„Идващи от зората на времето, преминавайки тихо през вековете, те живеят своя таен живот...”. С тези думи започваше всяка серия на култовия сериал, за който се сетих, когато гледах пародията на „атентат” срещу Ахмед Доган.
Сравнението на едно от проклятията на българския преход с героя на сериала не може да бъде друго, освен също пародийно. Таен живот на човек с неясен произход, който обаче успява да оцелее през годините на българският преход. Темата за безсмъртието живо интересува българските политици и ъндърграунд – ако имаше как щяха да дадат всичко за постигането му. Знаят, че е невъзможно, но продължават с опитите в тази посока. И живо се интересуват от него. Сещам се, че Алексей Петров беше звънил на Волен Сидеров преди години с въпроса: „Ти за безсмъртен ли се имаш?” Друг от т.н. десни рано-рано си каза какво искал да пише на надгробната му плоча: „Иван Костов – реформаторът”.
Виден офицер от ПГУ-ДС си държи в къщи под масичката с телевизора вече готова надгробна плоча, на която е написана годината на раждането му – 1946 в очакване на допълнението. „Вие ме застреляхте с този въпрос”. Така Гоце реагира преди шест години на журналистката, която го попита „Вие ли сте агент Гоце”. Пародията преминава през всички тези примери, но само частично, също както и при „атентата” срещу Доган. Защото при всеки от конкретните случаи може да се спори за степента на пародийност, но след пяната на първоначалния шок от случката остават последиците, които съответният политик е „снесъл” и които ще имат влияние върху живота ни десетилетия напред. Така и при „атентата” срещу Доган. Дали е инсценировка или не може да се спори и то само като се излагат хипотези и съответно доказателства в полза на една, друга или трета. Моето мнение е, че това не беше инсценировка. Защо мисля така? Първо, как се инсценира засичане на пистолет. Второ, погледнете на забавен каданс лицата на двамата – искреното изумление на Доган от случващото се не може да бъде сгрешено.
Нито пък избиващото свръхнапрежение на „атентатора”. Трето, ако е било инсценировка къде са доказателствата за това. Солидни доказателства, а не стандартните тези от типа „Отговорете си на въпроса кого ползва това”. Защото знаменитият въпрос на римските юристи е много хубав метод, но той не може да докаже еднозначно кой е извършил нещо. Иначе нямаше да са римски, а съветски юристи. Но е факт, че вече втори ден всеки тълкува случилото се както му е изгодно като стъпва върху някаква модификация на въпроса на римските юрист.
Ще го направя и аз, но преди това нека обърна внимание на няколко неща, които ми се струват много важни. Най-напред ще кажа, че българските, пардон депесарските либерали вече не са това, което бяха – ако изобщо някога са били. Лютви Местан прекали отново в опитите си да се прави на интересен: „С огромно огорчение трябва да заявим, че от днес България не е същата”. Аз пък ще заявя, че в събота лъснаха за пореден път джелатските задници на депесарите. Освен особената склонност към кражба на публични пари, депесарските гаулайтери се оказаха и обикновени, но свирепи и последователни биячи.
Някогашните български либерали са се опитвали да спечелят подкрепа пред политически неграмотните си избиратели с обяснението, че „либералът е човек, който либи ралото”. В автобиографичния си роман „Нова земя”, част трета, глава XXIV „Сеяч на бъдещето” Иван Вазов с много хумор описва как активистите на Либералната партия обясняват на селяните, че думата либерал означава човек, който„либи ралото", тоест земеделец и добър човек: „Един от селяните, първенец, за да успокои съвестта си, поиска да разбере той какъв е. Благодумов му отговори, че, разбира се, и той е либерал, и Иван е либерал, и всички, дето са тука, са либерали и добри хора... Всичките земледелци, всички, които сеят и орат земята, са либерали.
- Виж, и затова е името ви либерал. Либерал, който либи ралото! - поясни хитро Благодумов.
Селяните клюмнаха утвърдително. Сега това филологическо тълкуване им направи ясен, като божи ден, въпроса и ги убеди, че те от бога са дадени да бъдат „либерали”.
Ха сравнете сега това с разкривените физиономии на онези „либерални” джелати от ДПС, които в събота ритаха къде сварят „атентатора” и го дърпаха за гащите, докато свалят долното му бельо. Както казваше един професионален бияч: „Моята цел не е да набия противника, моята цел е да го осакатя”. Това видях като цел, докато 120-130 килограмови толупи скачаха по краката и главата на „атентатора”. И забележете, всичко това гарнирано с люти псувни на турски и призиви да бъде убит – вече изречени на български. Мултикултурно раздвоение – мила, родна картинка. Както пише Борис Шивачев за наблюденията си в Аржентина през 20-те години на миналия век: „Наоколо ни българи. Едни приказват на испански и псуват на български.
А другите приказват на български и псуват на испански”. Пародията става пълна, защото точно когато с впечатляващ театрален жест на изпънатата ръка Октай Енимехмедов приближи пистолета до слепоочието на Доган, лидерът на ДПС се беше омотал в любимите си и неразбираеми за публиката му опуси относно „монолитното единство на модернизма”, „хармония на цялото и частите”, „заедността на постмодернизма” и когато стигна до „вместо изрядна структурираност на държавата, ще имаме функционална ефективност в обслужването на гражданското...” И тук се чу щракането на газовото пищовче. Твърди се, с че патроните, с които е бил зареден този пистолет е било невъзможно той да бъде убит. Вероятно е така. Но това е най-неважният въпрос. Защото в тази ситуация можеше пистолетът да е боен, а партоните – смъртоносни. За мен са важни изводите – не само от „атентата”, но и от концептуализацията на казуса ДПС и Доган.
Защото покрай този пародиен случай останаха неизговорени доста по-важни факти и тези, които вече години наред се трупат и когато достигнат критичната си маса ще бъде късно. Мнозинството коментари като по команда тръгна по утъпканите пътеки на познатите тълкувания, главно в посока на „втвърдяване на електората”, „косвена подкрепа за българските националисти”, „нагнетяване на напрежение и внушаване на опасността от езика на омразата като фактор за стягане на редиците”. Тези неща имат известно основание, но не изчерпват казуса. Нито даже засягат важното. А то е в тоталната ерозия и разпад на основни характеристики на българската държава и нация. Ерозия, която Ахмед Доган и партията преследват много последователно, с различни вариации през годините, но винаги твърдо и неостъпчиво. Тук непременно трябва да се добави, че тази дейност не е само тяхна „привилегия” – вижте реакцията на НСО, за да разберете какво значи неефективност.
Според разследване на в. 168 часа преди три години охраната на Ахмед Доган струва 2 млн. лева годишно! Тук Доган може да се „мери” само с диктатора Тодор Живков. Според изследователя Боян Кастелов само за охраната на трасето Банкя – София са давани по 8000 лева на ден ( Боян Кастелов, „Тодор Живков – мит и истина”, Изд. Труд, 2005, стр. 392). Не ми стана ясно и защо се иска оставката на Цветан Цветанов, след като НСО е на пряко подчинение на президента Росен Плевнелиев. В президентството е заровено кучето, както и при съветника и секретаря по националната сигурност. Погледнете и кой е управителят на частната охранителна фирма в НДК – шефът на НСБОП по времето на Богомил Бонев, ген.
Кирил Радев. Все хора, които би трябвало да са професионалисти. За съжаление повечето от т.н. български професионалисти в сферата на сигурността са обикновени балони, въздух под налягане. Обучени са и са подготвени в онази отвратителна тоталитарна среда на някогашните служби на комунистическа Бълъгария и всичко от съвременните методи им е чуждо. Те могат да тероризират, не да пазят. Но за „професионализма” на някогашните служби очаквайте цяла поредица тук. Тогава ще видите – само документално и само с факти – колко са стрували ПГУ, ВГУ, Шесто управление, резидентурите на комунистическото разузнаване зад граница и т.н.
Да се върна на Доган и ДПС. Щатните клакьори на този човек и партия веднага преуспяха в изтъкването на някаква негова особена роля в българския преход – бил запазил етническия мир. Сериозно ли говорите това? Спомнете си какво каза през май миналата година Ахмед Доган на традиционната среща в местността Демир Теке баба край Исперих. Нескромно ще кажа, че първи направих публично в една телевизия видеото от тази среща, както и думите на Ахмед Доган, че нормата в Конституцията, която предписва, че официалният език в България е български, е недемократична. „Особено ние като официални лица, депутати, кметове задължително трябва да се изказваме на български. Защото самата Конституция забранява...Това не е демократично. И не може да бъде демократично. И това не е само в България така...Аз съм убеден, че 2020-та година, до 5-10 години този въпрос ще се реши по един естествен начин”. От тези думи на Доган тогава не последва почти нищо като реакция. А само седмица преди това Лютфи Местан в пленарната зала на НС каза, че в България има малцинства и тази конституция не е адекватна на това. Като казах Местан се сетих, че не видях заглавие „Агент Павел смени агент Сава начело на ДПС”, което би било най-подходящо след избора му за нов лидер на етническата партия. Защо я наричам етническа ли? Не аз, руски и западни медии я наричат така. Ето заглавие от Ройтерс: „Man points gun at leader of Bulgaria‘s Turkish party” (Мъж насочва пистолет към лидера българската турска партия).
Ето и от информационния сайт на една от проправителствените руски телевизии добавят: „В Болгарии лидер турецкой партии обезоружил террориста”. Винаги съм се питал, но никога никой не ми е отговорил как така Съветите позволиха (освен ако не са контролирали и наложили) т.н. „възродителен процес” в разгорещената част от студената война, в държава от Варшавския договор, граничеща с две ключови натовски държави тогава. Да се твърди, че това е станало на своя глава от комунистическия режим в София е глупаво – който познава тогавашната властова система и зависимости на България му е ясно, че това не може да се случи.
Вероятно някога ще разберем и това. Днес обаче трябва да кажем нещо много ясно и директно – в близките години основният натиск на ДПС ще бъде промяната на конституцията в частта на Глава първа, чл. 3 „Официалният език в републиката е българският” и настоятелни опити за налагането на двуезичие първо по време на избирателните кампании, а впоследствие изобщо в държавата. Вижте какво се случи за двадесетина години в Македония. Всичко започна с подобни искания, после се сформира проалбанската АНО. После започнаха сблъсъците между АНО и македонските сили за сигурност, които доведоха до десетки загинали. Намесиха се външни фактори и беше сключено Охридското споразумение, подписано от правителството на Република Македония и представители на етническите албанци на 13 август 2001 г. Споразумението беше превъзнасяно едва ли не като панацея.
То всъщност се оказа юридическа рамка за растящата албанизация на Македония. Споразумението беше под егидата на САЩ и ЕС, американският посланик Джеймс Пардю, който дойде в България през 2002 г., е с особена роля за това споразумение. Това споразумение наложи клаузи, които дадоха на албанския статут на втори официален език в Македония. Страшното дойде после - десет години по-късно албанците в Македония започнаха да настояват за „свръхпрочит” на Охридското споразумение. Какво значи това ли? Означава искане за налагане на албанския като задължително изучаван втори официален език в цяла Македония. Помнете ми думата подобна стратегия вече е в ход и за страната ни и тя се реализира от ДПС, със спомоществувателството на същите външни сили и местна пета колона. Ако внимателно изгледате видеото от срещата в местността Демир Теке баба край Исперих на 26 май 2012 г., ще чуете следната фраза: „Самият факт, че сме в Европа, в рамките на НАТО, вече имаме съвсем други инструменти за въздействие и за мобилизиране на съвсем други ресурси, вече на европейско равнище”. That`s set! Казва ни се съвсем ясно, че ни се готви съдбата на Македония вероятно до 2020 г. според прогнозите на същия „съхранител” на етническия мир Ахмед Доган.
Както по-всичко изглежда това има всички шансове да се реализира – усмирително разположено във времето, последователно и методично, без капчица колебание. И задължително под формата на безпощадно налагана политкоректност. Очаквам скоро да заговорят за наказателна отговорност заради т.н. „език на омразата”. Защо пък не – в половин Западна Европа има свободолюбиви хора, които лежат години в затвора заради такива обвинения? Как го каза в събота в НДК лидерът на партията на европейските либерали Греъм Уотсън: „Вярвам, че Европейският съюз ще трябва допълнително да се мобилизира, за да вкара вашата държава в правия път”. Като го чух се сетих, че нашите едновремешни либерали поне са настоявали да бъдат добри хора. Този Греъм страшно ми заприлича на другаря Троцки, който настояваше: „Ще вкараме с желязна ръка човечеството в царството на щастието”. Вкараха го така, че чак през носа му излезе.
Антон Тодоров
