18. БЕСИЛКАТА Рано сутриньта на 6 февруарий 1873 година около конака се забелязвало извънредно движение. На една страна се нареждали на права линия едно отдѣление заптии, облѣчени и стегнати като да вървятъ на пѫть. После малко отъ затвора излѣзла позорната кола, въ която билъ туренъ нашиятъ херой, заобиколенъ отъ стотина щикове и голи сабли.
Колата отивала къмъ приготвената вече бесилница, но въ лицето на джелатитѣ намѣсто радость — изобразявала се скърбь. Причината на това била, че намѣсто гърченето на юнашкото тѣло върху бесилницата, вмѣсто разкривения погледъ на орловитѣ очи, студенъ и безчувственъ трупъ, безъ никакви движения, щѣлъ да повиси, а това не можело да принесе ожидаемото удоволствие на кръвожаднитѣ палачи. Трѣбва да ви кажа и това, че нашиятъ херой се е самоубилъ, щомъ чулъ решението на комисията, че ще бѫде обесенъ: като го вкарали въ затвора, ударилъ си главата отъ камената стена нѣколко пѫти и се повалилъ на земята безчувственъ. Въ това положение го намѣрила стражата, когато отишла да го води за бесилницата, той билъ изгубилъ вече чувства, и много малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалото тѣло...
Смъртнитѣ останки на Левски сѫ погребани въ София...
Вѣчна ти паметь, велики мѫчениче! Приеми отъ твоя горещъ обожатель настоящитѣ нѣколко редовце!...
Надъ бесилницата на Василъ Левски
Сбирайте са, моми, булки
И млади ергене!
Да чуете баримъ една
Пѣсень и отъ мене.. .
Събрахте са. Знайте сега,
Че моята пѣсень
Не весели младо сърдце —
Мерише на плесень:
„Слънце ярко, слънце свѣтло,
Зайди, помрачи са;
А ти, ясна месечинко,
Бѣгай, удави са!
Не свѣтете на турскитѣ
Кървави тирани,
Които сѫ тѣлата ни
Покрили съсъ рани;
Не свѣтете на гръцкитѣ
Духовни търговци,
Които сѫ изпояли
Свойтѣ мирни овци;
Не свѣтете на нашитѣ
Дебели хаджии,
Които сѫ най-първитѣ
Хорски кеседжии;
Не свѣтете на нашитѣ
Кални вестникари,
Които сѫ совѣстьта си
За кокалъ продали;
Не свѣтете на нашитѣ
Писатели черни,
Които сѫ на турцитѣ
Чада мили, вѣрни;
Не свѣтете на нашитѣ
Учители — крави,
Кои носять изгнилъ мозъкъ
Въвъ кратуни здрави.
Слънце ярко, слънце свѣтло,
Небесно свѣтйло!
Не нагрѣвай вечъ старото —
То е мъртво, гнило.
Месечинко виторожко,
Не свѣти богато
Надъ гюбрето, надъ боклука,
Надъ хорското блато
Събирайте своитѣ лучи,
Раскошно изгрѣйте,
Надъ младото, пролѣтното
Свѣтъ Христовъ пролѣйте;
Освѣтете българската
Бесилница света,
Която е въздигната
Отъ рѫка проклета.
Тука виси добаръ юнакъ,
Или млада сила,
Която е воскръсила
Свойта майка мила,
Която е пробудила,
Свойто мило племе,
Която е посѣяла
Ново здраво семе”.
*
Василъ Левски умрѣлъ на 35—36 години отъ своето рождение. Той имаше почти срѣденъ ръстъ, пъленъ въ снагата, съ извънредно широко чело, съ продълговата приятна физономия, очи сини, мустаци тънки, ясно жълти (почти бѣли), коса тоже жълта. Отъ по-напредъ, докато не билъ се още компроментиралъ, билъ много по-снаженъ и здравъ, но отпосле захваналъ малко по малко да изпада. Той разбиралъ своята важна задача, и затова живѣеше по строги правила. Ракия, вино и тютюнъ не туряше въ устата си. За нѣжния полъ и други земни щастия и дума не отваряше, а и другиму забраняваше да говори въ негово присѫтствие за това. Говорѣше езици: български, сръбски, ромънски и твърде малко турски. Покрай другитѣ свои трудни занятия той обичаше въ празднитѣ си часове да се занимава и съ четене. Най-много е четѣлъ вестницитѣ на Любенъ Каравеловъ, които му носѣли тайнитѣ куриери, и „Македония” на Дѣдо Славейковъ. Голѣмитѣ смутове, на които бѣ свидетель България, три години после смъртьта на Левски, една голѣма часть отъ тѣхъ се дължи на тоя последния. Ако не бѣше той да събуди най-рано заспалитѣ духове, то ние не щѣхме да имаме Априлско въстание. Участвувахъ въ приготовлението на това последното и видѣхъ до колко народътъ бѣше приготвенъ още отъ времето на покойния дяконъ, — отъ бащата на апостолитѣ.
— Познавашъ ли ти Васила Дякона? Той говорѣше така и така, — казваха селянитѣ навсѣкѫде, на които изъ паметьта не бѣше изчезналъ още хероятъ.
Въ IV въстанически окрѫгъ (Панагюрище) апостолитѣ презъ 1876 година тръгнаха наготово изъ пѫтекитѣ и изъ старитѣ конаци на дякона. Нему се дължи учредяването на
всички тайни комитети изъ България, той образува първитѣ български борци за свободата и пр. Азъ моля всички български историци, които пишатъ по новата ни история, да си взематъ думата назадъ, когато говорятъ за тайнитѣ комитети, че били ужъ наредени отъ Раковски и пр. Това не е истина. Както Раковски, така и нѣкои други лица, които сѫ ходили изъ България съ агитационни цели, срѣщали се само съ нѣкои по-забележителни първенци, нѣкога и съ владиката, поговорвали изъ между си за това, за онова, и нищо повече. Масата, сѫщинскиятъ български народъ не е знаялъ нищо за размѣняването на тия нѣколко думи. Раковски е печаталъ, наистина, въ Ромъния и Сърбия различни балкански закони и прокламации, но тѣ сѫ се чели само отъ нѣколко ромънски българи.
На безпристрастния историкъ, разбира се, който ще изучва епохата на Левски, следъ изминаването на тридесеть години, остава да опредѣли приличното мѣсто на тоя последния въ страницитѣ на нашата история. Нему казвамъ азъ просто по тая причина, че тогава само една проклетия, може-би, да се чува за паметьта на ония, които гонили и предавали хероя, когато днесъ тѣхъ ги считатъ за „благоразумни и честни граждани” на пукъ и инатъ на честното и неокаляното... За сега, обаче, читателитѣ да не търсятъ отъ мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардяхъ да бѫда само простъ тълкуватель на факти и вѣрни картини, не можахъ да се стърпя, за да не изпусна на нѣкои мѣста две-три думи мои сѫждения и заключения. Не е да не признавамъ вредата на тази необективность, но що да се чини? — прости смъртни сме! Въ днешното кално блато, когато е въпросътъ въ нѣкои сфери — дали честниятъ мѫченикъ за идея и убеждение е херой, или подкупениятъ шпионски подлецъ, който е излъгалъ и Бога; въ днешно време, казвамъ, когато е страшно да не би наскоро да се учреди орденъ съ надписъ „За шпионство”; когато цѣлъ свѣтъ нарича Хаджи Иванча, че билъ обикновенъ човѣкъ, Григорий Доростолочервенски — пастиръ, Арнаудова и Севастакя — патриоти, — твърде страненъ ще да бѫде оня съвременникъ, който ще стисне очи предъ този позоръ и извика френетически: „Да живѣе България!
Пловдивъ, 10 декемврий 1883 г.
157. За обесването на Левски Любенъ Каравеловъ въ в„ „Независимость”, г. III (1873), с. 374 — пише следната подробность по обесването: „Изъ България ни являватъ за смъртьта на покойния Василъ Левски следующето: „Левски бѣше страшно мѫченъ. Когато той бѣше затворенъ въ казармата, то низамитѣ, по повелението на пашата, му извадили единъ по единъ всичкитѣ зѫби. Месата му сѫ били кѫсани съ клещи парче по парче. Обиколили го петь, шесть души и всѣки изъ тѣхъ държалъ въ рѫката си по единъ ножъ. Въ това време низамитѣ захващатъ да го тласкатъ така, щото върховетѣ на ножоветѣ имъ се забивали въ тѣлото му. Когато турското правосъдие видѣло, че изъ устата на този български светия не излиза ни една дума, то заповѣдало да го обесятъ. Левски е обесенъ полумъртавъ. Вѣчна му паметь”.
Захари Стояновъ
