ПОЛИТИКА

При това сам си го признава в прав текст в собствения си дневник. Кръстьо Мисирков, първият изявен македонист, се определя като българин за ужас на върлите му последователи оттатък границата. Днес те ще видят и самия Дневник.

Двуезично издание на Дневника на Кръстьо Мисирков представят в Дома на армията в Скопие. Книжното тяло е около 500 страници, съпроводено с диск, на който е качен оригиналът на Дневника, написан на руски език, за да може всеки, който има някакви съмнения, да направи справка в автентичния текст на документа. Дневникът на Кръстьо Мисирков е издаден от Държавна агенция „Архиви” на Република България и Държавен архив на Република Македония под редакция на Цочо Билярски и Зоран Тодоровски. Това е второто съвместно издание на архивите на България и Македония след „Революционните борби в Тиквешията”.

Кръстьо Мисирков се смята за идеолог на македонизма, но всъщност е чист българин. Той сам се определя като такъв в личния си дневник. Фактът е стряскащ за войнстващите македонисти, защото развенчава един мит, представяйки  автентичен исторически документ, в който иконата на скопския македонизъм говори с човешки език, потвърждавайки, че се чувства българин.

При Кръстьо Мисирков - първият изявен македонист и пръв идеолог на македонизма, колебанията за националната идентичност са непосредствено свързани с българските успехи и неуспехи. Когато България постигне успех - той е върл патриот-българин, когато дойде неуспехът - той заговаря за македонеца като различен от българина. Така при него "македонизмът" се оказва рожба на неуспеха на Илинденското въстание, на провала в Междусъюзническата война, на Ньойския договор, на кризата след Първата световна война... Един от изследователите на неговия живот пише: "Мисирков е по рождение българин, който е наранен от страданията на сънародниците, останали първо под властта на Османската империя, а по-късно - разделени под жестокото иго на сърби и гърци. За да преодолее тази тежка историческа съдба, той търси трескаво подходящи според него пътища за свободата. Това търсене не всякога е издържано." (Веселин Трайков, 1998)  

Оценките за Мисирков също са много различни. Далеч от крайните възвеличавания на част от скопските историци и политици, както и от цялостното отричане в други издания, трябва да се даде обективна преценка. Явно обаче е, че това може да стане само чрез съобразяване с изворите - тогава едва може да се даде точен отговор на проблеми, които хвърлят сянката си върху миналото и които пречат за спокойните отношения на Балканите и днес, и утре. Винаги загрижен за съдбата на родната Македония, Мисирков непрекъснато търси съответните пътища, които биха довели родния му, край най-сетне до свободата. Когато България върви напред, той е българин. Когато България е в криза, той търси други пътища, които опират дори до поемане пътя на македонизма - все в името на постигането на свободата. Безспорно Мисирков е поел още като младеж идеите и вну­шенията на Новакович и други сръбски държавници. Той ги следва дори и тогава, когато проявява нескрита сърбофобия и отрича сръбската политика (но не и идеите на Новакович - те са се попили у него). Същевременно върху Мисирков влияят и руските дипломати и въобще Русия, която почти през целия му живот поддържа Сърбия. Постепенно обаче той се отдалечава от пър­воначалните внушения и влияния. Внимателният преглед на ста тиите му особено след Първата световна война, сочи за една растяща омраза към Сърбия и сръбската политика - обстоятелство, което Мисирков вече не крие. Същевременно успоредно с публикациите му, в които има реминисценции от поддържания от него македонизъм, все по-чес­то се забелязва признаване на българския характер на населени­ето на Македония, особено в исторически план. Дори и при публикации, в които говори за македонски интереси, отделно от българските, Мисирков започва да отстъпва. За българския характер на населението в Македония Мисирков говори и в двете последни за живота му статии, в които засяга просветата и църквата. В края на живота си Мисирков сякаш схваща все повече заблудите си. И в последните години от живота му все повече са проявите, които говорят за приближаването към историческата истина. Mucupkoв говори за признателността на македонците към роди­ната България, за единния български литературен език, общ за всички, за общото народностно минало на населението в Мизия, Тракия и Македония. Тези изяви обаче пак са изпъстрени с реми­нисценции в противоположна посока. Без да изпускаме предвид македонистките му прояви, ние смятаме, че при обективната преценка е необходимо да се вземе в цялост неговото дело, на фона на сложната международна действителност, при целия натиск, който се стоварва върху него от чужди фактори, особено дейни в началото на неговото "лите­ратурно" пробуждане, и от тежкото политическо положение на България след двете национални катастрофи. В резултат той постоянно мени вижданията си, сменя твърденията си. Тези негови лъкатушения са известни на всички, които из­следват живота му. Мнозина от тях обаче в дитирамбен хор целенасочено подчертават само това, което може да служи на антибългарската дейност, характерна за значителна част от излезлите в Скопие трудове.

След днешната премиера на дневника на Мисирков трябва да стане ясно, че принципът "Те с тоягите, ние с хартията", валиден все още от двете страни на югозападната ни граница е крайно демоде. Документите имат свой живот и не може да им се вменява съдържание, различно от това, което сами носят. Дневникът на К. Мисирков казва достатъчно. Само трябва да се прочете!

Ана Кочева