Телевизията извиси живота ни до нови низини. У нас телевизията не просто се преструва на живота, тя е самият живот. Ето какво му се случва на един млад, загрижен и отговорен човек, който вместо да се излежава вкъщи пред телевизора, посвещава почивния си ден на обществена работа в името на подобряването на общия живот.
„Вчера бях делегат на градската конференция на БСП-София. Трябваше да избираме кандидати за народни представители и да подреждаме листи. Като се прибрах, баба ми ме посрещна от вратата с думите: „Разбрах, разбрах какви сте ги свършили… Избрали сте Орешарски за кандидат за премиер и сте решили да запазите плоския данък“. Мооля? Честно ви казвам, лошо ми стана. То пък бива, бива неосведоменост, ама чак пък толкова... „Това кой ти го каза? Пак нещо не си разбрала“.
„Ти къде си бил?“ – отвръща ми обидена – „Съобщиха го по телевизията!“. „По коя телевизия“ – питам – „Да не би в предаването на професор Вучков? Или, може би, в „На кафе“ с Гала. Аз ли съм бил на конференция или ти? И на мен ли ще вярваш или на някакви приказки?“. Оттеглих се с достойнство.
След малко пуснах телевизора. В централната емисия на БНТ съобщиха, че ако БСП спечели изборите, премиер щял да бъде Пламен Орешарски. Това казал Сергей Станишев пред „Позитано“. Подхвърлил най-важните новини на репортерите на тротоара. Даже не ги поканил вътре, да седнат и спокойно да си зададат въпросите. По телевизията разказаха още, че Орешарски наскоро споделил притесненията си от идеята на левицата за ревизия на плоския данък. Станишев обаче вчера го успокоил, че ако БСП спечели изборите, плоският данък ще остане непокътнат. Почувствах се като паднал от Марс. Изглежда двамата със Станишев сме ходили на различни конференции. Но все още си мисля, че бяхме на едно и също място, освен ако не съм се побъркал. Помня, че го видях, даже го слушах, говореше някакви неща от трибуната. Но не каза нищо от това, което чух по телевизията.”
Вместо да си губи съботата в незначително нещо като конференция (всяко нещо, което не се предава пряко по телевизията е незначително и съответно излишно), авторът на горните записки Калин Първанов трябваше да отиде на риба. В телевизора все още не може да се хване риба, колкото и една реклама да ни убеждава в обратното. Иронията е, че ние заобичахме телевизията, защото тя ни отвежда в свят, в който няма телевизия, а прекрасни реки, пълни с прекрасни риби сред прекрасна тишина.
Никаква прекрасна тишина. Телероризмът започват от зори в нещото, което иначе носи безобидното название сутрешни блокове. Те ни блокират пред екрана с дистанционно, което ни разхожда минимум по четири програми. На всяка от тях по две глави задават едни и същи въпроси на едни и същи две, три или колкото там са успели да доставят в студиото глави. Те пък отговарят точно така, както ние си знаем, че ще отговорят още преди да са отворили уста. Говорят един върху друг, под друг, връз друг, срещу друг, което общо взето няма значение, защото в края на така наречения разговор и участниците, и слушателите знаем толкова, колкото и преди разговора, и си оставаме на същото мнение. Следват няколко часа, през които се правим, че работим, докато всъщност обсъждаме с какво са ни облъчили сутрешните блокове. И е дошло време за следобедните. В събота и неделя – преговор.
По същия начин и по същите причини в първите години след промяната хората си купуваха вестници. Червените си купуваха „Дума”, за да прочетат неща, които и без това знаят и мислят. Сините си купуваха „Демокрация”, за да си преговорят какво мислят и какво знаят. Никой не купуваше, четеше и размишляваше над чуждия цвят вестник. Сега цветовете ни говорят едновременно от екрана, а ние, все по-безцветни, ги слушаме и понякога дори реагираме - цветисто, както се казва. Чудя се какво ли би казал Граучо Маркс, който по повод на също толкова дразнещите американски сутрешни блокове се произнася така: „Четох по вестниците, че всеки понеделник ще има 30 минути с интелигентни теми по телевизиите от 7,30 до 8 ч., за да се образова Америка. Телевизиите не могат да образоват Америка, дори да почваха от 6,30 ч.” Може би щеше да каже нещо от рода на: „Българските сутрешни блокове не биха могли да намалят отвращението на българите от политиката, дори да почваха с един час по-късно.”
Въображението ми обаче не стига да си представя какво би казал по въпроса Росър Рийвс. Рийвс е първият на когото хрумнало да вкара кандидат за президент в електронна медия. Тази идея била толкова странна, че когато предложил на Томас Дюи да пуснат за него по радиото рекламен клип (през 1948 г. в президентската надпревара с Хари Труман), Дюи категорично отхвърлил хрумването с аргумента, че е под достойнството на един политик да си прави реклама по радиото. Четири години по-късно Рийвс успява да убеди Дуайт Айзенхауер да покаже по телевизията лицето си в кратък клип. Доста трудно го навил впрочем. Кандидатът за президент Айзенхауер все повтарял, че ако се покаже по телевизията, ще бъде възприет като амбулантен търговец. Но в края на краищата дори свалил очилата, за да изглежда по-мъжествен, и отговорил на няколко въпроса, уж зададени от аудитория. Първият сред тях: „Ще трябва ли да се бием в друга война?”
Именно това е изречението, с което политиката се превръща в телевизионен продукт. Айзенхауер бил обвиняван, че търгува президентството, като се връзва на приумиците на някакъв рекламист, който продава паста за зъби „Колгейт” и бонбонки „M&M” (мотото им „Топят се в устата, а не в ръката”, надживя с години създателя си). Никой тогава не е предполагал, че Росър Рийвс поставя началото на една безпределна във всички отношения продавачница на надежди, в която платежното средство е правото на гражданина да гласува. Били времена, в които достойнството е все още аргумент. Невинни години!
По-късно, когато телевизията започва все повече да се превръща в политика, става ясно, че телевизорът печели избори, но и носи загуби на ценности за по-важното време между изборите. Федерико Фелини: „Телевизията обезсмисли демократичното слово, като прибави хаос от образи към бъркотията от гласове. Къде отиде ролята на тишината сред целия този шум?” Шимон Перес: „Наистина телевизията направи диктатурата невъзможна, но пак тя направи демокрацията непоносима.” Какво повече от това може да се каже сега, когато не просто телевизията е политика, а политиката е просто телевизия?
Българската политика е телевизионно предаване. Тя живее по телевизията, чрез телевизията, за телевизията. Няма значение колко души са излезли на протест, има значение колко души е съобщено по телевизията, че са излезли на протест. Няма значение какви са били всичките плакати, има значение кои плакати е показала камерата. Самите протестиращи викаха против една телевизия повече, отколкото против която и да било партия. Екранът е тепихът на партийните борби. Не побеждават аргументите, побеждават децибелите. Не са важни фактите, важно е кой колко време е успял да открадне от устата на събеседника. Не е важен въпросът, важно е да си изрецитираш репликите. Преди: Защо Бойко Борисов е непрекъснато в телевизора? Сега: Защо Бойко Борисов се скри извън телевизора? Паниката е основателна – главният герой в телевизионното реалити „Гладът на България” изчезна и рейтингът на шоуто пада.
Години наред българските политици си говорят през телевизиите. Един казва нещо, след малко друг му отвръща от съседния бутон на дистанционното. Бойко Борисов съкрати този процес по място и време, като започна да се обажда директно в студиото по телефона. И ако си мислехме, че надговарянето няма накъде повече да се рационализира, то Цветан Цветанов ни опроверга. Той просто се самопокани и влезе в студиото по средата на разговор със Сергей Станишев. Притича. И не са прави тези, които казват, че обикалял в готовност край телевизионната сграда, защото иначе нямало как да стигне за минутка от кабинета си до студиото. Те просто забравиха, че Цветанов е лекоатлет. В отговор на това нововъведение БСП казаха, че ще си назначат дежурен, който да следи траекторията на Цветанов и ще се появяват по същия начин в съответното студио. Ето това е истинският отговор на въпроса от досадната реклама за цифровизацията: „Ама как бе, младеж, как да ги свържем?” Много просто: като включим единия към микрофона, другият сам ще дойде.
Какво повече може да се случи? Предположение: Волен Сидеров нахлува със съмишленици в студио със скандирания „Атака!”, телевизионните водещи реагират с безпомощна въздишка „А такааа…” Друго предположение: ОССЕ изпраща наблюдатели, въоръжени с хронометри, които да се разположат в телевизионните студия, за да следят честността на предизборните дебати. Трето предположение: хора с пушки…, не, това беше в Румъния отдавна и в „Ал Джазира” понякога сега. В Испания пък най-популярният сутрешен блок се казва „Да знаеш как да живееш”. Не че там ти гарантират, че няма от какво да полудееш през деня, но поне не е от зори. Решили са, че сутрин е полезно да си говорят как да се разпознават имитациите на живот от истинския твой живот.
„Мразя телевизията. Мразя я колкото фъстъците. Но не мога да се спра да ям фъстъци.” Орсън Уелс. И въобще не си мислете, че го е казал да се прави на остроумен. На 10 ноември 1985 година Орсън Уелс дава интервю в шоуто на Мервин Грифин, два часа по-късно умира от инфаркт на 70 години. На това му се вика пристрастяване в смъртоносни дози. Та като си помисля, че сутрин засядаме пред телевизорите и към 9 вече ни става драго да гръмнем – я някого, я себе си… Ама как бе, младеж, как да се отвържем? „Много просто: закачаш се с единия край за забавните предавания, а с другия – за публицистичните и новинарските. Забавните предавания те превръщат в идиот и вече не ти пука какво приказват в сериозните.”
