Сред абсолютното мнозинство от българските евреи се наблюдава чувство на признателност към българския народ като народ – спасител, казва за Frognews.bg авторът на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове".
Интервю на Ана Кочева
- Г-н Ташев, тази година - 2013 - се навършват 70 години от спасяването на българските евреи. Спекулациите по темата са огромни, особено от страна на Македония. Да започнем оттам – как самите български евреи интерпретират историческите факти?
- За българските евреи може би е най-добре да говорят самите евреи. Впечатлението ми от многобройните контакти с тях е, че всяка личност има ако не различни разбирания и виждания, то поне различни нюанси в оценките. Те са повлияни основно от степента на задълбочено познаване или изследване на интересуващите ни събития, но също така и от времето, когато е бил проявяван този интерес. Трябва да си дадем сметка, че в миналото за широката общественост някои документи не са били известни, други са били умишлено укривани. Тези празноти няма как да не са оставили следи в съзнанието. Независимо от това обаче, сред абсолютното мнозинство от българските евреи се наблюдава чувство на признателност към българския народ като народ – спасител или както е модерно днес да се изразяваме, към българското гражданско общество, част от което са самите евреи. Различията в оценките идват, когато трябва да секонкретизират спасителите като индивиди. Има и една много малка група, която главно под влиянието на схващанията на чужди изследователи започва да възприема виждането, че българските евреи не са спасени, а просто са оцелели.
- Има доста факти, които хвърлят нова светлина върху трагичните събития от месец март 1943. С цялото съзнание колко обширен е този въпрос, все пак бихте ли посочили по-важните.
- Понятието „нови” е малко условно, зашото става въпрос за събития от преди 70 години. Специално по въпроса за историята на българските евреи през Втората световна война, основните виждания в епохата на тоталитаризма се оформят непосредствено след 9 септември 1944 г., базирани са най-вече на съдебните дирения и решения на Народния съд. Допускам, че по-голямата част от осъдените от 7-ми състав (антисемити) са получили справедливи присъди. Проблемът със 7-ми състав е, че той не търси само личностната вина, но си поставя за цел да разгроми цялата българска държава до 9-ти септември 1944 г. Като изследовател на проблема съм приел като работна хипотеза схващането за българското съучастничество в тези престъпления. Този подход обаче изисква, когато се анализира съучастничеството, да се изследва поведението и на другия съучастнк, в случая на нацистите. Само при изясняването на въпросите за подбудителството, сътрудничеството и конкретният извършител на престъплението можем да дадем оценка за вината и съответно за търсенето на отговорност. Тук е основната слабост на 7-ми състав на Народния съд. Въпреки че има известни констатации за натиска на Берлин върху България, този процес не е изследван задълбочено. Донякъде има и обективни предпоставки за това. Войната срещу хитлеристка Германия все още не е завършила, така че важни нацистки документи са били недостъпни. Без тях обаче политическите констатации на 7-ми състав на Народния съд са непълни. А с оглед на политическите поръчки, които са поставяни от БКП пред съда, се хвърля огромно петно относно юридическата аргументираност. Проблемите обаче се задълбочават в последвалия период. Така например през 50-те и 60-те години САЩ, Великобритания и Франция издават внушителна многотомна поредица от сборници с документи за германската външна политика до 1945 г. Оповестени са и свръхсекретните директиви на Хитлер. Тези издания не само са били недостъпни за повечето български изследователи. Работата с тях дори е била опасна, защото би хвърлила обилна светлина например за съветско-нацисткото сътрудничество, произтичащо от пакта Молотов – Рибентроп и изразило се в общата агресия над Полша или при завладяването от Москва на прибалтийските републики. Този архив от германски документи е много важен за България, защото в него може да се проследи германският натиск и дори заплахи, итало-гръцката война, плановете на Берлин за Балканите, войната срещу Югославия през април 1941 г. и не на последно място точният правен статус на Вардарска Македония и Беломорието във връзка с администрирането им от България. Ще илюстрирам каква празнота представлява непознаването на тези документи със следния пример. Българската наука досега приемаше, че уреждането на статута на т.н. „нови земи” става със спогодбите Клодиус – Попов от 24 април 1941 г. за Югославия и 27 април 1941 г. за Гърция. Оказва се обаче, че тези спогодби са вторични документи и уреждат основно някои стопански проблеми във взаимоотношенията между България и Германия на територията на Вардарска Македония и Беломорието. Първичните германски документи са няколко телеграми на Рибентроп, че не става въпрос за териториални промени, а също така заповед на Хитлер, че той разрешава навлизането на българска полиция и войски в Тракия и Македония, но при условие, че са подчинени на германските армии в тези две области. Това разрешение е издадено след подписаната капитулация на Югославия и съгласно Хагската конвенция Германия вече е станала временен суверен до подписването на мира. Тези детайли са от огромно значение при изясняването на съдбата на евреите като в България, така и в „новите земи”.
- Нека да напомним историческите фигури, изиграли ключова роля за спасяването на българските евреи.
- Ние имаме блестящ пример за българско гражданско общество. Това личи особено ясно в периода около приемането на наложения от Германия Закон за защита на нацията. Тогава на практика всички слоеве на българското общество изпращат протести, събират подписки, на които слагат точните си имена. Това наистина е гражданска доблест и смелост. Критичните дни за българските евреи обаче са 9 март и 24 май 1943 г. На 9 март са събрани около 6.500 евреи български поданици, които е трябвало да допълнят бройката от 20.000 души депортирани евреи от „новите земи”. За предстоящата депортация са знаели малцина. Информацията е предадена на еврейските лидери от Лиляна Паница и така еврейската общност се самоорганизира в спасителен комитет. Тайната изтича и в Кюстендил. От там тръгва кюстендилската делегация, която се среща с Димитър Пешев. Гражданите пък в Горна Джумая и Дупница са видели ужасната гледка от преминаващите пеш колони на беломорките евреи и тяхното настаняване във временните транзитни лагери. Знаем за смелата постъпка на митрополит Кирил в Пловдив. Събитията се развиват мълниеносно. На пръсти се броят тези, които наистина знаят какво предстои да се случи. Бих искал някой да ме обори, но точно в тези дни до 9 март аз не виждам българското гражданско общество. Не че го няма, но то не знае какво става и поради тази причина не се е организирало. Имаме конкретни действия на малцина смечаци, които търсят контакти и дори обяснение от българския държавен връх. Тук ще използвам думите от доклада на сатрапа и нацистки агент Александър Белев: „Вдигането от старите предели беше отменено. В някои места местни органи са избързали с вдигането с 24 часа, като са вдигнали евреите на 9-ти вместо на 10-ти преди да получат нареждането да спрат мерките по изселването”. От доклада на Белев става ясно, че е имало заповед за изселването. Тази заповед е отменена. Обръщам внимание, че заповедта е отменена, а не отложена. За целта се е издало нареждане да спрат мерките по изселването. Самите евреи наричат на своя майчин език ладино случилото се избавление „салвасион”, т.е. спасение. Мисля, че в случая няма как да не приемем термина спасяване и в никакъв случай не можем да го заменим с оцеляване. Тогава чия е личната заслуга за отменянето на заповедта за изселване на българските евреи? В държавната йерархия над Белев има трима души, които могат да отменят заповедта. Това са министърът на вътрешните работи Петър Габровски, пряк началник на Белев, министър-председателят Богдан Филов и Цар Борис III като държавен глава. Колкото и да се ровим, поради разбираеми причини в български документи няма да намерим отговор на този въпрос. Разковничето се крие в нацистките документи и там ясно е посочено, че заповедта за освобождаване е издадена от най-високо място. Да видим и събитията около 24 май. Поне за мен прословутата демонстрация не е най-важната проява. Тук пак ще се обърна към нацистките документи. Белев е изработил поредния си пъклен план и заедно с Габровски посещават цар Борис. Той трябва да избере дали всички български евреи ще бъдат депортирани или само софийските евреи ще бъдат изселени извън София. Германцияте ясно пишат, че царят избира втория вариант, че той не дава българските евреи, че неговите действия са прозрачни и те не се вписват в нацистката идея за окончателното решение. Германците са против еврейската трудова повинност, защото според тях тя е непродуктивна, но са принудени да се съобразят с нея. Тогава те искат България да им даде поне старците, жените и децата, те така или иначе не работят. Цар Борис отказва, изтъква аргумент от хуманни причини, няма да разделя семейства. Тези нацистки документи са разкрити и по време на процеса срещу Айхман в Израел през 1961 г. Тогва заместник-главният прокурор на Израел Яков Бар-Ор нарича цар Борис III герой, който спрял Айхман. В случая на става въпрос за късни спомени или за показания пред съмнителни съдилища. Става въпрос за оригинални документи и ми се струва, че би било нередно и несправедливо те да се отхвърлят.
- Да обърнем внимание и върху териториите, в които де-факто и де-юре се е разпореждал Берлин. Този въпрос също е източник на спекулации и непознаване (и изопачаване) на истината?
- Всички документи сочат, че в „новите територии” действителният суверен е Берлин и прилагането на българското законодателство там е ограничено от германския контрол. Дори цар Борис III при посещението си в Скопие на 3 октомври 1942 г. на дипломатически език заявява, че Македония към този момент не е част от България. Конкретно македонските и тракийските евреи остават югославски и гръцки поданици. Имало е опити те да се регистрират като български, дори много студенти евреи идват да следват в София. За съжаление обаче в последния ден на 1941 г. Германия заявява, че евреите югославски и гръцки поданици ще бъдат третирани като поданици на вражески държави. Това попарва всички надежди. Така в началото на 1943 г. Германия праща в София Теодор Данекер, който трябва да организира депортацията на еврите от новите земи, защото тя е техният суверен. Данекер няма пълномощия за българските евреи, Белев сам му ги предлага и именно затова фалшифицира подписаното между двамата споразумение. Същият Белев, без да има санкция от българското правителство, тръгва из новите земи да организира депортацията. В германските документи много ясно е посочен този факт. Чрез тези си действия Белев предрешава българската позиция и така се стига до съгласието на Министерски съвет да съдейства. Българското участие в тези събития е ясно и описано в редица публикации. Основно български полицаи вдигат евреите от „новите земи” от домовете им и ги транспортират до Скопие и Лом. Понеже днес се търси отговорност от държавата България за тези действия, трябва да обърна внимание върху секретното решение на Хитлер от 1941 г., че българската войска и полиция е подчинена на германските армии в двете области. В Скопие и Лом германските власти поемат евреите. С три германски влака от Скопие и с три югославски и един германски кораб и с германска охрана ги превозват до концлагера Треблинка, където са избити от нацистите. В тези събития няма евреи, убити от българи. Тук също комисарят Белев има мръсна роля. За да угоди на нацистите, той се опитва да изпрати и българска охрана на транспортите до Катовице. Дори това нещо е отразено в докладите му за депортацията и тези негови думи също се използваха, за да се покаже наличието на българска вина. Оказа се обаче, че българската охрана не заминава и КЕВ дори си иска да му бъдат върнати средствата за закупуването на билети на българските полицаи. А българската охрана не заминава поради една единствена причина – нацистите не желаят поданици на други държави да знаят къде отиват депортираните евреи, защото има опасност да се разбере каква е тяхната съдба. Прочетете внимателно инструкциите и ще разберете защо Германия е държала транспортите да бъдат с нейна охрана. Има и един неизследван въпрос – участвли ли са германци във вдигането на еврите от домовете им? Ето какво ми е разказвал многократно мой добър приятел от Щип, който поради страх от репресии не желае да споменавам името му. Той е син на един от тримата спасили се щипски евреи. По думите му, български части извършват блокадата, но българи не влизат в съприкосновение с евреите. В техните домове влизат германски войници и те товарят евреите на камиони. От един камион успяват да скочат петима евреи, двама са застреляни от германците и трима се спасяват. Има една снимка от депортацията на евреите от Македония. За нея нищо повече не се казва, но ясно се виждат български полицаи и германски войници. Не ми е известно някой да е подлагал на по-задълбочено изследване тази снимка. Аз обаче увеличих единия от товарните вагони и на него се чете надписа Хановер (Hannover). Безспорно, това не е снимка, която е направена в Монопола в Скопие, от където са тръгнали и трите депортационни влака. Така че това е допълнителна неизследвана информация за нацисткото участие и тя трябва да се проучи задълбочено.
- Въпросът за съдбата на имуществото на евреите от „новите земи" очевидно също е ключов. Какво е станало с имуществата на депортираните от Македония и как този въпрос се отразява на „македонския прочит” на историята?
- Безспорен факт е, че българското комисарство по еврейските въпроси ликвидира имуществото на депортираните евреи. Днес някои среди в Скопие изчислиха, че ставало въпрос за 18 млн. евро без лихвите и поискаха това богатство да им бъде предадено от България. Оказа се обаче, че никой не си бе направил труда да разбере каква е неговата последваща съдба. Парите от ликвидацията на имуществото попадат или в поименни банкови сметки, или във фонд „Еврейски общини”. След сключването на примирие с България, страната ни е задължена да върне цялото имущество, което е с произход от „новите земи”, в това число и еврейското. За целта Комисарството по изпълнение на споразумението за примирие още в края на 1944 г. издава нареждане всичкото това имущество да бъде описано и през 1945 г. започва неговата реституция на Югославия. Върнати са ценни книжа, собственост на евреи, а също така 17 бр. пакети с ценности, собственици на евреи югославски поданици. Данните сочат, че всеки пакет е тежал по около 30 кг. За някои от тези реституции в архивите има и югославски потвърждения. Така например запазена е югославска нота, в която е отразено, че на 8 април 1946 г. България е предала на Югославия ценностите на евреите от Щип, Пирот, Струмица и Гевгелия. За всяко реституирано югославско имущество, България е уведомявала писмено Съюзната контролна комисия. На 18 март 1946 г. България информира Съюзната контролна комисия, че почти цялото югославско имущество е върнато на Югославия. За целта има и съствавен двустранен протокол. На 15.06.1946 г. е договорено България да върне на Югославия и прихода от еднократния данък върху еврейските имоти. Така че реституцията на имуществото на евреите югославски поданици приключва преди окончателното разрешаване на останалите българо-югославски икономически проблеми. Интересно е да се спомене, че в хода на тези разговори България дори подготвя насрещен иск относно разходите си през 1941 - 1944 г. по подобряване инфраструктурата и условията на живот в Македония. Така се стига до декларацията на Югославия за отказ от изплащане от България на остатъка от репарациите.
- Какви са фактите около съдбата на тракийските евреи; има ли спасени сред тях, според документите, които сте проучвали?
- Има спасени няколко десетки младежи. Заслугата е на полковник Цветан Мумджиев, началник на една от еврейските трудови бригади. По принцип евреите от новите земи като небългарски поданици не са отбивали военна служба, поради което не са били мобилизирани в трудовите бригади. Но непосредствено след април 1941 г., когато въпросът с поданството все още не е решен и е имало надежда евреите да получат българско поданство, някои от тях са мобилизирани. През есента на 1942 г. тези евреи е трябвало да бъдат демобилизирани и върнати по домовете им. Делегация от пловдивски евреи обаче се явява пред полк. Мумджиев и го моли да задържи беломорските евреи. Така те остават в трудовата рота и въпреки настояванията на Белев, не се предадени на нацистите и така са спасени. В края на 2012 г. стана известен и друг случай на спасяване. По време на транспортирането на беломорските евреи към Лом, влакът спира на гара Плевен. От пломбираните вагони се чували вопли за вода. Пред всеки вагон имало по двама германски войници. Български железничар чул стенанията и разбил пломбата, германците били като вцепенени и не знаели какво да правят. Евреите слезли и отишли до чешмата. При създалата се суматоха няколко евреи били укрити от гражданството Въпреки издадената заповед за тяхното залавяне и връщането им във влака, евреите били открити, но отведени в еврейския лагер над града и така били спасени. Това станало със съдействието на местните власти.
- Не закъснява ли България да излезе със своя обективна и обоснована позиция и най-важното - да я отстоява пред света? За това и самият Вие неведнъж сте призовавали. Каква трябва да е тя?
- Основните обвинения към България идват от среди в Р Македония. Ние обаче гледаме на населението там като на наши братя и през изминалите 20 години не веднъж са изказвани надежди, че този език на омразата ще бъде преодолян, тъй като той не е в интерес на гражданите от двете страни на границата. За съжаление практиката показа, че не се забелязват такива тенденции. В момента е в ход активен диалог между българското правителство и българските учени или с различни обществени организации. Целта е именно чрез изясняване на позициите на българската наука и широката общественост, на базата на достоверните факти, да се изгради държавна позиция, която да бъде консенсусна и за основните политически сили. Само по този начин може да се изгради трайна българска политика с приемственост при смяната на отделните правителства. Смятам, че като резултат от този активен диалог, при отбелязването на 70-годишнината от спасяването на българските евреи, правителството ще изрази своята позиция.
