МИНАЛО

На 6 октомври през следващата 2014 г., която неусетно, но сигурно приближава (!), ще се навършат 1000 години от смъртта на един от най-великите българи в нашата, а и в европейската история – цар Самуил (997-1014 г.).

Надали е нужно да се убеждаваме, че става дума за годишнина на личност, която има своето съкровено място в сърцето на всеки българин; която провокира нашия възможно най-автентичен патриотизъм и преклонение пред далечното минало! От друга страна, със съжаление можем да отбележим, че в една съседна държава същата личност получава „етикети“, които са в пълен дисонанс с историческата истина! И че, уви, поне засега няма изгледи за отказ от тази дълбоко погрешна политика  – една забележителна фигура на българин, на български владетел да бъде представяна за „македонски цар“ и дори за „борец против бугарската власт“…
Предстоящата емблематична годишнина не бива да ни завари неподготвени като държава, гражданско общество и обществена мисъл. Напротив, тя може да се превърне в повод за равносметка, за градивен поглед не толкова в миналото, колкото в бъдещето. Поне две идеи определено могат да „заработят“ в тази посока:
1. Паметта за Самуил да бъде отбелязана съвместно от държавите България и Македония, от гражданското общество, културните и научните кръгове в двете страни.
Ако наистина тачим паметта на великия цар, то тази памет не бива да ни разделя, а да ни обединява! Една програма за общо отбелязване на „милениума“ би трябвало да е по силите и добрата воля на държавните институции и гражданските организации в двете страни. Така или иначе, всички сме задължени на безсмъртния дух на цар Самуил, всичко сме отговорни за общото ни минало и бъдеще на хора от една кръв, език, народопсихология…
2. Костите на цар Самуил да намерят покой според каноните на християнската вяра и собствената ни традиция за увековечаване на националните герои.
Такава инициатива може (и трябва!) да се осъществи под патронажа на президента на Република България. Тя би следвало да включва различни дейности на компетентните институции на България и Гърция, най-вече на министерствата на културата и на образованието и науката. Разбира се, важна роля трябва да играе неправителственият и медийният сектор – в това отношение вече има стъпки от страна на фондации като „Българска памет“  и „Тангра ТанНакРа“, на медии като агенциите „Фокус“ и „Фрогнюз“, телевизия СКАТ, в. „Преса“, и др. Тази инициатива може да бъде съпътствана от съвместна българо-гръцка археологическа експедиция, изложби, научни конференции, дискусии, и т.н. В подобна насока със сигурност следва да участват държавно-обществения фонд „Тринадесет века България“, Министерството на образованието, младежта и науката, университетите в София, Велико Търново и Благоевград, от една страна, и Солун и Атина, от друга, и т.н. Защото нито Самуил, нито Василий ІІ, останал в историята като „Българоубиец“, би следвало да са „проблем“ за развитието на приятелските отношения между двете държави и народи. Пренасянето на костите на цар Самуил в България би било важен жест на добросъседство от гръцка страна, съотвестващо на съвременната епоха, която все пак е много, и много различна от миналите времена.

 „БЪЛГАРСКАТА ЕПОПЕЯ“

Нека накратко да припомним кой е цар Самуил и какво е неговото място в продължилата близо половин век война с Византия за опазването на независимостта на Българското царство.
Три столетия след идването на Аспаруховите българи (т.нар. прабългари) на Балканите създадената от тях държава е изправена пред тежки изпитания. От средата на Х в. нататък в България постепенно настъпват “дни на ратни (военни) беди”. Този израз на големия преславски писател Презвитер Козма, съвременник на царете Петър І (927-969), Борис ІІ (969-971, починал през 978 г.), Роман (978-991, починал през 997 г.), а навярно и на самия Самуил (997-1014), сполучливо фокусира в себе си тежките проблеми пред царството. След повече от два века възходящо развитие, след “Златния Век” на цар Симеон Велики (893-927) българската държава изпада в сложна военнополитическа ситуация.
Дори и при цар Петър, който е прицел на много упреци и критики, България все още продължава да бъде регионална “Велика сила”. Огромната й територия, чието естествено ядро са Мизия, Тракия и Македония, е подложена на чужди набези, спохождана е от години на тежка суша и други природни бедствия. Гибелният удар обаче е нанесен от традиционния противник Византия, която хвърля срещу своята християнска посестрима езическата Киевска Рус на княз Светослав Игоревич. Киевската агресия (968-971 г.) отваря пътя на византийското коварство и “приятелска” намеса, довели до пленяването на цар Борис ІІ и завземането на източните български земи през лятото на 971 г.  Император Йоан І Цимисхи (969-976) тържествено обявява „закриването“ на България, въпреки че западните й земи остават извън обсега на византийската окупация. В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав.
След катастрофата през 971 г. в свободните земи държавната власт е поета от колективно наместничество, което управлява от името на пленения цар Борис ІІ. Българското болярство поверява властта на братята Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил), синове на могъщия областен управител (комит) Никола и близки роднини на царската династия във Велики Преслав. Според Българския апокрифен летопис те са „от същото царско коляно“, а за византийската писателка Анна Комнина цар Самуил е потомък на великия кан Крум! Комитопулите не само не свалят оръжието, но търсят съюзници в лицето на Германската империя и раждащата се тогава средновековна унгарска държава. Международната обстановка обаче е такава, че българите могат да разчитат преди всичко на собствените си сили.
Неочакваната смърт на Йоан Цимисхи в началото на 976 г. предизвиква гражданска война във Византия. Българите преминават в контранастъпление, но Давид и Мойсей загиват още в първите сражения. През 978 г. Борис II и брат му Роман бягат от византийския плен. За нещастие, Борис е убит по погрешка от граничната стража. Макар да е превърнат от ромеите в евнух, Роман (978-991) е признат за цар от Самуил, Арон и цялата знат. Най-вероятно духа на тогавашната византийска и българска практика царят-евнух прави Самуил и Арон свои съвладетели. За престолен град на Българското царство е избран градът Скопие -  днешната столица на Република Македония. В продължение на близо три, макар и непълни десетилетия Скопие е олицетворението на суверенната държава на българите!
През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец (София). Основните български сили начело със Самуил по същото време са на военен поход в Тесалия. Средец, тогава под управлението на Арон, оказва твърда съпротива. Получил известие за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към района на бойните действия. Българската активност принуждава Василий ІІ само след двадесет дни да потегли назад. Византийското отстъпление се превръща в безредно бягство. В битката в прохода Траянови врата императорът се спасява по чудо благодарение на арменската си гвардия. В български ръце попадат императорската шатра, походна хазна, корони и други инсигнии на властта. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор І Геник (811 г.). Поетът Йоан Геометър възкликва: “Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим …”
В империята пламва гражданска война, което позволява на българите да освободят североизточните земи с Плиска, Преслав и Дръстър (Силистра). Овладени са редица крепости покрай Солун. След пленяването (991 г.) и смъртта на Роман за цар е коронясан Самуил (997–1014), който фактически ръководи държавата от много години. Арон е екзекутиран през 987 г. с цялото си семейство (оцелява само Иван Владислав), тъй като е уличен в съглашателство с Византия. При цар Роман българска столица е Скопие. Представата за формалното царуване на Роман, нещастен човек в личен план, вероятно е погрешна. През 986 г. царят заедно със Самуил и Арон участва в битката при Траянови врата, а през 991 г. е пленен по време на война.
През 996 г. Самуил търпи тежко поражение при р. Сперхей, но продължава енергичната си политика. В края на Х в. той предприема поход по адриатическото крайбрежие, подчинява княза на Дукля (днешна Черна гора) Иван Владимир, достига до Задар и се намесва в междуособиците на хърватските князе. Под български контрол попада Драч (дн. Дуръс, Албания), където Самуил поставя като наместник своя зет, арменеца Ашот Таронит.
Въпреки постигнатите успехи и победи, България отстъпва пред стопанската и военна мощ на Византия. Със серия планомерни удари и при надмощие на силите Василий II завладява повторно Велики Преслав и Източна България (1000 г.), редица крепости край Солун, Видин (1002), Скопие (1003 г.) и т.н. Има случаи на измяна, но много повече са примерите на непреклонност пред завоевателя – болярите Кракра, Драгшан, Николица и др. Най-тежкият удар е край с. Ключ  на 29 юли 1014 г. – нападнат в тил, Самуил е разбит, 15 хиляди българи са пленени и ослепени, на всеки сто е оставен по един едноок водач. Това престъпление спечелва на Василий II зловещото прозвище “Българоубиец”. При вида на войниците си Самуил получава сърдечен удар и умира (6 октомври 1014 г.). Погребан е в построената от него църква “Св. Ахил” на остров в Малкото  Преспанско езеро.
Самуиловите приемници трудно удържат византийския натиск, за което допринасят вътрешните раздори и натрупаната умора. Гаврил Радомир (1014-1015) е свален и убит от своя братовчед Иван Владислав (1015-1018). Макар и опетнен с кръвта на някогашния си спасител, синът на Арон е енергичен държавник. Замислите на царя обаче се натъкват на смазващата византийска мощ. “Българският самодържец”, “българин родом” (според известния Битолски надпис) загива пред Драч през февруари 1018 г. Гибелта на Иван Владислав дава ход на отчаянието – царица Мария, патриарх Давид и повечето боляри капитулират пред Василий II. Няколко месеца престолонаследникът Пресиан II, провъзгласен от войската за владетел,  се съпротивлява в планината Томор, но е принуден да се предаде (август 1018). Със сила и коварство са унищожени последните огнища на отпор начело с Ивац и Николица, та чак до крепостта Срем на северозапад. След епична борба в края на 1018 г. Първото българско царство пада под византийска власт.

 “ОНЗИ ПРОЧУТ САМУИЛ…” И НЕГОВИЯТ  ГРОБ

Византийският църковен писател Йоан Ставракий (началото на ХІІІ в.) донякъде язвително, но точно е написал … онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите!“ Ето колко силна е била паметта за цар Самуил векове след неговата смърт. С течение на времето обаче гробът на великия цар е забравен, а построената от него великолепна базилика „Св. Ахил“ е в руини. Гробът на Самуил е открит от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в базиликата “Св. Ахил” на острова в Малкото Преспанско езеро – там, където е Преспа, любимата резиденция на Самуил. Българската публика през последните години имаше възможността да се запознае с това свято място чрез книгата на самия проф. Муцопулос „Базиликата Свети Ахилий в Преспа (Един исторически паметник – светиня)”. Пловдив, изд. „Вион“, 2007, благодарение на документалния филм на Горан Благоев „Островът на цар Самуил“ (БНТ, 2006 г.), и други публикации в пресата и електронните медии.
През последните години в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил от Солун, където се съхраняват в момента, в България.  Както вече стана дума, това без съмнение би било важен жест от гръцка страна – жест на добросъседство, жест, който утвърждава историческата истина. Тази истина е само една – Самуил и неговите наследници са царе на българите, на Българското царство, а не на някаква абсурдна “славянска” или “македонска” държава, плод на болната фантазия на великосръбския и „югославски“ шовинизъм, който за съжаление и днес има твърдоглави застъпници в Скопие…
Колкото и да е абсурдно обаче, въпросът с костите на цар Самуил все още няма развитие. Връщането  на царските кости в Преспа, където векове наред е бил неговият саркофаг, не изглежда осъществимо, а и надали съответства на днешната обществена значимост на Самуил. Без да е канонизиран от църквата, Самуил за нашият народ е свята личност. Образът на царя воин и страдалец в българската литература и изкуство, включително в знаменития роман на Димитър Талев, на свой ред го приближава към светците и мъчениците.
Църковната, културната и обществената значимост на сакралните личности е довела до практиката техните мощи да бъдат достояние на колкото се може повече поклонници. Къде обаче може и трябва да бъдат пренесени мощите на великия цар? И друг път съм имал възможност да отбележа, че най-подходящото място за такъв акт, както и за още по-силното утвърждаване на паметта за този велик българин е София. И не само защото София е днешната българска столица, но и защото този град е свързан със Самуил и дори най-вероятно е неговото родно място!
Разбира се, у нас името на великия цар буди най-преки асоциации със старопрестолния Охрид, с любимата му резиденция Преспа… Впрочем, личността на Самуил има пряко отношение и към така отдалечения от днешна Македония дунавски български град Видин! Както личи от византийските хроники, през 70-те години на Х в. Най-малкият син на комит Никола е управлявал северозападните български земи, а негова резиденция е била крепостта, която сме свикнали да наричаме „Бабини Видини кули“. Оттогава датират и неговите контакти с унгарците, закрепени по-късно с династичен брак между Самуиловия син Гаврил-Радомир и една унгарска принцеса.
 

САМУИЛ И СРЕДНОВЕКОВНИЯТ СРЕДЕЦ / СОФИЯ

Връзката на Самуил със София не е за пренебрегване. Древната Сердика е включена в български предели от кан Крум през 809 г. Стратегически важният град се превръща в център на голяма област (комитат). Както стана дума, по времето на цар Петър неин управител е комит Никола, бащата на братята Комитопули. Теорията, че Никола е бил “славянски княз” в днешна Македония е напълно безпочвена.
Каква е ролята на Средец / София по време на трагичните събития във Велики Преслав и източните български земи през 968-971 г.? Показателен е фактът, че след падането на Велики Преслав тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец! С други думи, през 971 г. градът става временна столица на царството. Както стана дума, успелият да избяга през 978 г. цар Роман се установява в Скопие, а промяната явно е свързана с “фронтовата” позиция на Средец. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Въпреки това Средец запазва своите важни, водещи  позиции. И все пак, надали е случайно, че през 986 г. Василий ІІ обсажда Средец, управляван тогава от Арон, и че цялата кампания образно може да бъде наречена „война за Средец / Сердика“.
Разбира се, основните събития свързват цар Самуил, с Охрид и Преспа, но в тогавашна България обаче наред със столицата е имало и крепости със статут на владетелски резиденции. Средец очевидно е бил една от тях вероятно още от времето на кан Крум. И откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал “реконкистата” на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база е Средец. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец нараства. През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник “блесва звездата” на прочутия воин Кракра, наричан по традиция “Пернишки”. Кракра е тогавашният комит на Средец, а Перник е най-близката голяма крепост и “убежище” при ескалация на военните действия. Още нещо, походът на Самуил към Пловдив и Одрин през 1002 г. явно е организиран именно от Средец.
Цар Самуил е свързан със Средец/София и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски. Така любимият български отец се превръща в “средечка слава” и “средецко светило”. Това става най-вероятно през 992 г. по волята на Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Мощите на светеца са положени първоначално в древната базилика “Света София”, дала през ХІІІ-ХІV в. днешното име на столицата.

Къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, ако не в древната християнска базилика “Света София”? – храмът, в който са отеквали стъпките на великия българин, където той се е молел за Божията закрила в неравната борба с Византия… В храма, редом с който гори вечният огън за падналите за България нейни синове от всички нейни изконни земи – Мизия, Тракия и Македония.