Днес
Лили Иванова има рожден ден. Най-голямата българска певица, невероятният
професионалист ще получи стотици поздравления. Frognews.bg се присъединява към тях.
Не е нужно да познаваш лично певицата или да знаеш детайли от нейния живот. Достатъчно е да си чул и една нейна песен, за да разбереш магията на музиката и нейния глас.
Лили Иванова е родена в град Кубрат. И до днес Лили Иванова е кралицата на българската поп музика. Успехът й продължава вече 4-то десетилетие, продажбите на плочи за малка България за всеки неин нов албум достигат рекордни тиражи, ненадминати от никой друг.
Започва професионално като артист на Концертна дирекция през 61-ва г., първо задгранично турне заедно с Емил Димитров в Румъния, следва 6-месечен ангажимент в Букурещ. Там е реализиран и първият й албум издаден от "Electrorecord". От 1966 година започва нейният успех, който в следващото десетилетие е феноменален и е белязян както от спечелването на престижни награди, така и с написването на едни от най-хубавите български песни, наричани днес „златни". Наградите - Златен ключ от Братислава/66, Първа награда от фестивала във Варшава/67, Най-добър изпълнител на фестивала в Барселона/68, "Златна плоча" от MIDEM в Кан,Франция/69, "Златна плоча" от "Olimpiada de Musica Pop" в Атина/70, Трета награда на фестивала в Рио де Жанейро, Бразилия/70, Трета награда с песента "Панаири" в Токио/73. Следват отличия от почти всички конкурси и фестивали в България, всяко нейно изпълнение се превръща в шлагер. По-съществените й творчески сътрудничества са с Тончо Русев, Асен Гаргов, Найден Андреев, Чочо Владовски.
В края на 80-те работи в Берлин. В началото на 90 -те създава звукозаписно студио, съвместно с Чочо Владовски. През 1996 Лили Иванова е удостоена с голямата награда „Златен Орфей" за цялостен принос, а Международната организация за солидарност на жените й връчва почетен знак и я причислява към най-забележителните жени на ХХ век. През 1999 година Лили Иванова е удостоена с най-голямото държавно отличие - орден „Стара планина".
Към 2004 Лили Иванова има издадени 32 албума (два от тях стават Златни плочи в Европа), над 10 000 концерта на живо и над 500 записани песни. Някои от най-големите й хитове са Camino, Ти сън ли си, Обичам те, Наше лято, Предупреждение, Тежка сватба, Майка ми, Хазарт, Осъдени души.
Предлагаме ви интервюто на Мартин Карбовски с Лили Иванова. Това е един от най-въздействащите и откровени разговори с певицата правен някога, заради което си позволяваме да го публикуваме.
Лили Иванова разказва за себе си в специалното издание на предаването „Пропаганда" по Дарик:
Q: Щастлив човек ли е Лили Иванова?
A: Естествено, че съм щастлива. Какво има толкова да съм нещастна?! След като съм здрава, имам си работа, имам си моите песни, които обичам, имам любовта на моята публика, разбира се, най-важното нещо. Какво друго, това е достатъчно, мисля.
Q: Сам човек ли е Лили Иванова?
A:
Не. Този въпрос често ми го задават. Самотата, самотата... Хора, не съм самотна.
Мисля, че самотата и самотността - те са различни. За самотността може да се
обърнем към хората, които се чувстват самотни, аз не съм от тях. А самотата -
винаги съм казвала, че тя ме зарежда. Аз имам нужда от нея, да остана сама, за
да мога да преосмисля нещата, да реша коя песен ми харесва, да прослушам
всичко, кой текст ми харесва, а и когато си уча песните, аз имам нужда от тази
самота. Невероятно удоволствие е за мен да се върна след като цял ден съм
ходила напред назад или съм пътувала, да се прибера вкъщи и да няма никой, да
бъда сама. Мога да правя каквото си искам.
Q: Самотата тук означава ли и тишина?
A: Да, при всички положения тишина. Вкъщи никой не може, дори да си опре ухото до вратата, да разбере, че тук живее певица. Тук музика не звучи никога, освен ако съм записала някоя песен, когато искам да я чуя сама, не в студиото, и да видя дали съм постигнала това, което трябва и което аз искам да направя.
Q: Думата „аристокрация"?
A: В България няма такова нещо. Може би е имало навремето, но аз не помня такова нещо и сега не виждам.
Q: Нямаше ли опит преди промените да се създаде аристокрация?
A: Не. Ако попиташ тях, те са се самосъздали, естествено, и те съществуват. Но спокойно можем да кажем, че няма.
Q: Поне няколко духовни аристократи да назовем.
A: В духовната сфера имаме. Можем да назовем много, но те стоят в някакви ниши, много не се показват.
Q: Те са маргинали
A: Да, не се показват пред много хора, пред публиката, защото независимо, че имат много ум, много мозък, много знаят, никой не ги ползва, никой не ползва техните знания и може би те са и без работа.
Q: Духовните аристократи са безработни у нас.
A: Ами, много често има такива, да.
Q: Епохата Лили Иванова, има ли такова нещо?
A: Не съм аз тази, която да се самооценява.
Q: Има епоха Лили Иванова.
A: (Смее се) Добре, благодаря!
Q: Тя е апогей на социализма или е пренесена в няколко исторически етапа?
A: След т. нар. „демокрация", наричам я демокрация в кавички, защото за мен това не е демокрация, демокрация може да има само когато има закони, здрави закони, а тук няма. И тези закони трябва да се спазват. Ако има създадени някакви закони, те не се спазват. Значи не можем да говорим за демокрация. След тази т.нар. демокрация всички ме упрекнаха, че комунистите ме направили Лили Иванова и че много певици, които били много по-талантливи от мен, не могли да блеснат и да направят кариера. След демокрацията вече имаме пълна свобода. Къде са тези, които не блеснали, когато аз съм блеснала. Искам да ги чуя, искам да ги видя. Нали сега има вече пълна свобода, нека който има възможност и таланти, да блести! И да блесне, аз не мога нищо да направя.
Q: Тези реплики са те амбицирали, нали? За да можеш да продължиш и след демокрацията.
A: Без тези реплики също имам достатъчно голяма амбиция, тя не е гола, спокойно мога да кажа. Аз обичам да се доказвам винаги, не обичам да се хваля, искам да направя нещата, да ги покажа и тогава отстрани да чуя мнението, че аз съм направила нещо.
Q: Откъде тази амбиция в момичето от Кубрат? Сега има толкова много красиви, млади момичета, те живеят малко встрани от големия град и те мечтаят да бъдат Лили Иванова. Кой и как настъпи газта на тази амбиция, как се случи тази амбиция?
A: Това не е гола амбиция.
Q: Но преди за започнеш да пееш, имаш амбиция да пееш. Не може просто да започнеш да пееш без амбиция, къде е нейното начало?
A: Аз си знаех, че имам качества, все пак.
Q: На колко години го разбра?
A: Бях ученичка във Варна в медицинското училище. Там имаше т.нар. агитка, така беше на времето, пеехме руски песни.
Q: Можеш ли да се сетиш кои?
A: Имаше една руска песен „Белоснежное чайка". Но другите две песни, с които аз блеснах и разбрах, че имам глас, защото аз като всички деца и всички след това по-големи момичета не знаех дали имам глас или не.
Q: Това в гимназията или малко по-рано?
A: В гимназията, като ученичка пеех в гимназиалния хор като всички останали.
Q: То беше задължително.
A: Пеех, даже имах един дует с моята сестра. Аз пеех първи глас, тя втори. Как се казваше - „Лекокрили лястовички".
Q: И тогава момичето Лили разбира, че може да пее?
A: Не, тогава още не разбирах.
Q: Или някой й казва, че тя може да пее?
A: Не, не.
Q: Не дойде ли учителят да каже „Пееш много добре, момиче"?
A: Не. Там нямаше „Този може повече, или този не може", такава злоба не съществуваше. Учителят казваше „Ти ще пееш това", и аз пеех.
Q: Хубави времена бяха.
A: Да. Но след това вече разбрах наистина, че имам глас.
Q: Сама си каза „Имам глас"?
A: Така си казах, но нищо особено. По-скоро това правеше впечатление на околните, отколкото на мен, защото аз си завърших училището, върнах се в Кубрат, започнах да работя като медицинска сестра. Около година и два месеца съм работила, но докато работех се срещах... в нашата компания имаше много лекари и медицински сестри и чух един разговор между двама лекари, че аз имам някакъв талант, имам глас и защо не пробвам евентуално да стана певица.
Q: За първи път спомена думата певица в този разказ.A: Да.
Q: Това е разказът „Началото на Лили Иванова", нали?
A: Да. И аз се замислих, защо не взема да се пробвам. Тогава започнах да се интересувам.
Q: Как става?
A: Как става това, към кой трябва да се обърна. Разбрах, че за да стане човек певица, трябва да има категория за певица. Както първи разряд може би...
Q: Като при стругарите?
A: При стругарите (смее се). И се питам кой да ми даде категория. За да се явиш за тази категория, трябва да работиш някъде. И аз се хванах в Кубрат в един ресторант, единственият, имаше един цигански оркестър и аз казах: „Вижте какво, аз трябва да пея тук с вас една-две седмици, защото иначе не мога да се явя там, където отивам".
Q: Да си вземеш категория.
A: Категорията се даваше в Русе от комисия. Аз трябваше да докажа, че работя като певица, освен като медицинска сестра и така си пеех там около две седмици.
Q: Какво пеехте?
A: Хич и не помня. Пак руски песни, нещо такова, въобще такъв репертоар. След това с този цигански оркестър много често се срещахме, защото когато аз вече станах известна певица, те го бяха закъсали за категории. И аз им помогнах много са си получат категории, защото бяха много добри музиканти.
Q: Сега е хубаво да си спомним как се казва циганският оркестър.
A: Не мога да си спомня.
Q: Не е жив още този оркестър.
A: Има живи.
Q: Винаги в началото има един цигански оркестър.
A: Аз се явих в Русе за тази категоризация, на прослушване. И ако си мислиш обаче, че са ми дали първа, много се лъжеш.
Q: Коя категория ти дадоха?
A: Втора или трета беше. Но на мен въобще не ми пукаше. После започнах да се интересувам как мога да дойда в София. А между другото в Кубрат дойде Ирина Чмихова. Тя е изключителна певица, рускиня. Навремето имаше два големи хита - "Я подай ми, мила мамо, синьото елече". И аз отидох на концерта. Там чух песента "Камино" и онемях. Викам си: "Тази песен много ми харесва, но как да я науча?" Един от нашите лекари беше записал целия концерт на магнетофон. Веднага след концерта аз пък се опитах да се свържа с Ирина Чмихова - само за да поискам текста на песента. Не ми го дадоха, не знам защо.
Q: Отказаха ли ти?
A: Да. Казаха: "Не можем сега, не е удобно", необясними за мен причини. Но на другия ден, когато отидох на работа, докторът каза: "Не се притеснявай, аз я имам." Сестрата на съпругата му пък работеше в концертната дирекция, свързаха ме. Изпратихме записа, тя пък свали текста на испански и я научих. Сигурно съм знаела още някои други песнички.
Q: Вече имаш тоталния хит, къде ще го изпееш?
A: Едновременно с това започнах да се ослушвам, къде работят певиците, как можеш да дойдеш в София и да станеш известен певец. Тогава нямаше софийско жителство. И един ден през Кубрат мина трупа, която беше пенкилер, в нея имаше всичко - музиканти, певици народни, естрадни, градски, всичко. И те дойдоха вкъщи да ме потърсят - чули, че има някаква медицинска сестра, която била певица.
Q: Значи в Кубрат ти се носи славата?
A: Да. Дойдоха да разговарят с мен не искам ли да вляза в трупата. Аз си взех няколко дни, защото не знаех какво ще стане, да не си оставям аз моята работа за по-сигурно. Тръгнахме по селата. Ослушвах се за какво си говорят в трупата, попивах всичко, което говореха... за концертна дирекция... Първият концерт мина и аз трябва да се взема в ръце, вече имам информация и им казах: "Напускам ви!" Върнах се в Кубрат и пак си взех отпуск за няколко дни. Вече знаех, че има бюро "Естрада". Отидох там.
Q: Как пътуваш?
A: Пътувам с влака. Спя в хотел. Сама. Всичко правя сама. Цял живот сама. В живота си се оправям сама до ден днешен. Научих кое къде е.
Q: А ти за първи път отиваш в София?
A: Да.
Q: Това наистина е мега амбиция. Това е като американски филм.
A: Научих, че бюро "Естрада" е на ул. "Аксаков". Там имаше един хотел, в който си взех стая. Отидох в бюрото, поисках среща с директора. Казах: "Аз съм певица и съм дошла в София да работя като такава." И той ми каза: "Ами, ще ви изпратим в Сливен." Те не бяха чули преди това. Казвам: "Вижте какво, аз съм дошла, за да пея в София. Живея в отсрещния хотел. До 9 часа чакам отговора ви. Никакъв Сливен, никакъв Мливен! Или ще пея в София, или - влакът ми тръгва в 11 ч и си заминавам обратно в Кубрат!" Така и стана.
Q: Не ти се обадиха? Но ти беше достатъчно твърда, за да кажеш, че ще си тръгнеш.
A: Да. И връщайки се в Кубрат, започнах нови проучвания. Тогава разбрах за концертната дирекция. Синът на учителя ми по музика учеше тромпет в Консерваторията. Обадих му се и казах: "Виж какво, пристигам в София и трябва да ме заведеш в Концертна дирекция. И той, като ме видя, каза: "Ти какво си въобразяваш? Знаеш ли какви лъвове има тук? Никой няма да ти обърне внимание!" Тогава Емил Димитров и Мария Косева бяха номер едно. Стояхме на бул. "Руски" и срещу нас имаше магазин за цветя. И аз му казах: "Виждаш ли този магазин? От него ще ми купуват цветя за моите концерти!" И той ме заведе в Концертна дирекция. Там вече се явих на прослушване. Корепетитор ми беше Евгени Комаров - пианистът на Ирина Чмихова. Харесаха ме, казаха, че имам данни, но ми казаха, че имам да уча и трябва да ходя на уроци при другаря Комаров.
Q: А какво ще работиш?
A: Това си е мой проблем. Казах им, че ще помисля, защото нямам тук работа, пари и квартира в София. Върнах се в Кубрат, за да си уредя нещата.
Q: Добре, откъде дойде началният капитал? Имаше ли скрити пари?
A: Не. Заплатата ми на медицинска сестра беше 60 лв. Баща ми и майка ми дадоха малко пари и така.
Q: И ти повярваха?
A: Баща ми не беше много съгласен, защото тогава хората имаха много лошо мнение за певиците. Макар че сега май идва време пак да си говорим за певиците по този начин. Колелото се върти. И така, пак се върнах в София. Отседнах в хотел "Родопи", където останах сигурно четири години.
Q: През тези четири години никой ли не те подкрепи?
A: Не ме подкрепят, но в Концертна дирекция имаше една госпожа - Лидия Станчева, на която бях симпатична. Тя се опитваше да ме изпраща на участия, за да припечелвам някакви пари. Първият ми хонорар беше 8 лева.
Q: На него "Лили Иванова" ли пишеше?
A: Да.
Q: Тогава ли избра да пееш с това име?
A: Дойдох в София като Лили Иванова. В Кубрат ми казваха Лилито. А аз съм Лили Иванова Петрова. По-лесно ми се видя да съм Иванова.
Q: Какво си купи с тези 8 лева?
A: Трябваше да плащам хотела. Нямах много пари на разположение, макар че спането ми струваше по 40 ст. на вечер. Освен че от хонорара си плащах хотела, все пак трябваше да се храня. Менюто ми беше сметанов сладолед и аерошоколад.
Q: А кое е парчето, което създаде Лили Иванова?
A: "Камино". Пеех една италианска песен "Оо, рози..." и беше голям хит. Даже Емил Димитров дойде при мен и ми каза: "Ще ти дам една от моите песни, ако ти ми дадеш "Оо, рози...". Аз обаче му казах: "Няма да ти я дам!" И му я дадох.
Q: И станахте приятели?
A: Винаги сме били приятели.
Q: Дотук разказът ти е пълен с решителност и смелост. Няма обаче нито една пречка.
A: Е, някои хора се опитваха да ми пречат. Не искам да казвам имена. Тогава всички ме наричаха Малката - в Концертна дирекция никой не ме знаеше по име. И една певица, като ме видяла в колата да тръгвам за участие, казала: "Или Малката, или аз!"
Q: И кого избраха?
A: И двете избраха. Не съм злопаметна. И до днес се отнасям с уважение към нея. Тя сега си има добро семейство, мъжът й е талантлив артист.
Q: За днешната певица е характерно, че няма да може да запише песен и да направи клип без помощта на някой богат мъж. Къде е твоят богат мъж в тази история?
A: Много точно, но така се става певица до известно време. Но като престанат да дават пари, певицата изчезва, клипът изчезва и публиката забравя тази певица. Днес визията, клипът - всичко се прави с пари. След това отиваме в забвението.
Q: Къде беше твоят богат мъж. Имаше ли го?
A: Нямаше го, не го е имало и днес го няма. Сама се справи с всичко това.
Q: Невероятно е, няма кой да ти повярва в момента...
A: Ако искат, да ми вярват. Никой не ми е помагал. Напротив, от известно време страшно много ми се пречи. Но както виждаш - керванът си върви, кучетата си лаят. Дреме ми на мене!
Q: На какво ти дреме, нали знаеш, ще има продължение.
A: След като си тръгнем от дома ти, ти оставаш самичка. Да, много ще ми бъде приятно, ще си почина. Аз не съм сама.
Q: Много от жените на твоята възраст имат семейства и внуци. Не знам каква е възрастта, но предполагам, че не се сърдиш за това.
A: Не се сърдя въобще. Да му мислят тези, които ги вълнува моята възраст, а са два пъти по-млади, но са вече остарели.
Q: Една днешна баба би казала: „Ей, Лилето не успя да си направи семейство и деца". Жертва ли е това?
A: Не, в никакъв случай не е жертва. Това е моят избор. Аз съм решила, че кариерата е по-важна за мен. Имам зад гърба си 35-36 диска. Кой от певците в България може да се похвали с това?
Q: Но някой може да се похвали с трима внуци.
A: Нека се хвалят. Който с каквото може, с това да се похвали.
Q: Кога направи този избор?
A: Може би в началото. Не съм сядала да мисля. Може би така се получи.
Q: Има ли съдба?
A: Да, всеки човек има своя съдба. Моята е такава.
Q: Да останеш сама?
A: Да. И много често се смея, когато чувам коментари: "Тя стига толкова е пяла, да даде път на младите!" Абе, хора, кого съм спряла?! Когато започвах да пея, имаше певци от предишното поколение - като Георги Кордов и Ирина Чмихова, Маргрет Николова, но на мен те не ми пречеха.
Q: Обикновените хора обаче мислят, за да си Лили Иванова, си се лишила от всичко човешко. Да не си от камък.
A: Мен тези неща не ме вълнуват. Не съм от камък. За избора си не съжалявам. Като видя красиво дете, го щипвам за бузката и, ако имам лакомство, му давам. Не съм студен човек.
Q: Има спекулации, че имаш дъщеря, която си изоставила.
A: Не ме занимавай с глупости! Малката ми племенница има бебенце, родено на моята дата - 24 април, сега става на годинка, Йоана. Много обичам да се занимавам с нея например. Но това са лични неща, защо трябва да занимавам хората с тях, това са лични неща.
Q: Хората, които искат да бъдат като теб, трябва да знаят от какво ще се лишат.
A: Аз не бих съветвала никого. Нека сам всеки реши какво иска от живота.
Q: Най-сложният въпрос - какво искаш?
A: Знам какво искам и съм го постигнала.
Q: Добре, тази вечер няма ли да те е страх сама?
A: От какво да ме е страх?! (Смее се) Напротив, хората се страхуват от мен!
Q: Чуваш ли гласа си в това пространство?
A: Това не е толкова голямо, това е мини апартаментче.
Q: Говориш ли си сама?
A: Не, но се смея сама. Когато се сетя за някоя весела случка. Или като гледам нещо смешно. Понякога се възмущавам от предавания по телевизията и казвам: "Ах!" Или когато в някой филм още не са довършили отрицателния герой, подвиквам: "Хайде, хайде, хайде!"
Q: Какво загуби Лили Иванова, докато се превръщаше в най-голямата българска звезда на всички времена?
A: Абсолютно нищо не съм загубила! Даже съм спечелила това, което съм в момента - обичта на моята публика. На моя народ. Това малко ли е? Какво повече да искам?
Q: Много важен въпрос - с какво онова време беше по-добро от днешното?
A: Имаше неща в онова време, които днес изглаждат лоши, а има добри неща днес, които за онова време изглеждат лоши.
Q: Съгласна ли си, че си неизменна част от социализма или искаш да прекрачиш в другата епоха?
A: Аз съм я прекрачила, колкото и да не искат да признаят. Не отричам, че съм свързана, но такива бяха времената. Човек не избира кога да се роди.
Q: Лили Иванова от онази епоха.
A: Да, аз не отричам. Даже се гордея, защото по този начин съм възпитана. Добре съм възпитана, по онзи начин, не както сегашните.
Q: Каква е разликата между онзи начин и сегашните?
A: Разхайтеност, наркомания, безделие и бездарие. Но понякога са много активни бездарниците. Навремето не се допускаха бездарници. Имаше комисии, които преценяваха. Те имаха трески за дялане, но добре, че ги имаше. Според мен и тогава имаше разюзданост, но май само за определени лица. Но това не пречеше да има талантливи. А сега тази разюзданост пречи. Всички трябва да имат морал.
Q: Ние къде го изгубихме?
A: То е световна тенденция. Тази музика, която беше до преди няколко години, се смени с рап, с една особена музика по дискотеките, навлезе и наркоманията. Слуша се музика, която не те кара да мислиш, а напротив. Това води до една бездуховност, тези млади хора искат само да консумират, нищо не дава това. И май престанахме да се изчервяваме, защото всичко е срамно - това, което четеш, което гледаш. А трябва да се изчервяваме от лъжата, от измамата, от липсата на морал, от предателството. Това - човек да се изчервяв съм го запомнила още като бях ученичка в Медицинския техникум, имахме един учител и като някоя ученичка не си знаеше урока и се изчервяваше. И той казваше: „Не се притеснявай, хубаво е като има хора, които да се изчервяват. Това е било преди 100 години, а днес е изчезнало.
Q: Къде изчезна изчервяването?
A: Нещата са много дълбоки, те са във възпитанието, те са в образованието.
Q: Социализмът възпита демокрацията.
A: Демокрацията си възпитава тези неща. Тя си е виновна за всичко.
Q: Ако имаш вълшебна пръчка, би ли се върнала назад?
A: Не.
Q: Защо, ти обичаш епохата. Коя е твоята епоха?
A: Искам нещо средно. От двата строя един. Да има ред, закон и правила. Малко ми е тъжно, че част от поколението расте по този начин, но то не е виновно, виновни са управляващите, медиите.
Q: И днес времето произвежда звезди.
A: Има пари, има производство, свършват парите, няма производство.
Q: Нека пофилософстваме малко, все едно сме изпили две водки...
A: Аз не пия. Никак!
Q: Кое те стимулира тогава?
A: Чудя се, когато някой каже: "Ох, да изпия едно уиски!" Абе, чакай, бе! Аз алкохол не съм пила в живота си. Само на Нова година близвам от шампанското. Другото изключение е, когато съм настинала. Тогава се лекувам с гореща вода, смесена с 50 гр. български ром. Много е полезно за гърлото. Ако в заведението нямат от простичкия български ром, което често се случва, мога да си позволя 20-30 гр. коняк с гореща вода.
: Как е възможно нито веднъж да не си се напивала.
A: Винаги съм трезва. Във всяко едно отношение. Само понякога съм твърде емоционална на сцената.
Q: Добре, кой ти е наркотикът тогава? Всеки си има някаква отрова.
A: Не зная... Публиката.
Q: Да се опитаме, извън твоята камбанария, защо източните мотиви, ориенталското надделява?
A: Това е въпрос на пари.
Q: Парите ни развалиха или парите ги няма?
A: Парите ни развалиха. Развалиха някои неща. Има една поговорка „Пусни го под одъра, то се качи на одъра"...
Q: ... и „Пази, Боже, сляпо да прогледа"...
A: Да, в нашата работа, да. Но за тези мотиви, нямам против тях, стига да бъдат използвани елегантно и нормално, защото тези мотиви в държавата, от която са дошли, са националното й изкуство.
Q: А у нас?
A: А у нас е изопачаване на някаква жена, която прави сексуални движения, благодарение именно на тези ритми.
Q: От къде идва това?
A: Попитай тези, които го допуснаха.
Ама това не е допускане, това е свобода.
A: Слободия
е това.
Q: Има хора, които казват, че това ни е в кръвта. Точно кючекът, едва ли
не, най-много ни е в кръвта.
A: Не, не бих казала.
Q: А не се ли ужасяваш, когато видиш малко дете, момиче, как се върти? Усещаш ли как твоята епоха се задрасква? Не те ли е страх?
A: Да, вярно е, но тук пак се връщаме към семейството, възпитанието. Къде е това семейство, къде е майката, къде е бащата?
Q: Е, сега хората ще кажат: Точно Лили Иванова ли ни говори за семейството?
A: Съжалявам, но...
Q: Упрекваш ли в нещо съвременните родители?
A: Бих могла да ги упрекна, но не искам да си го позволя именно по тази причина, по която да не кажат: Да не ни дава сега тя акъл!
Q: Хваща те обаче страх, като видиш малките деца да щракат с пръсти.
A: Това е нещо, нещо страшно.
Q: А не може ли тази нова епоха да те изтрие съвсем, защото ти принадлежиш към старата?
A: Мисля, че не може, защото тази нова епоха не е успяла да изтрие тези песни, които са създадени, както някои хора ги наричат в т. нар. естрада. Колко много песни има в тази естрада - вчерашната, които днес можем да запеем! Можеш ли да ми кажеш колко песнички има от т. нар. поп-музика днеска, които можем да запеем? Нито една!
Q: Ти и аз - нито една, но ако излезем на улицата, ще ни изпеят всичките тези теми и ние сме номер 1 в любовта.
A: Това са определени само хора.
Q: Аз не харесвам естрада. Ще ти кажа нещо - в момента естрада си само ти.
A: Чакай сега, естрада и поп-музика е едно и също. Казах ти го още в началото.
Q: Добре, но аз по принцип не харесвам естрада. В едни момент, в който не харесвам естрада, се случи нещо още по-ужасно от естрадата. И се оказва, че в момента мога да имам носталгия и да съжалявам за онова, което пееш ти, Тоника СВ, Емил Димитров, дори стихове на Недялко Йорданов. Това са хубави неща...
A: Тази носталгия тепърва започва да навлиза.
Q: Проработи ли тази носталгия?
A: ... Да, да...
Q: Ще победи ли тази носталгия щракането с пръсти?
A: Много отдавна наблюдавам нещата, нищо че не ходя на концерти на българските певци, но аз имам наблюдения, имам информация. Факт е, че залите на тези т. нар. от теб естрадни изпълнители са пълни, макар и по 3 лева входа, но на т. нар. поп певци залата е празна. Ако е малко пълна, тя е с отворените врати или с докараните автобуси, или с покани.
Q: Заблуждаваш се...
A: Не се заблуждавам, имам пълна информация за абсолютно всички концерти, които се провеждат в НДК.
Q: Стадионите.
A: Това е вече друго - стадионите по 1 лев, 2 лева, 3 лева - най-много. Публиката каква е на стадионите?
Q: Черна.
A: Тогава, за какво говорим?! Извинявай, но аз предпочитам моята зала, както беше 5000 с бели (както ти го каза), с хора - мислещи, на които моята музика да им действа от кръста нагоре, а не от кръста надолу.
Q: Ако ти кажа, че ...
A: Но аз не се плаша от това...
Q: Аз не искам да те плаша, но след 50 години, сега като се щрака непрекъснато с пръсти - забравяме. Има ли такъв механизъм на времето: щракане с пръсти да ви изтрие.
A: След 100 години може, но не мога да съм сигурна, няма да съм жива след сто години, за да видя какво ще стане. Но в днешно време, както виждаш, естрадните певици и певци пълнят залите.
Q: Това беше част от въпроса - прави ли се честно музика в България?
A: В какъв смисъл честно?
Q: Хубав контра въпрос!
A: Никой не прави нечестно.
Q: Честно е това, което искаш да изпееш - да отидеш да го изпееш, а нечестно е да се съобразиш с абсолютния мейнстрийм, който е източен тия дни.
A: Виж какво, всеки сам избира дали прави честно музиката си, или нечестно. Този, който я прави честно - рано или късно нещата се виждат. Резултатът е налице. А, който прави нечестно музиката, минава и заминава - еднодневки.
Q: Силиконови еднодневки обаче.
A: Ами, да.
Q: Откъде дойдоха? Малко Фройд може ли да вкараме? Откъде дойдоха тези бюстове, гърди, откъде дойдоха?
A: Те не са виновни, от мъжете може би, мъжете искат, значи мъжете са виновни, не момичетата. Вие искате!
Q: Хубаво ли е това?
A: Аз не зная. Не бих си го позволила това, защото доколкото познавам такива момичета, не от бранша, но познавам момичета, които са по света - и чужденки, и българки, но аз намирам това за някаква огромна тежест. Както са ми разказвали, когато спиш, трябва много да внимаваш, защото това-онова и т.н.
Q: Ботокс? Тези дни едни колеги правят разследване...
A: Този ремонт на женското тяло, който се прави... Аз съм против това.
Q: Ти си против това?
A: Да.
Q: Не би ли искала да ремонтираш някоя част от тялото?
A: Не, не желая.
Q: Сериозно? Като Антъни Куин, който казва: Аз се гордея с бръчките си!
A: Освен да си очертая устата и веждите, от друго нямам нужда и не желая. Аз се чудя на тези жени, а то има вече и мъже - и те са маниаци на тази тема, да изглеждат млади. Добре, днес изглеждаш млад, но има неща, които не можеш да скриеш.
Q: А всъщност е синдромът на Лили Иванова. Ти също искаш да изглеждаш млада.
A: Да, но го правя с други средства.
Q: С естествени?
A: Не пия, не пуша, спя достатъчно, правя гимнастика.
Q: А техният модел е всъщност отвътре да се разрушават, пък отвън да се боядисват... Искаш ли да бъдеш вечна?
A: Не.
Q: Вече си.
A: Искам това, което Господ е отредил за мен, не мога да искам повече. Той знае защо ме е създал, за какво ме е създал и докога трябва да бъда на Земята.
Q: Какво остави Лили Иванова? 36 CD-та.
A: Не съм ги броила, но някъде там.
Q: Какво обаче остави?
A: Музика, пеене, текстове.
Q: Някъде се чува пиано...
A: Долу има едно испанско семейство, три момичета имат и едното свири на пиано. Сега се учи.
Q: Какъв е смисълът на живота, питаме Лили Иванова?
A: Да е наясно какво иска от живота си.
Q: Какво да поискаме от живота си?
A: И към какво се е устремила.
Q: Към какво се е устремила?
A: Към истината. При мен нещата са истински, при мен няма нищо изкуствено, няма театър.
Q: Казваш го, защото смяташ, че си истинска.
A: Да, имам претенции. Независимо, че ти ме нарече, че съм студена. Не съм.
Q: Имам предвид студена към себе си, лишена от онези женски прелести в живота.
A: Към себе си може. Това е вече друг ракурс. Много често съм студена към себе си.
Q: Според мен цяло живот си била студена към себе си.
A: Но това ми изгради характера.
Q: Ти си изградила не само характера, ти си изградила една икона. Иконата знаеш, че е стерилна в голяма степен, но това не я прави по-малко истинска. Искам да кажа, че си се лишила от всичко земно и женско, за да може да направиш иконата си.
A: Да, понякога дори се упреквам, тъй като аз сама си върша работата, нямам мениджър, нямам секретарка, всичко си върша сама. Много често се смеем в групата, с която работя, като казвам: „Аз съм жената мъж". Всичко трябва да мине през мен, да прономеровам, да прошнуровам, да одобря. Абсолютно всичко.
Q: Ти си диктаторка.
A: Иначе нещата не вървят.
Q: Мъжете са временни.
A: Да, така е. Питат ме каква роля са играли. Временна.
Q: Повечето жени не могат без мъже.
A: Чудя се на тези жени.
Q: И не ги уважаваш много.
A: Уважавам ги, но обикновено мъжете обичат слабите жени. Да се грижат за тях, да им хленчат. Аз не съм хленчила и няма никой да ме види да хленча. Ако нещо не ми харесва, казвам „Дотук", ставам и си заминавам.
Q: Може да се каже, че си прегазвала хората, които те обичат, в името на кариерата.
A: Не, не бих казала.
Q: Не ми позволяваш да казвам думи, които не ти харесват. Виж как ме стопираш.
A: Не, но аз не съм човек, който прегазва, аз прегазвам бездарника, подлеца, лицемера, аз ги смазвам не с нещо, защото не обичам да отмъщавам или дай да го ударим по главата - аз така не смазвам. Аз ги смазвам с незаинтересоваността си към тях.
Q: Те изчезват.
A: Те за мен не съществуват.
Q: Защо имаш черепи на тирантите?
A: Имам, защото това са ми най-младите тиранти и са ми подарък от Хачо Бояджиев. Нещото, което ме забавлява и ми доставя невероятно удоволствие, това е модата - дрехи, макияжи, картини...
Q: Много момичешко...
A: Момичешко, но това - картини, както забелязваш, имам много картини, много различни, от много известни и от много неизвестни. Аз харесвам парцалени кукли. Имам две в къщи.
Q: Играеш ли си с тях?
A: (Смее се)... Не, слагам ги на определени места. Едната ми е подарък от моята скъпа приятелка от Варна - Роди, а другата сама си я купих, защото я видях в един магазин. Много скоро си я купих. Този магазин ми го посочи кака Лара и затова я кръстих кака Лара.
Q: Лили Ивановa се натъжава. На кого звъни? Лили Иванова се ядосва, тя иска да изругае, едва ли изругава, но на кого звъни?
A: Виж, какво ще ти кажа, ще те разочаровам. Изругавам. И на ум и на глас.
Q: Сериозно?
A: Да. (смее се) Много цветущо. На никой не се обаждам, изчаквам да се успокоя, ако съм се нервирала от нещо, което ме е вбесило. И започвам трескаво да мисля.
Q: Какво да мислиш?
A: Какво трябва да направя и веднага се успокоявам. Аз ти казах и преди малко, че не съм от хората, които заплакват на нечие рамо и хленчат.
Q: Не е възможно, ти си..., ти си...
A: Аз съм желязна.
Q: Как се каляваше стоманата.
A: Ами, това съм. От страни изглеждам така.
Q: Ти си жена, когато някой те разплаква, ти си слаба. Какво се случва в този момент?
A: Веднъж само се разплаках. Кога беше това... като се върнах от Рио де Жанейро. Аранжиментът, с който бях изпратена там и който не бях проверила, не знам защо, защото може би разчитах винаги на аранжора, тогава беше Константин Драгнев. Беше пропуснал четири листа в партитурата.
Q: Само това може да те разплаче?
A: Не, чакай сега... и аз сама, сама там. Представяш ли си, в Рио де Жанейро. С Генко Генов бяхме заедно, обаче, никой не може да седне да допише тази партитура. Аз не можах да изпея тази песен. И когато се върнах вече в България, тук се разплаках. И кой беше казал: „За първи път те видях да плачеш." Разплаках се, че бях изпратена неподготвена.
Q: Това да поплачеш за мъж, да се разчувстваш, защото си изоставена...
A: Другият случай, в който аз се разплаках, беше когато почина майка ми, това беше преди 3 години, 4 скоро ще станат, отидох в Кубрат и се ужасих от, нямам думи, тези, бих ги нарекла, съжалявам, животни, някои, които бяха дошли да гледат сеир - от медии, оттук-оттам. Някакви изчадия на дявола и след това писаха по мой адрес, че аз не съм присъствала на погребението на майка ми. Ти можеш ли да си го представиш това? Аз трябваше три дни, след като мине погребението, трябва да седиш там три дни, защото има обичаи, аз три дни не пророних нито една сълза, за да не ме видят. И се прибрах на четвъртия ден тук, и тек вече...
Q: Аз разбрах само едно за тебе, само нещо ме изненада, ти си щастлива такава наистина.
A: Да.
Q: И май дори не лъжеш, можеше да е поза.
A: Не, не лъжа.
Q: Аз вече не се притеснявам за тебе, че ще излезем оттук, ти ще си сготвиш нещо, ще си легнеш...
A: Първо не мога да си сготвя, аз не готвя и не желая да се науча даже.
Q: Защо?
A: Защото ще надебелея. Второ, не понасям нито кухненски разговори, нито кухнята. Освен да направя кафе на себе си и на някой друг, разбира се. Но мога да сваря яйца.
Q: Е, това е добре!
A: Да! (смее се)
Q: Но вече не се притеснявам, че ще останеш сама, ще си легнеш, пианото ще свири, ще погледаш телевизия. Какво ще направиш, когато си тръгнем?
A: Ще трябва да въведа малко ред след вас... И ще трябва да помълча за 2 часа след този разговор. Утре имам пеене, а вчера записвах доста песни. Какво друго? Ще подготвя костюма си за утре, ще си подготвя програмата. Това ме отморява. Може да си пусна и малко телевизия. Предпочитам обаче италианските канали и по-често си пускам тях. По българската телевизия гледам само новините.
Q: И си лягаш рано?
A: Не! Напоследък съм въвела режим да си лягам към 12 и половина, но до 3 часа чета книги. Прочела съм сума ти книги! Скоро завърших "Младите лъвове" на Ъруин Шоу - тежка книга, не може да се чете като роман.
Q: Уморена ли си?
A: От какво?
Q: От живота, от годините?
A: Моята работа е "Луд умора няма!". Стига само да съм здрава и във форма, от какво да се изморя? Не ора, не копая.
Q: Ти си човек, който още 10-20 години ще тича.
A: Може би да. Самата Ванга ми е казвала: "Ще пееш до края на живота си." Това, което ми е казвала тя, винаги съм го изпълнявала и винаги е ставало.
Q: Обичаш ли се?
A: Всеки човек се обича.
Q: Имаш страшно много огледала?
A: А, да, обичам огледала! Когато бях още медицинска сестра в Кубрат, отидох на екскурзия в Букурещ. Бях много впечатлена от огромните огледала в хотелите и ресторантите. Иначе не съм особено суетна, не се оглеждам постоянно.
Q: С какво ще те запомнят - една дума?
A: Че съм Лили Иванова.
