ПОЛИТИКА

Знаем си, че сме страната на парадоксите, но все не успяваме да се начудим колко нови абсурди може да роди родният политически гений. Гражданите се надигнаха срещу всички партии и елити, в резултат се нароиха 3 пъти повече изборни мераклии от преди (двадесетина на предишните избори, над шестдесет сега).

Толкова много продавачи на политически миражи имат нужда от купувачи. Последните съвсем оредяха след протестите, много висок е процентът и на нерешените за кого да гласуват, и на решените да не гласуват. Така че продавачите решиха да вземат купувачите в свои ръце  – буквално – и да си създадат купувачите, от които имат нужда.

В това свръхпроизводство на избиратели бих откроила три основни фигури: възмутеният, отвратеният, прагматичният.

Възмутеният

Самото възмущение възниква съвсем спонтанно и се поддържа регулярно от ежедневния поток далавери и корупционни схеми. И най-вече от пълната политическа и морална девалвация на корупцията. Във Франция ключовият финансов министър падна в мига, когато се разбра за негова сметка в швейцарска банка. Бойко Борисов знае – по собствените му думи – от 2-3 години за разследване на ключовия за раздаване на европейски фондове земеделски министър, но го интересува защо тази информация излиза точно пред изборите. Във Франция скриването на доходи от министъра, който би трябвало да е образец за почтени доходи, бе характеризирано като ‘предателство срещу републиката’.   Не се изненадах, когато чух това най-силно морално порицание от премиера, но искрено се възхитих от висотата на политическата култура на гражданите, когато го чух от възрастна двойка във влака.  Има корупция и другаде, но другаде тя получава веднага и политическа, и морална санкция. Най-високата морална санкция – не като за отклонение или изключение, а като за ‘предателство’ спрямо демократичния идеал. У нас ситуацията е напълно преобърната – демократичният идеал не е мерна единица, вероятно защото родните лидери дори не знаят как точно изглежда. Голите факти също не са мерна единица, защото въпросът за ББ и множество други от всички цветове не е каква е истината, а защо се казва сега.[1] Пост-комунистическият дискурс гони по амбиции комунистическия. Само тоталитарният език скъсва напълно връзката на думите с реалността, за да възвести абсолютната власт на елита да си прави с езика каквото си поиска – светло бъдеще, харизматичен имидж…

Виновни стават журналистите, които ни информират за корупция, не авторите на корупцията.

Естествено е гражданинът да е възмутен от ненаказаната от закона и несанкционираната от политическия морал корупция. Това възмущение бива обилно поливано и старателно отглеждано от нарастващ брой политици. Не можем да преброим националистическите партии, нароили се от Атака. Колкото повече расте броят им, толкова повече национализмът отстъпва зад национализацията, зад една крайно левичарска фразеология. Защото възмутените са на път да задминат по брой патриотите. На този електорален тезгях са е наредил и  професионалният възмутен Яне Янев.

Отвратеният

И отвратеният като възмутеният е тотално разочарован от партии, политици, лидери, но няма сили дори да се възмущава и се спасява в отстранеността. В безразличието и пасивността. Не възлага никакви надежди на политиката и иска тя да не се занимава с него. Тя обаче се занимава с него, при това доста активно. С какво отвратеният, който е пълна антитеза на политическото, е интересен за политическите брокери?  Поради множество причини, сред които две основни. Отвратените са най-големият резерв за негласуващите.  Колкото повече са отвратените, толкова по-нисък е процентът на гласуващите, толкова повече нараста политическата тежест на купените гласове. Втората причина е още по-парадоксална: отвратените са и най-големият резерв за самото купуване на гласове. “Тези купени политици заслужават купени избиратели”; “защо политиците да печелят милиони, а гражданите да не могат да вземат и лев от политиката”… До висините на политическата схоластика се издигна Цветелин Кънчев, който привидя морал в корупцията: „Ромите взимат парите, но гласуват по съвест“. Най-мръсният номер към гражданите е корумпирането на новите формирования, още преди да са се появили, пробутването на грозни лица и практики като нови лица и пост-протестна политика. Това е най-тъжният парадокс:  отвращението от политическата корупция поражда още политическа корупция, която още повече засилва отвращението…А целта на тази стратегия е още по-трагична от резултата: да заличи границата между отвратените и отвратителните.

Анализаторите на стратегията на купуването на гласове не успяват да идентифицират партия, която не я прилага…

Прагматичният

Тон зададе ББ: „Не оптимизъм, а прагматизъм“. Още преди лъскавата церемония с тезата за прагматизма публиката вече беше загрята от любимите говорители на първия – Павлова, Добрев, Тончев, който сега още по-неуморно и още по-мощно продължават по всички студиа и форуми да разгръщат мантрата на прагматизма – и собствения си, и на избирателите. И двете са ключви за новия проект.

Хубавото на ББ е, че той само изглежда вироглав, но в ключови моменти слуша когото трябва.

Конструирането на прагматичния избирател е най-амбициозният проект на избори 2013.Доколкото е професионално подготвен, той цели най-адекватно да покрие избирателния спектър и да превърне дефицитите в активи.

Днес и алхимици не могат да произведат вълни на надежда за промяна, които навремето качиха на изборни висини СДС, НДСВ и ГЕРБ. Трябва ясно да се каже на избирателите да насочат интереса си към по-умерени очаквания. Изчислено е, че не с ентусиазъм, а сукротяване на ентусиазма днес може да се спечели политическо време и хората да не залеят улиците още преди края на 100 дни на бъдещото правителство.[2]

Укротяване на гражданската енергия, канализирането й, овсекидняването й – към това се е прицелил проект „прагматизъм“. Той е насочен две групи граждани. Първата е голямата група на непротестиращите. До момента те бяха доста пренебрежително наричени ‘мълчаливо мнозинство’, мозъчният тръст зад премиера бързо се мобилизира да замени обидното с позитивно определение. Втората е противоположната – на протестиращите. Тя също така пренебрежително беше наречена ‘улицата’ и изискваше същата дискурсивна операция на скриване отвращението на елита.

“Програмата прагматизъм“ казва окуражително на първите: дойде вашето време, нека мощно се чуе гласът ви на изборите. Към вторите е по-гъвкава: чухме ви, сега ни подкрепете, за да се уверите, че сме ви чули. И на едните, и на другите предлаганевиждан политически лукс: политици и избиратели да се радват на едно и също определение – прагматизъм. Не да бъдат от двете страни на бариерата – отвратени и отвратителни, а събрани заедно. Една ‘прагматична заедност’, би казал майсторът на витиевати политически формулировки Ахмед Доган.
 

Алтернативният
 

Досега политическите инженери дизайнираха и произвеждаха политици, сега се насочиха към рециклиране на гражданите.

Ше се оставят ли българските граждани да бъдат оплетени и обезсилени в това ново свръхамбициозно и свръхактивно политическо инженерство?

Мисля, че ще се противопоставят с разнообразие от иновативни стратегии. Ще завърша този текст с две от тях.

Първата е търсене на зелена алтернатива. Зелените партии имат уникалната възможност да предложат представителство не само за зелена кауза, а за каузата на демокрацията. Все повече граждани се оглеждат за алтернатива – партия, която да не е част от статуквото, но и да не е възникнала последните дни с (не)известни пари. Тези граждани искат да видят в зеленото не само грижа за околната среда, а алтернативен подход към политиката, свързан с отговорност, дългосрочност, визия и ценности.

Ще успеят ли зелените да преодолеят собствените си дразги, разделения, лидерски нарцисизъм, за да предложат реална алтернатива на избори 2013? Скоро ще разберем.

Втората продуктивна насока, в която гражданите ще се опазят от опитомяване, е като съхранят гражданската си енергия и я утвърдят в нова политическа култура на контрол над елитите, лична отговорност, участие и ангажираност.
 

Алтернативният гражданин не е утопия.