Не давам на простотията да мине безнаказано, спъвам я, каза поетесата Маргарита Петкова, автор на стихосбирката „Щастлива, лекомислена и слаба”, както и на десетки други. Живейте и се множейте, пожелава тя на читателите на Фрогнюз.
интервю на Ренета Попова
- Предаде ли се, крие ли се, или е обидена българската интелигенция? Защо се пази от публични изяви?
- Нямам впечатления, че българската интелигенция е в позиция на поне едно от трите състояния, които предполагате във въпроса си. Една интелигенция по правило не се предава пред житейските ситуации. Иначе няма да е интелигенция, нали? Крият се хора, които нямат позиция или имат някакви свои страхове. Да не говорим, че когато става въпрос за творчество, защото въпросът Ви "дърпа" именно към това, за какво да се обижда един творец? За това, че държавата е мащеха на чедата си, че трудът му не е оценен по достойнство, че народът му е беден и не може да отиде на театър или симфоничен концерт, да си купи книга, за картина да не говорим?... Силата на хората на изкуството и културата е в тяхната убеденост, дето произведенията им не могат да не бъдат сътворени от тях. Останалото е подсъдно единствено на времето. Изкуството не е публичен дом, то просто има достойна публика, която го намира, когато го търси. Е, търсене - дал Господ!
- Вие сте една от малкото, които ежедневно демонстрирате гражданската си позиция. Какво ви крепи?
- Всеки гражданин ежедневно защитава своята позиция, така че аз съм част от цялото и не виждам в това нищо екстраординерно. За мен то е нещо естествено - като въздуха и слънцето. Крепкостта е друга една категория, която може да бъде тълкувана по различни начини и от различен ъгъл. Бих казала, че намирам опора и упование в себе си. Така ми е най-сигурно.
- Измори ли се народът от прословутия 23-годишен преход?
- Според мен прословутият преход още не е започнал. Народът все още се лута в търсенето на неговия вход. Библейски погледнато - не са минали дори 40 години, ерго, и да се е изморил, ще трябва да намира сили да продължи. Иначе няма Ханаан.
- Българинът е песимист, но има ли за какво да е оптимист? Склонни ли сме да преувеличим мъката си, но не и радостта?
- Българинът е българин. Когато трябва, е песимист, когато е нужно - оптимист. Може би визирате леко олигофренския нездрав блясък в очите на прословутото американско "Ти можеш"? Приемам го, изказано от Стайнбек, но не и от някое излюпило се юпи. Самият Ви въпрос предполага едно негативно отношение към измисленото черногледство на българина като народопсихология. Не. Ние сме просто реалисти. Справете се с историята ни и там ще намерите доказателствата за моята убеденост, че българите сме държелив народ. Не преувеличаваме тегобите си и можем да се радваме и веселим съдържателно и напоително. На мен ми се случва често.
- Показателни ли са зачестилите опити за самозапалване и самоубийства?
- Показателни за какво? За това, че на средностатистическия наш сънародник ножът на държавното управление е опрял до кокала на така нароченото му робско търпение? Вероятно. Но те са преди всичко показателно повдигане на показалец към тези, които си мислят, че могат да си разиграват коня безнаказано.
- Търсят ли медиите сензация в нещастието на хората, всявайки масова психоза и страх сред обществото?
- Поставяте ме от другата страна на барикадата. Аз не работя в медия. Понякога се информирам за нейна сметка. И ако зависеше от мен, бих "пипнала" доста неща в това пространство. Но, както казах, аз съм само клетият читател, зрител и потърпевш.
- Страна на контрастите ли сме - на финансово многосъстоятелните и от другата страна – на бедняците, търсещи прехрана по кофите? Защо се разминаваме, сякаш не живеем в една страна?
- В целия свят има много богати и крайно бедни. В "полза" на вторите. "Градът на слънцето" затова е утопия. Балансът, естествено, би могъл да бъде постигнат, но комунизмът си отиде, нали? Разминават се обществените понятия, а ние през последните, споменати от Вас години, просто си губим времето с преливане от пусто в празно. А това не води доникъде. Бидейки отчаян оптимист, ще посъветвам всеки да си носи веригата достойно. Тази верига, която не е робска, а придържаща го здраво към свещената земя на неговите деди и към светлата звезда на бъдещето на нашите деца.
- Високият стандарт на живот на т. нар. консуматорско общество също изглежда плашещ, но мнозина мечтаят за него. В него има ли място за духовното?
- Не съм член на консуматорското общество, въпреки че поне веднъж дневно гледам да консумирам каквото дал Господ. В този аспект едното може да се съчетае с другото. Нито се плаша, нито мечтая. Живея си живота. Моят. И уверявам Ви - той е предостатъчно духовен.
- Майка сте на 3 деца, а вече и баба. Какъв е социалният климат за многодетните семейства в България?
- Да, майка съм и да, баба съм на внуците си. Даже не вече, а от достатъчно време насам. Тъй като единственото многодетно семейство, за което имам преки наблюдения, е моето, не бих могла да коментирам в широк мащаб социалния климат, който липсва по същество за подобен модел. За децата в България се прави непростимо малко. Това е печалното в обществен и перспективен план. Няма перспектива, независимо от ракурса.
- Вярвате ли на жените политици повече, отколкото на мъжете? Ще гласувате ли?
- Не мисля, че полът е определящ, когато става въпрос за политика, за държавничество и управленски умения. Но не вярвам, че общество на амазонки е по-добър модел от двуполовия, който аз откровено предпочитам. Иначе, като всеки зоон политикон, упражнявам конституционното си право при всяка предоставена ми възможност.
- Опиянението на народа да излезе на улицата сякаш премина? Какво Ви е отношението към протестите, ще се повторят ли след изборите?
- Опиянението предполага нещо хубаво. Опияняваш се от качествено питие, от томителна любов, от добре свършена работа. Явно препратката Ви е към главата "Пиянството на един народ" от романа на патриарха на българската литература Иван Вазов. Всяко пиянство, бих рекла, позовавайки се и на собствения си опит, води до къде по-лек, къде по-тежък махмурлук. Подкрепям протестите, в частта им събуждане на народната свяст. За това говорех по-горе. България вдигна показалец. Много трябва да се внимава - защото стигне ли се до палеца, не се знае накъде ще го насочи народът.
- Какъв е вашият протест?
- Лежащ. В смисъл, че не давам на простотията да мине безнаказано по пътя си напред. Спъвам я.
- Миналия век Никола Вапцаров написа „Не, сега не е за поезия...”. А сега?
- Самият Вапцаров е написал цитата, на който се позовавате, в стихотворение. Така че отговорът се съдържа във въпроса. Всяко време е за поезия, стига това да е твоят начин на себеизказ. Както всяко време е за хвърляне на камъни или за събиране на камъни, за това и за онова, за третото и за петото и така - докато сме на тази земя, всеки в рамките на собственото си битие.
- Разкажете за последния си поетичен експеримент, зародил се в интернет.
- Аз не правя поезия ин витро, а ин виво. Не експериментирам - приемам хвърлената от обстоятелствата ръкавица и си върша работата. Когато излезе от печат съвместната ни книга с Добромир Банев под наслов "Абсурдни времена", читателят ще прецени дали сме я свършили добре.
- С какво днешните „Абсурдни времена” са по-абсурдни от предишните?
- С какво днешното търсене на изгубеното време е по-търсещо от предишното? Точно със същото!
- В стил „любимите” ви въпроси: „Какви НЕ са бъдещите ви творчески планове?”
- Ах, абсолютно същите, каквито и са. В държава, в която няма икономика, ме питате за планова такава.
- Какво бихте казали на читателите в рима с едно изречение?
- Живейте и се множейте!
