Днес вече е добре известно, че основна заслуга за повишението на цената на електроенергията, довело днес до гражданските протести, има участието в енергийния микс на тока, произведен от ТЕЦ Марица Изток 1 и ТЕЦ Марица Изток 3.
Същите са известни като “американските” тецове – и са свързани с един от най-големите скандали в българската енергетика – след като се оказа, че секретни договори с американските инвеститори задължават България не само да изкупува цялото количество на произведената от тях електроенергия на преференциални (и съответно завишени) цени, но и направените от тях инвестиции са гарантирани с “особен залог”, включващ постъпленията от продажбата на електроенергия – сиреч приходите на НЕК и бъдещите сметки за ток на българските граждани – като общата стойност на този залог, изчислена от бившия министър Добрев, възлиза на над 13 милиарда лева.
Би трябвало да се запитаме кой е този юнак, който е съдействал за сключването на подобна кощунствена сделка – и който съвсем очевидно е лобирал в полза на инвеститорите – и съответно против българския интерес – на най-високо равнище. Отговорът е еднозначен. Неговото име е Красимир Георгиев, известен още с прозвището Фронтиера – на името на основната му енергийна компания “Фронтиер”. Именно той е консултант по сделките за ТЕЦ Марица Изток 1 и 3.
Смятан в средите на БСП за един от най-богатите хора в България, Красимир Георгиев е наистина твърде загадъчна фигура. За разлика от други олигарси той не парадира с богатството си и избягва всякаква публичност – ако пуснете търсачката на Гугъл, ще попаднете само на едва-две негови снимки. Реално вече оттдавна – откакто попадна на прицела на прокуратурата покрай делата срещу Вальо Топлото и бе обвинен в пране на пари – той реално и не живее в България, а прекарва огромната част от времето си в швейцарското си имение – въпреки че въпросното дело (както и всички съдебни дела срещу олигарсите на БСП в енергетиката) завърши без резултат.
Неговата дейност обаче поразява с мащаба си, а самият той – с възможностите си за въздействие върху държавните институции – независимо от това кое правителство управлява и коя политическа сила е на власт. Интересите му включват консултантски услуги, обхващащи практически всичко в енергетиката – тецове, доставка на ядрено гориво, участие в договарянето на АЕЦ “Белене”, а освен това и зимни курорти, строеж на магистрали, прокарване на нефтопроводи, търсенене на газови находища и какво ли още не. Успява да провирее еднакво добре при Виденов, при Симеон Сакскобургготски и при тройната коалиция – но лобистките му възможности са свързани с една определена политическа фигура, която сама по себе си също може да бъде разглеждана като енергиен олигарх – и това е Румен Овчаров, известен в своите среди с показателното прозвище Инкасатора.
Връзката между двамата е не само крепка, но и твърде отдавнашна – от студентските им години в Москва, където и двамата завършват специалност атомни централи и установки в Института по енергетика. По-секне си остават близки по партийна линия: Красимир Георгиев е инструктор в Благоевския районен комитет на БКП, а Румен Овчаров е партиен секретар на “Енергопроект”, сиреч негов подчинен в партийната йерархия.
По-късно позициите им се разменят – по-важен става Румен Овчаров. Той заема поста на министър на енергетиката в кабинета на Жан Виденов, който търси свежи сили във въртешнопартийната битка с Андрей Луканов. Именно Овчаров въвежда Красимир Георгиев в кръга “Орион” – като от това време датират и тесните му контакти с прословутия лидер на този кръг – Румен Мирчов Спасов. По това време Красимир Георгиев създава и първите си компании – например “Фронтиер 7”, регистрирана на Бахамските острови и прототип на днешния “Фронтиер”, където в е съдружие с Едуард Манукян и "Метаконсулт" БГ с управител Георги Сотиров, негови постоянни съдружници и до ден днешен.
Тяхната съвместна дейност между впрочем е с по-ранна дата. Началото полагат чейндж бюрата “7М”, както и неуспешния негов опит да се намеси в застрахователния бизнес. По-късно заедно с Манукян се заемат с недвижими имоти. Красимир Георгиев не остава чужд и на модерното тогава банковото дело – участва като акционер в “Юнионбанк”, известна още като “комсомолската банка”.
Всичко това обаче е само предистория. С овластяването на Румен Петков основния интерес и на Красимир Георгиев, и на свързаните с него фирми се пренасочва предимно към енергетиката – където практически не съществува голям инвестиционен проект без тяхно пряко или косвено участие. Той развива предимно консултунтска и лобистка дейност, но винаги на ключови позиции и с огромни възможности за вземане на комисионни, които са колкото официални, толкова и под масата. Трите най-големи проекта, реализирани с участието на “Фронтиер” са договорите за “Долна Арда”, “Марица изток 1” и “Марица изток 3”, като инвестициите по тях възлизат на 1,2 млрд. лева.
По последния проект Красимир Георгиев се превръща и в основния лобист за влизането на американската фирма “Ентърджи Пауър груп“ на българския пазар, която още по време на правителството на Иван Костов взема “Марица изток 3” без конкурс, тъй като е посочена от тогавашния енергиен министър Иван Шиляшки за “стратегически инвеститор”. Освен по сделката с "Ентърджи", фирмата "Фронтиер" е била консултант и по по-късната сделка между американската компания и италианската фирма “Енел”, която купува 60% от “Ентърджи” в “Марица изток 3”.
Извън споменатите три огромни проекта, “Фронтиер” има решаващо участие в редица други крупни сделки, свързани с доставките на ядрено гориво за “АЕЦ Козлодуй”, с ВЕЦ “Цанков камък” и язовир “Яденица” – и още много, много други.
От решаващо значение за тяхната реализация обаче са близките му отношения с Румен Овчаров, които едва ли се дължат само на добрите студентски спомени. За това доколко самият Овчаров държи на своя подопечен лобист, свидетелстват две прелюбопитни обстоятелства. В самия разгар на скандала около далаверите в софийската топлофикация, в които Красимир Георгиев е съвсем пряко намесен, и само ден преди да бъде пожертван от Сергей Станишев, министър Овчаров изразява пред БНТ голямата си загриженост за съдбата на Фронтиера – със следните думи:
“Аз даже на моменти си мисля, че и Красимир Георгиев в крайна сметка ще се окаже жертва поради спекулацията, че той е близък с мен. С него съм се запознал през 1974 г. в Москва, където той вече беше студент, аз отидох една година след него. По-късните години сме работили заедно в Благоевски районен комитет на БКП, където той ми беше ръководител известен период от време. Били сме близки, но през последните години отношенията ни не бяха чак до такава степен близки. Той се разви по бизнес направление. А аз се занимавах с политика.”
Тази загриженост е трогателна – но едва ли е продиктувана само от носталгични спомени. Всъщност няма различни “направления”: бизнесът и политиката се оказват свързани и взаимозависими. По-скоро “инкасаторът” Р. Овч. се безпокои да не би покрай делото срещу Красимир Георгиев да излязат наяве някои техни общи лобистки акции – и особено свързаните с АЕЦ “Белене”.
Което и става – но не тогава, а едва днес – след като преди около месец комисията за борба с корупцията разсекрети СРС-тата, прилагани спрямо Красимир Георгиев в битността му на съдружник на баба Цеца Димитрова, майката на Валентин Димитров, известен като Вальо Топлото, в проекта “Банско Пропъртис” 2, чрез който са изпирани част от парите, източени от сталичната топлофикация.
Въпросните СРС-та са изпратени на главния прокурор на България Борис Велчев на 21.05.2007 г., придружени с една прелюбопитна докладна записка от тогавашния шеф на НСлС Ангел Александров, която много ясно показва на какво е бил способен Румен Овчаров, за да предотврати възможността да се вдигне шум около любимия му лобист.
От тази записка става ясно, че Румен Овчаров е потърсил контакт с Ангел Александров чрез посредничеството на Николай Гигов, един от близките до президента Първанов оръжейни търговци.
Шефът на националното следствие е бил поканен на семейна вечеря у Гигов – и за негова изненада там се оказал и Овчаров. “Той пожела да говорим насаме” – пише Ангел Александров – “като веднага се нахвърли върху мен неочаквано грубо и с упреци защо моите следователи продължават да пишат справки срещу неговия приятел Красимир Георгиев. Отговорих му, че нямам желание да обсъждам с него служебни въпроси. Г-н Овчаров се закани, че още същата вечер ще се оплаче на президента.”
Александров очевидно е сериозно притеснен, защото такава справка не само че съществува, но и нейното съдържание се е оказало проблематично – по-точно намирисващо на корупция. След като възлага на следователката Зоя Иванова да направи анализ на материалите, придобити чрез СРС по случая с Красимир Георгиев, Александров забелязва, че направените изводи категорично противоречат на фактите, документирани със записаните разговори. Поради което залага уловка: поисква от Зоя Иванова да преснеме справката с мотива, че иска да се консултира с председателя на ВКС Иван Григоров. “След това Ви докладвах справката лично” – припомня на Борис Велчев директорът на националното следствие – “Час по-късно Вие ми съобщихте, че с нея вече разполага и г-н Овчаров. Вечерта същия ден обсъдихме проблема при министъра на вътрешните работи, който ми предаде, че Овчаров е споделил с премиера за това, че съм “предал” секретна справка на председателя на ВКС.”
Този теч на информация дава основание на Александров да започне служебна проверка, която по безспорен начин установява, че следовател Шарланджиева, която води съответното разследване, “е поддържала нерегламентирани отношение с Красимир Георгиев и Корнелия Нинова, чрез които информацията по делото очевидно е достигала и до г-н Овчаров.”
Този странен корупционен прецедент е скритата картинка в огромния скандал, който се развихря покрай този казус. В крайна сметка са пожертвани и Ангел Александров, и Румен Овчаров, и Корнелия Нинова. Последните двама обаче – временно. Овчаров е освободен като министър и вицепремиер, но само временно освобождава поста си като председател на софийската организация на БСП – и днес отново е една от най-силните фигури в столетницата. Корнелия Нинова е освободена като зам.министър, но пък е щедро възнаградена след това – като член на Изпълнителното бюро и говорител на партията.
Сигурно е имало защо. И сигурно е имало защо Борис Велчев да потули този случай – включително съдържанието на въпросните СРС-та, с които – както става видно – е бил добре запознат. А това съдържание е много, много особено. То съдържа данни за корупционен произвол, непознат до този момент на българската политическа сцена. И данни за престъпления, които във всяка нормална държава биха коствали на извършителите си години в раиран костюм. Но за това – в следващата статия.
Едвин Сугарев, svobodata.com
