. Синьо лале.
Всъщност надписът би могъл да се преведе и като „тъжно лале”, ако от листовете не се носеше ведро ухание. В първия момент - на цветна градина, след него - мирис на окосена ливада, а накрая и специфичният аромат на току-що отпечатана книга. Вдишваш бааавно, после издишваш и пак вдишваш с наслада. Чувстваш се така, все едно си...
„Happy!” – казва моят приятел.
Така се наричало уханието, с което производителите на тетрадки те приласкавали да се чувстваш щастлив, докато записваш в тях „думите, които те утешават, мислите, които отварят сетивата ти, и историите, които ти носят поука”.
За да се получи този аромат, било проведено допитване, и хората избрали есенциите, които са им непознати (цветна градина/ окосена морава) и особено любими (нова книга). „Щастието може да се разкаже с две думи – копнеж и любознателност”, заключили производителите на учебни пособия и ето как се появили тетрадките със сини лалета...в Исландия!
Колкото и да ни се струва невероятно, държавата с онзи вулкан с непроизносимото име Ейяфятлайокутъл днес е на доста прилично място в класациите на най-щастливите места в света. Докато половин година цари абсолютно непрогледен мрак, върху скования от лед остров живеят хора, които са в мир със себе си, не страдат от сезонно афективно разстройство (САР) и се поздравяват с „Ела щастлив”, вместо със здрасти, и с „Иди си щастлив”, вместо с чао.
„Въртйясъяелъ!”, казва приятелят ми, когато си тръгва, и в мен остава усещането, че странната дума има силата на заклинание. Това магическо „въртйясъяелъ” е също толкова ароматно, колкото и тетрадката със сини лалета, върху чиято корица импулсивно написвам... „Моят проект за щастие”.
Започвам с рецептата на исландците „Щастието е копнеж и любознателност”. Няма как да не им вярвам, след като в жесток климат, тотална изолация и пълен мрак тези хора не са изпаднали в отчаяние, а през последните години културата им е във възход. „На това малко парче земя се налага всеки да подкрепя другия, дори в неуспеха, и исландците са развили изключително здраво чувство за солидарност”, казва Ерик Уайнър в „География на блаженството”. „Мисълта, че общността няма да те изостави, нито ще те съди за провалите ти, е огромен стимул да работиш със спокойствие и ведрост. Изводът е, че солидарните общества са по-щастливи.”
Същият този Ерик Уайнър, който по професия е журналист и бивш кореспондент на Националното обществено радио на САЩ, стига и до други интересни изводи, след като предприема експедиция в търсене на щастието. Най-важният от тях е, че всички нещастни държави си приличат, а всички щастливи държави са щастливи по своему - точно обратното на това, което Лев Толстой написал за щастливите и нещастните семейства в „Анна Каренина”.
Ако прочетете книгата му (което горещо ви препоръчвам), ще научите, че щастието е: толерантност (Холандия), скука (Швейцария), политика (Бутан), печеливш лотариен билет (Катар), неуспех (Исландия), да не мислиш (Тайланд), да продължаваш да работиш (Великобритания), противоречие (Индия), да си си у дома (Америка). Щастието също така е „някъде другаде” (Молдова), а България и бившата съветска република, оказва се, са като две капки вода, включително по отношение на общия виц: „В тукашния ад няма дяволи, защото щом някой се подаде от казана, останалите го дърпат обратно”...
Последното, да си призная, малко ме подразни, тъй като според повечето класации на световното щастие, нашата държава е №1. Само че отзад напред. Ние сме първенци по униние и понеже колективните опити за промяна на светоусещането са много по-трудоемки от скромните персонални проекти, скоро няма никакви изгледи да отстъпим от челното място.
Не го твърдя аз, а Руут Веенховен, дългогодишен изследовател на щастието. Без онази исландска тетрадка, никога нямаше да разбера, че той е сред основоположниците на науката Социология на щастието, нито, че поддържа Световна база данни за щастието (СБДЩ).
Професор по...какво?
Да, няма грешка! Руут Веенховен работи в университета Erasmus в Ротердам, Холандия, и дори е измислил научен термин за щастието: субективно усещане за благополучие (СУБ). Нивото на СУБ се изчислява според трите групи базисни човешки нужди having, loving и being, т.е. да имаш (работа, жилище и т.н.), да обичаш (деца, близки, мъж/жена, приятели) и да бъдеш (полезен на другите, с успешна кариера и пр.). Отделно Веенховен е разработил и съвсем опростена четиристепенна скала (1.Много щастлив; 2. Щастлив.; 3. Не особено щастлив; 4. Никак не съм щастлив), за да събере в СБДЩ отговорите на анкетираните от 56 държави.
Сравнителните таблици през всичките 20, че и повече години, показват, че българите устойчиво се изживяваме като страдалци. Банката с данни не дава отговор на какво се дължи подобно униние, но тъй като от гледна точка на качеството на живот нямаме причина да попадаме в групата на най-отчаяните държави, тя все пак ни „казва” нещо важно:
Проблемът ни е манталитетен. Не бедността, а по-скоро така типичните за нас песимизъм, отрицание и черногледство са в основата на масовото усещане за безпътица и упадък.
„Там, където хората не са сплотени в общност със здрави етични принципи, всеки оцелява поединично и не е възможно ярко колективно развитие”, казва в едно интервю проф. Веенховен. В друго допълва, че подобно общество е не просто нещастно, а самоизяждащо се, защото му липсва тъкмо онова, което го прави жизнеспособно. „То е едно-единствено нещо, независимо дали ще го наречем солидарност, взаимопомощ, подкрепа, уважение към околните или способност да съчувстваш.”
Записвам си тези няколко изречения като достоверно обяснение за Bulgarian blues. Само че „Моят проект щастие” започва да ми се струва все по-наивен и се чудя дали е възможно да запърхаш от радост, когато наоколо е пълно с мрънкала и мърморковци. Как точно ще се случи това сред хора, с които не усещаш да те свързва нищо, освен обстоятелството, че обитавате една и съща територия по едно и също време?
През 2006 г. обаче в едно сиво английско градче - Слау (тресавище – от англ.), бил проведен необичаен експеримент:
По идея на Би Би Си шестима „експерти по щастие” се захванали да променят психологическия климат в града, като събрали 50 доброволци, които не се познавали помежду си. Всички те се определяли като много нещастни и без перспектива да променят отношението си към живота, така че работата на специалистите се очертавала сложна.
В продължение на 12 седмици тези хора били непрекъснато заедно. Карали ги често да се държат за ръце, да се смеят, да правят гимнастика, да танцуват и колективно да посещават... гробищни паркове. Целта била да се научат да изпитват радост от общуването, както и доверие към околните.
Равносметката от експеримента гласи, че 33% подобрили нивата си на СУБ. С времето процентът дори се повишил, което се обяснява с това, че участниците в „Да направим Слау щастлив” подписали Манифест за щастие. Този манифест съдържал десет най-банални съвета – например по-често да се усмихват, да не потъват в мрачни мисли, да бъдат добри, но пък същата тази баналност довела до успешния резултат.
Всъщност май може да се окаже, че понякога сме нещастни, тъкмо защото подминаваме с пренебрежение уж най-очевидните и прости неща.
Усмихвай се по-често? Елементарна работа, разбира се, но през цялата седмица аз лично съм се усмихнала само веднъж.
Бъди добър? Естествено, че трябва да бъда добра, но само вчера се скарах с двама души.
Не, да си вежлив, учтив и любезен, не е банално. Хората са отвикнали или често забравят да го правят и затова Манифестът за щастие бил връчен на доброволците в Слау, за да им напомня да се усмихват и да бъдат добри. За наказание, че чак сега го разбрах, ще напиша по сто пъти двете думи в тетрадката!
В химна на Бутан, между другото, „усмивка” и „доброта” се срещали цели 47 пъти. Жителите на малката хималайска държава смятали, че усмивката е израз, а добротата – източник на щастието. Те впрочем дотам били запленени от концепцията за щастие, че през 1972 г. крал Вангчук дори въвел индекса Брутно национално щастие.
В началото привържениците на конвенционалната икономика си помислили, че кралят страда от недостиг на кислород (по Ерик Уайнър), но Вангчук останал железен в решението си да отмени Брутния вътрешен продукт. През 1986 г. той обяснил пред авторитетния „Файненшъл таймс”, че целта на БНЩ е да промени перспективата, защото природата, културата, историята и радостта са не по-малко важен показател за развитието на една страна от икономиката.
Постепенно идеята растежът да се оценява и според усещането на хората за благополучие започнала да се обсъжда сериозно на най-високи форуми. Тази пролет казусът „Бутан” беше в центъра и на конференцията на ООН за човешкото щастие, а премиерът на страната призова света смело да захвърли в кошчето „разрушителния за човека” БВП.
Но тайната на бутанското щастие не е само тази.
Когато западен журналист попитал будисткия лама Дилго Кхйенце Ринпоче защо хората поставят табели „Благодаря” край пътищата и по улиците, той отговорил смаяно: „Нали Буда непрекъснато обикаля, откъде ние можем да знаем по кой път ще мине?”
За разлика от онези англичани, които се размотавали из гробищните паркове, за да схванат колко хубаво е да се жив, бутанците се научили да благодарят на Бог, че им е дал най-висшата ценност. „Ние мислим за смъртта по пет минути на ден, за да не забравяме, че животът е дар, а благодарността ни радва Буда”, казал още лама Ринпоче.
Харесва ми и друга негова мисъл, която веднага ще „засадя” сред моите сини лалета:
„Щастието е преди всичко състояние на духа, различен начин да погледнеш на света. То идва при нас, защото страстно сме го пожелали, съгласно закона за привличането и хармонията, който управлява света.”
Любослава Русева, www.reduta.bg
