Нахален, по-нахален, най-нахален... кой? Сергей Станишев, разбира се. Поредната негова изцепка: оставката на проф. Михаил Константинов не била достатъчна. Трябвало да си отиде и изпълнителния директор на фирмата.
Сергей Дмитриевич има услужливо къса памет. Отстраняването на проф. Константинов беше мотивирано от неговото изказване, че ако алтернативата на ГЕРБ е тройната коалиция, той ще направи всичко възможно това да не се случи.
Това беше сламката, за която се хванаха БСП, ДПС и...уви – и ДСБ. Да, да – дори и тъй наречените “тъмносини” намекнаха в хор с червените, че ако професорът остане на своя пост, могат да “мръднат” някои изборни числа.
Изглежда и Иван Костов беше забравил за гредата в окото на Сергей Станишев. Въпреки че през 2009 г. тя се стовари с пълна сила и върху неговата глава. Тогава интернет пространството бе буквално наводнено от един анонимен клип, в който физиономията на Бойко Борисов се трансформираше в тази на Иван Костов. Посланието бе лаконично: гласуваш за Борисов, получаваш Костов.
Този клип се оказа дело на Азер Мелников, известен дори в средите на социалистите като “онзи с червените прашки”. Същият този Мелников, започнал кариерата си от гей бар “Екзит”, беше назначен от Сергей Дмитриевич за шеф на “Информационно обслужване”. Само че през 2009 г. никой и не си помисли да го уволнява заради политическия клип, направен от благодарност към партията-хранилница.
Казвам последното в съвсем буквалния смисъл на думата. Защото любимият на Сергей гей вилнееше в държавното предприятие като да му е бащиния – гласуваше за себе си и за приближените си огромни заплати, премии и хонорари – и харчеше парите на “Информационно обслужване” за каквото му падне.
И при наличието на такъв скандал би трябвало да се запитаме – с какви очи днешния шеф на ПЕС поставя въпроса за някакви евентуални политически пристрастия, изразени от проф. Константинов? Напразно ще се питаме обаче – комунист за срам очи няма – и това е отдавна известна истина. Още от зората на демокрацията, когато Филип Боков беше заявил, че БСП поема вината, но вече само с мезета. А и от много по-преди.
Не е думата за него обаче. Думата е за тъй наречената “традиционна десница” например. За това как по-точно стана така, че ДСБ започна да приглася на БСП. Как – и поради какви обстоятелства те ще се чувстват по-сигурни, ако шеф на “Информационно обслужване” бъде някоя по-компромисна и по-удобна за комунистите фигура.
Казвам това, защото проф. Константинов не е кой да е. Защото беше достатъчно известен в средите на СДС много преди Иван Костов да стане такъв. И защото е убеден антикомунист, какъвто днешния лидер на ДСБ съвсем очевидно не е.
Подозирам воя, който ще се надигне при тези мои думи. И предлагам протестующите да ми обяснят с думи прости: как по друг начин следва да се квалифицира пригласянето на БСП и съгласието със същата по кардинално важни за страната въпроси?
Тук съвсем не става дума за “Информационно обслужване” и за проф. Константинов. Става дума например за това, че ДСБ редом с БСП и ДПС поиска оставката на правителството на ГЕРБ веднага след началото на протестите. И за това, че редом с БСП и ДПС нарече оттеглянето на Бойко Борисов “дезертьорство” – въпреки очевадния шизофреничен контекст на тази квалификация. Въпреки че Иван Костов знаеше (от собствен опит), че при приложената хватка оставката на правителството е неизбежна.
И става дума и за това, че за Сергей Дмитриевич днес съвсем очевидно Синята коалиция принадлежи към “добрите”, а ГЕРБ към “лошите”. Оказва се, че той, видите ли, се е загрижил за дереджето на десницата. И коментира, че “не е работа на Константинов да се занимава с БСП, а да обърне внимание на срива на десницата и дали няма личен принос за това.”
Това намигане има точно определено название: политически флирт. БСП и ДСБ са намерили своите допирни точки – на базата на общия противник в лицето на ГЕРБ. Което може да е нормално за БСП, но не говори добре за ДСБ. СДС, чието наследство тази партия приватизира, беше създадена като антикомунистическа формация. Неяснотата по отношение на това кой е основния ти противник ясно показва, че това нейно качество е вече изгубено.
Воят обаче има и един друг аспект, който е не толкова политически, колкото псевдо-интелектуален. Демоде е да бъдеш антикомунист, това е термин от пещерната ера. Трябва да бъдем демократи и да спазваме само базисните принципи на демокрацията, в която няма вече нито комунисти, нито антикомунисти.
Което също е доволно стара гледна точка. Тя тръгна от либерализма, от визията, че преходът към демокрация е общо дело, в което непременно трябва да вземат участие и бившите комунисти – и дори да имат водеща роля, защото те знаят и разбират. Тръгна от тезата за националното съгласие и безкръвния преход, проповядвани от съветниците на президента Желев в началото на 90-те. Ефектът от тяхната доктрина е повече от виден: комплотът срещу правителството на Филип Димитров, правителството на Мултигруп, водено от президентския съветник Беров, забавянето на реформите с цели седем години. И като венец – днешните дълблоки анализи върху това какво става и каква трябва да се прави – които служат не за проблематизиране, а за замазване на печалните процепи в българската реалност.
Сетих се за този аспект покрай статията на Еми Барух в Дойче веле – от 22.03.13. Там една към едно се казва, че българският президент не бил издържал теста “Константинов” – защото не го бил уволнил сам, без никой да го кара. И по този начин, не-уволнявайки го, бил приложил “класово-партийния подход”. Липсвал му прочее “моралният рефлекс за политическа порядъчност”, който изисквал да направи това по съвест, а не под натиск. И почва едно говорене – за прападания и омерзения – което навързва към казуса със злополучния професор и корупцията, и мафията, и въпросният “класово-партийнен подход” – който бил “удобен за олигархичната номенклатура, доказал своята ефективност и при комунистите, и при антикомунистите”.
Тъй де, всички са маскари. Само че – какво толкова е казал проф. Константинов? Единствено това, че ако провала на ГЕРБ минава през идването на власт на тройната коалиция, то той ще направи всичко, за да попречи на това. И нека не си кривим душата: изобщо не става дума за манипулиране на изборните резултати. Такова изобщо не е възможно при технологията, по която се отчитат – със съвсем реалната възможност всяка участваща партия да има достъп до първичните протоколи и да провери тяхната автентичност.
Естествено, не е уместно един държавен служител на такива позиции да бъде толкова категоричен и прям в изказванията си. Но нека поставим въпроса по друг начин – какво греховно има по същество в това изказване? По-добре ли е да се върне на власт тройната коалиция? По-добре ли е – питам – защото никаква друга алтернатива няма. И изборният конфликт – искаме или не искаме това – се свежда до две възможности: или ГЕРБ, или БСП плюс поредната порция лапачи, разпределящи порциона...
Очевидно за Еми Барух е по-добре да дойде тройната коалиция. Очевидно и за мнозина “демократи” това е насъщния избор. Твърде много люде, биволи и други разни същества вече са го направили. И са го направили, защото може би се мислят за демократи, но антикомунисти не са.
Не смятам последното за предимство. Смятам, че е странно – и срамно – да не бъдеш антикомунист, ако си живял през ХХ век в България. И ако е достойно и до днес да бъдеш антифашист, то нека някой да ми обясни защо да е недостойно да бъдеш антикомунист. Между фашизма и комунизма има само една разлика – и тя е в това, че комунизмът е по-дълготраен, по-мащабен и е донесъл несравнимо повече страдания на човечеството.
Твърдя – при това убедено твърдя – че споменатият избор е безотговорен. България няма нито сили, нито енергия да издържи още едно такова управление. И ако не можем днес – включително поради собствените си грешки и недомислия – да посочим реална алтернатива на ГЕРБ – то сме длъжни поне да осигурим някакви шансове да бъде съхранен геополитическия статус на страната ни, да предотвратим нейното поредно обръщане към Кремъл. Както и да осигурим някакъв приемлив статус и период, в който такава алтернатива може да бъде създадена.
Едвин Сугарев
svobodata.com
