Hа 20 януари Българската Православна църква чества паметта на своя забележителен архиерей и духовен учител св. Патриарх Евтимий Търновски, само два дни след деня на св. Патриарх Йоаким І, за чийто живот и дела вече разказахме.
Известният духовен водач, талантлив писател и реформатор на книжнината e роден в Търново около 1330 г. Най-вероятно Евтимий, чието светско име остава неизвестно, произлиза от някоя от знатните болярски фамилии в средновековната ни столица. Допускането, че е близък до царската династия не е лишено от основания – както ще видим, има случай, в който Византия се опитва чрез арестуването на Евтимий да осъществи натиск върху българския цар Иван Александър (1331-1371).
Избрал още като юноша духовното монашеско поприще, Евтимий търси наставник в лицето на прочутия монах исихаст и духовен учител св. Теодосий Търновски – една от големите фигури не само в България, но и на Балканите в онази епоха. Обстоятелството, че не някой друг „старец“ от Килифаревската „лавра“ (манастир), а лично Теодосий се заема с обучението на младия монах говори за извънредно големите му заложби, а навярно и за знатното му потекло.
Прочутият светител според Григорий Цамблак , в миг на дадено от Бога откровение, предрича на Евтимий бъдещата му мисия на духовен пастир, предстоящите страдания и подвизи в най-трудните дни за българската държава и църква. По думите на Теодосий на неговия любим ученик е съдено някой ден не само да стане духовен глава на българския народ, но и да преживее „... дни на апостолско гонение...“
Още в Килифарево, а после и в манастира “Света Троица”, в който се премества Теодосий с учениците си, поне няколко по-млади събратя на Евтимий стават негови ученици. Сред тях изпъква Киприан, бъдещият митрополит на Киев, Москва и „цяла Русия“, канонизиран за светец от Руската православна църква. През 1363 г. Евтимий придружава своя учител св. Теодосий при последното му пътуване в Цариград, а след смъртта му, подкрепян и от тогавашния цариградски патриарх Калист, две години работи в прочутия Студийски манастир – едно от престижните духовни и интелектуални средища във византийската столица.
През 1365 г., познат вече добре и във Византия, монахът отпътува на Света гора. Отначало той пребивава във Великата лавра “Св. Атанасий” - най-големият и влиятелен атонски манастир, закрилян лично от византийските императори. Там Евтимий се запознава както с богатата византийска книжнина, така и с преводите на т.нар. Светогорска българска школа от ХІV в., представяна от “старците” Йоан, Йосиф, Методий, Закхей Философ Загорянин и др. Нека припомним, че в „Лаврата“ прекарва последните години от живота си великият композитор и певец св. Йоан Кукузел, по произход българин от района на Драч (днес Дуръс, Албания). Докога е живял Кукузел е неизвестно (последното споменаване за него е от 1355 г.), но не бива да се изключва възможността Евтимий да се появил в атонската обител приживе или малко след смъртта на „ангелогласния“ си сънародник.
След няколко години, прекарани във Великата Лавра, Евтимий отива в българския манастир „Св. Георги Зограф“, протежиран от търновските царе. Това е напълно естествено, тъй като именно в „Зограф“ той е можел да намери най-много и най-подготвени последователи българи. Не е изключено цялото пребиваване на Евтимий във Византия – и в Цариград, и на Атон, да е съгласувано с българския цар и Търновската патриаршия, които несъмнено са възлагали големи надежди на младия и високообразован монах. За известно време Евтимий се установява в кулата “Селина” близо до манастира, където “...просиял, като показвал и поучавал велики неща...” Той се посвещава не само на молитва и проповед, но и на усилена книжовна дейност.
На Света гора монахът Евтимий преживява и едно по-сериозно премеждие. При своя обиколка из атонските манастири византийският император Йоан V Палеолог, привърженик на унията с Рим, влиза в остра разпра с видния български монах. Според Григорий Цамблак Йоан V е искал от Евтимий и пари (откуп?), което още веднъж намеква за тесни връзки с българската царска династия. Както се допуска от някои изследователи, в конфликта положително е имало политически подтекст. Въпреки че не е точно датирано, това събитие най-вероятно се случва в периода 1367 – 1369 г., когато отношенията между България и Византия са крайно обтегнати. По заповед на императора българинът е заточен на о-в Лимнос в Егейско море, но по-късно е освободен със застъпничеството на цариградския патриарх Филотей Кокинос (1353-1354; 1356-1376), близък приятел и съмишленик на Евтимий. Впрочем, самият Филотей е родом от Солун и не е изключено да има и някакви по-близки или далечни български корени. Още нещо, негов най-близък помощник и личен секретар години наред е друг знаменит българин - Евтимиевият събрат Киприан!
Евтимий се завръща от Света гора в България през 1371 г. и се установява в пещерната килия на своя учител св. Теодосий край манастира “Св. Троица” недалече от Търново. С помощта на цар Иван Шишман (1371-1395) той започва упорита книжовна работа, която в българската и световната славистика е известна като Евтимиева реформа на старобългарския език и правопис. “Изправянето на книгите”, което Евтимий възприема като идея от светогорските “старци”, не е самоцел. “Изправяне” на богослужебните текстове по същото време извършват и византийските исихасти, особено споменатият патриарх Филотей. На практика Евтимий изгражда една нова програма за утвърждаването на традициите от времето на Светите братя Кирил и Методий, за опазването на чистотата на православната вяра, за духовното извисяване на старобългарската литература и културен живот. Трудно е да се докаже, че Евтимий е създал своеобразен „университет“, както често се пише. Нещо повече, Българската патриаршия положително е имала своя „висша школа“ (своего рода „духовна академия“ или „дидаскалия“) много преди Евтимий. И все пак, с оглед на качествата и размаха на доказан ерудит, преводач и учител, какъвто е този наш патриарх, израстването на Търново като интелектуален център по същото време надали може да се оспорва.
През 1375 г., когато умира патриарх Йоаникий ІІ, Евтимий е избран за глава на българската църква – избор, предопределен от неговия висок авторитет и заслуги, от доказаната му жертвоготовност в името на вярата и българщината, особено пред грозния лик на смазващата османска заплаха. Евтимий е духовен пастир на нашите прадеди в най-драматичната епоха от многовековната ни история. Политическото единство на страната е нарушено. Съществуват няколко “Българии” – царствата със столици Търново и Видин, Добруджанското деспотство, държавиците на Константин Деянов (Северна Македония и Кюстендилско) и Марко/”Крали Марко” (Средна и част от Южна Македония), а и други по-малки формации с центрове Охрид, Костур и др. В тази усложнена обстановка Търновската патриаршия, която още преди времето на Евтимий е загубила свои изконни епархии, няма реални механизми за въздействие върху целокупния български народ. Въпреки това, славеният от православните християни “чак до Северния Океан” търновски патриарх не само олицетворява българското единство – той се превръща в един от най-забележителните духовни водачи на своята епоха в целия православен свят.
Като глава на Българската Православна църква Евтимий полага много усилия за заздравяването на християнската вяра, води непримирима борба с «ересите», грижи се за «унижените и оскърбените» в онези тежки дни. Нека припомним, че по правило църквата е поддържала сиропиталища, болници, грижела се е за прехраната на бежанците от опустошените от завоевателя територии.
Колкото и църквата да е миролюбива по правило, Евтимий в никакъв случай не е само духовен пастир. Напротив, той има своите изисквания към държавата и към самия владетел. И то не само в социален план, но дори и във връзка с военните ресурси на страната! Неслучайно в житието на св. Иван Рилски патриархът се обръща към цар Иван Шишман с думите:
„При все че е писано: „Богатството е сила за царя“, но то трябва да се изразходва не за свое удоволствие, а за оръжие и войска, а и най-вече за убогите и сиромасите, за голите и бездомните...“
Нещо повече, със своите творби и проповеди Евтимий припомня на своите съвременници миналото величие на България, примера на великите царе Асен І, Калоян и Иван Асен ІІ. В трагичната 1393 г., когато цар Иван Шишман отсъства в обсадената столица Търново, именно духовният глава на българите вдъхва сили на защитниците.
След превземането на столицата (17 юли 1393 г.) патриархът е изгонен от катедралния храм „Възнесение Христово“ на хълма Царевец. Той се установява в църквата “Свети Апостоли Петър и Павел”, която оттук нататък става център на патриаршията, а след нейното заквириване – на Търновската митрополия, една от най-големите и престижни катедри на Цариградската патриарщия. Оттук тръгва легендата, че голямата патриаршеска библиотека се е пазела именно в тази търновска църква, докато не е изгорена от някой от гръцките владици фанариоти през 30-40-те години на ХІХ в.
Както отбелязва проф. Йордан Андреев, в качеството си на духовен глава Евтимий е „... единственият, който можел да представлява българската християнска общност пред чуждата власт. Въпреки погромите той не изпада в малодушие или бездействие, напротив - иска среща с Баязид, на когото припомня обещанията да се сложи край на грабежите и убийствата. Султанът „... изслушал молещия се за народа... " и обещал да спре насилията. По думите на Григорий Цамблак „... варварската ярост обикновено се срамува от добродетелите на такива мъже..."
Нравствената сила, авторитет и харизматичност на Евтимий определено притесняват завоевателите. Кофликтът между новата власт и патриарха се разразява през 1394 г., когато с измама са събрани и изклани 110 български боляри и видни граждани. Това ужасно злодеяние е извършено без знанието на Евтимий, най-вероятно при негово отсъствие от града. Научавайки за ужасяващото престъпление, патриархът без колебание обвинява османския управител на Търново в коварство и престъпни действия. Ако съдим от онова, което разказва Григорий Цамблак, Евтимий отива още по-далече! Той канонизира жертвите, третирани от новата власт като престъпници и изменници, за великомъченици! По тази причина днес с основание имаме право да говорим за „светите Сто и десет търновски великомъченици“ (вж. Павлов, Пл., Хр. Темелски. Българи светци. София, 2010). Днешния Свети синод на Българската патриаршия следва да преутвърди тяхната памет и да я чества, така както стори с Баташките великомъченици.
Поведението на патриарх Евтимий довежда османската власт от ярост, но и до безсилие... Турският управител на Търново прави опит да сломи волята на самия Евтимий, да го унижи и компрометира в очите на българите. Арестуван и осъден на смърт, патриархът е изведен за изпълнение на присъдата - както разказва Григорий Цамблак, ръката на палача се вцепенила “пред мъжеството на този велик човек”. В крайна сметка чуждата власт не се осмелява да екзекутира Евтимий. Затова след нов, може би дори още по-тежък удар срещу българската църква – Евтимий е изпратен на заточение, което впрочем е своеобразна „поанта“ на политиката на репресиите, на които е подложено гражданството на столицата. Раздялата на светия отец с търновските жители Цамблак описва като “гледка, предизвикваща сълзи дори у камъните на града...” Смята се, че патриарх Евтимий е бил заточен в Бачковския манастир, където умира нейде между 1402 и 1412 г. Съществуват обаче и други версии за последните години и мястото на заточение на Евтимий – не в самия Бачковски манастир, а в някой от неговите по-отдалечени метоси. Така или иначе, Евтимий със сигурност е прекарал известно време в Бачково – свидетелство за това е наличието на негови ученици в тази прочута българска обител. Такива са монасите Андрей и Андроник, а в косвен план и талантливият книжовник Константин Костенечки.
Епохалното книжовно дело на Евтимий Търновски го поставя редом със Светите братя Кирил и Методий и най-ярките творци от Симеоновия “Златен век” като една от големите личности в историята на българската литература и духовност. Новаторският му стил и огромен талант, въплътени в десетки творби (житията на св. Иван Рилски, св. Петка Търновска и др., похвални слова, преводи, послания и т.н.), представляват истинска епоха в българската и православната литература. Векове наред те са грижливо преписвани и изучавани от стотици книжовници в Русия, Молдова, Влахия, на Атон, в български и сръбски обители. Както пише неговият съвременник Йоасаф Бдински: “.... по-добре бе слънцето да угаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език...”
Както основателно е отбелязал акад. Димитрий Лихачов: “Само за две десетилетия – от 1371 г., когато Евтимий се завръща в България, до падането на Търново през 1393 г. – Търновската книжовна школа е направила за славянската култура повече, отколкото в други случаи е направено за цели две столетия. По интензивност на своето влияние върху цялата източнославянска и южнославянска култура тези двадесетина години са наистина забележителни!“
* * *
Нека, макар и за кратко, се пренесем в нашето съвремие и отново да се обърнем към предстоящия църковен събор, призван да избере нов български патриарх. Много ни се иска да вярваме, че днешните български отци няма да забравят примера на своя велик предшественик, водил мъдро и уверено нашите прадеди в едно трудно и жестоко време... Както и неговите думи, казани за един от любимите му „герои“ - достойният българският светец Иларион Мъгленски:
„... Вярващите се радваха и възвестяваха голямата си благодарност към Бога, че им е дал такъв пастир и учител...“
Пламен Павлов
