В деня, в който България се прощаваше с Пламен Горанов, отдал живота си, за да даде енергия и смисъл на гражданския протест, улицата роди и първите си пародийни акценти. “Група граждани” се събраха, за да излъчат кандидат за служебен премиер.
(Припомням – иронично, разбира се – “група граждани” нарече в. “Работническо дело”, орган на ЦК на БКП, първата публична демонстрация в комунистическа България – когато на 3-ти ноември 1989 г. около три хиляди души внесоха в Народното събрание подписката на “Екогласност” – и за пръв път скандираха “Демокрация!” и “Свобода!”)
Та въпросните граждани, част от протестите срещу сметките за ток и “системата”, се събраха – къде мислите? В Гранд хотел София, зала Изток, чиято сметка по собствените им признания били платили сами. И се събраха, за да подкрепят кандидатурата на – кого мислите? Проф. Димитър Иванов, бивш съветник на също тъй бившия президент Георги Първанов, известен още и като Гоце.
Нищо лошо в жеста и самата кандидатура, разбира се. Само че все пак – съветник на Първанов и “смяна на системата”? Граждански дебат в Гранд хотел? Звучи някак си комично. И кощунствено дори – деня за национален траур (чието обявяване между впрочем бе също тъй доволно неуместно).
Звучи още по-комично обаче на фона на всеобщото мнение, че старият политически елит е изцяло изчерпан и омаскарен. Защото на това мило събрание старите муцуни не само, че не липсваха, но дори изобилстваха – в своите най-фрапантни персонификации.
Достатъчно е да споменем само една фигура, изпълзяла наяве така, както змията изпълзява от старата си кожа. Жорж Ганчев – помните ли го този чутовен гигант на българската мисъл, този страдалец на родната демокрация? “Не ме гледай тъпо, българино...”
Та някогашният коалиционен партньор на Жан Виденов в една не толкова отдавнашна национална катастрофа се оказа в наличност – с цялото си двуметрово величие. И вече не като президент на “Български бизнес блок”, а като лидер на “Национално патриотично обединение”.
Компания му правеха лидерът на “Подкрепа” Константин Тренчев, председателят на Българския лекарски съюз Цветелин Райчинов, всякакви експерти, журналисти и представители на протестиращите. Последните – от сдруженията “Федерацията на свободните граждани”, Гражданско сдружение “Рила”, “Свободни, можещи, силни” – похвалиха доволно своя кандидат.
“Издигаме специално Димитър Иванов, защото имаме доверие в неговия професионализъм и в деловите среди в цял свят” – поясни Мирослав Паскалев-Зорец, с прегракнал от многото протести глас. Само дето се оказа, че далеч не всички протестиращи са представени – липсваха знакови фигури като Янаки Ганчев, Ангел Петров и Ангел Славчев – а тяхната липса бе обяснена като “нещо съвсем нормално” – от Спас Колев, представител на “Свободни, можещи, силни”. Нормално, да – различни виждания имали.
При което става видна една наистина тъжна истина: протестът се фрагментаризира. От него избуяват и се роят различни формации, организациите на протестиращите се размножават чрез деление – като едни същински БЗНС-та. И вече не само партиите се опитват да яхнат енергията на гнева – и да прикоткат негови емблематични изразители чрез “граждански квоти” в своите листи.
Това се прави вече и от самозвани лидери на самите протестиращи – както с непомерни лични амбиции, така и с тънки политически сметки за експроприация на протестиращите електорални маси. Защото някои от лицата на протеста вече лъснаха в публичното пространство – и тяхната галерия не е дотам за пред хората.
Като Ангел Славчев например – координатор на младежкия клуб към Националното движение „Русофили“, горещ защитник на Паметника на съветската армия, активист в битката срещу шистовия газ и застъпник на легализацията на дрогата.
Или като Дончо Дудев, член на софийската организация на партията „Нова сила“, подкрепила кандидатурата на Алексей Петров за президент на България.
Или като не по-малко близкия до Трактора Петър Курдов, един от водачите на протестите в Пловдив.
Иначе казано – тече процес на “обяздване” на протеста. Докато хората протестират и изразяват гнева си срущи извратения български преход, виновните за това потриват ръце и използват същия този гняв за собствените си политически цели.
Това е нещото, което не би трябвало да допуснем – защото ако тази бунтовна енергия бъде измамена и подменена, по-нататък вече няма да има стимули, които могат да превърнат обитателите на България от поданици в граждани.
А иначе какво? Как биха се почувствали реалните протестиращи на Орлов мост и по улиците на Варна, ако се окаже, че по тяхна воля и по силата на техния гняв един бивш съветник на най-позорния президент в кратката българска история се е оказал министър-председател?
Нищо лично против него, разбира се. Може пък наистина да е “независима личност и макроикономист, който може да направи снимка на финансовото състояние на държавата”, както твърди Ангел Гатев от “Свободни, можещи и силни”.
И все пак: когато го попитаха дали е отдалечен и от партията, в която е членувал до 1989 г. – а именно БКП, той отговори, че “все пак” по това време близо един милион българи са били членове на тази партия. Да, така е – толкова бяха. Само че да членуваш там беше въпрос на избор. Както и въпрос на избор – на граждански избор е дали да бъдеш съветник на другаря Първанов или да откажеш.
Едвин Сугарев, svobodata.com
