Бездната помежду им трябва да се скъси и балансира иначе народното търпение може да прелее и да избие в непредвидимост, казва за Фрогнюз писателят.
Интервю на Ана Кочева
- Г-н Томов, преди време констатирахте в интервю за Фрогнюз, че сме робска нация, че робското у нас се оказва водещо, а робът у нас е култивиран с векове. Събитията от поледните месеци не опровергаха ли това ваше мнение? Все пак през пролетта на поредното недоволство не малко българи излязоха по площадите на протест.
- Робският синдром, както го наричам аз, е заложен у всеки един човек и всеки един го преодолява по своему. У нас, българите, е заложен по- издълбоко, поради стеклите се исторически обстоятелства и събития и поради тая причина ще бъде много трудно неговото преодоляване. Подвластният на тоя синдром вероятно ще трябва да измине дълъг и сложен път за неговото преодоляване, да осъзнае и преосмисли себе си, собствените си страхове, собствените си илюзии и надежди, за да стигне до истината, която би му помогнала и би го извела на верния път. В тоя смисъл протестите, възвикнали от поредното недоволство, са само едно положително начало, което трябва да приветстваме, но нека да не се заблуждаваме - процесът е дълъг и затихването на тия същите протести го потвърждава. Има два пътя в подобни процеси. Първият е спонтанна революция, съпроводена с погроми и с кръв, тоест спонтанното първично насилие, което народите вече са го преживели, вторият е процесът на осъзнатото насилие, базиращо се на реда и закона, на реформите и самодисциплината. Пример в това отношение е Западът, който е водещ и към чиито модели би трябвало да се стремим. Ако някой си въобразява, че до своя просперитет и стандарт той е стигнал току-така, жестоко се заблуждава. Дори най-повърхностното надникване в неговата история доказва тъкмо обратното. Да си спомним тридесетгодишните, стогодишните му войни, както производствените му и технически революции, да изброявам ли? Проспериращият Запад е пронизан от разум и организация, от спазване на законите и далновидност, които го владеят и днес. Западният робски синдром е овладян и преодолян от самосъзнание и организация, никога не бива да забравяме това, когато говорим за нашия собствен робски синдром.
- Вие не сте особено ласкателен към нашего брата. Освен робската психика критикувате у българина и неговата завист. Казвали сте, че един на друг си правим по някакъв начин сечено, особено в областта на идеите. Какъв е коренът на завистта?
- Коренът е отново общочовешки. Ако вземем да изброяваме проявите на завистта у хората, можем да стигнем в древността. Работата е какво е специфичното на нашата българска завист, която един наш голям писател Елин Пелин не случайно е определил като наш, български гений. Тя е продиктувана най-често от бедността, от мизерията, много често и мизерия духовна, и е обагрена с изкючителна злоба и злост. А има и благородна завист, която обикновено ни е чужда и до която се стига отново трудно. Тъкмо завистта е една от причините ние българите да не работим добре в общност и в екип. Големият немски историк Теодор Момзен в своята исторя на Римската империя прави един забележителен водораздел между римляните и древните гърци. Той например твърди, че колективният дух е основополагащ за римляните, докато основополагащия дух за древните гърци е индивидуализмът. За това, казва той, римляните са великолепни държавници и строители за разлика от древните гърци, които имат блестящи индивидуалности - от Платон и Аристотел до Сократ и Еврипид. Вие си преценете от кои сме. Според мен ние сме индивидуалистичен народ и това колкото ни помага, толкова ни и пречи. Принципът „разделяй и владей” най-лесно се осъществява тъкмо при индивидуалистите. Вижте как лесно се разбиха протестите...Балансът между колективизъм и индивидуалност е решителен, бих казал съдбовен за един народ. Ние трябва да проявяваме колективен дух и ярък индивидуализъм, стига само да можем да ценим истинската индивидуалност, а това е въпрос и на ценностна система, която се гради с десетилетия.
- Все още ли считате, че българинът продължава да оглупява. И ако тенденцията продължава, има ли опасност да се превърнем в нация от глупци, от полуидиоти? И какви ще са управниците при подобна катастрофична перспектива, кой ще ни води?
- На този въпрос дадох отговор с преодоляване на робския синдром, заложен у всеки един от нас, но ми се ще да добавя нещо от една характеристика на големия философ и интелектуалец Бъртранд Ръсел, отнасяща се до третото хилядолетие преди новата ера, представете си. Ето го този цитат, който използвам в есето си за робския български синдром ”Кутията на Пандора”, което ще бъде публикувано всеки момент в отделна книга.
„...Времената на непрестанна несигурност са неблагоприятни за прозаичните делнични добродетели на порядъчните граждани. Почтенноста е напълно безполезна, тъй като човекът, към когото подхождащ почтено, със сигурност ще те измами. Няма никакъв смисъл от непоколебимата приобщеност към някаква кауза, тъй като никоя кауза не е важна или пък няма изгледи за победа, не съществува довод в полза на истинноста, когато единствено гъвкавото измятане прави възможни живота и благосъстоянието. Човекът, чиято добродетел няма друг източник освен чисто земната предпазливост, в такъв един свят би могъл да се превърне в авантюрист, ако притежава смелост, ако ли не, ще се стреми към посредственото като непретенциозен нагаждач...Философията не е вече огненият стълб, насочващ шепа дръзки търсачи на истината - тя е по скоро линейка, кретаща подир битката за съществуване и подбираща отпадналите и ранените. Страхът заема мястото на надеждата. Целта на живота е била по-скоро да се избегне нещастието, а не да се постигне някакво положително благо...”
Съветвам любознателния читател на това мое интервю да се вгледа по внимателно в този анализ на Ръсел за третото хилядолетие преди новата ера и да си даде сметка къде сме ние и с какво този анализ ни засяга пряко, преди да започне да плюе и да критикува или пък аз самият да го правя по отношение на оглупяването ни, защото ние не се нуждаем от плюене, а от преосмисляне на процесите, докато не е станало късно.
- А каква е, според Вас, причината обществото ни да се тресе непрестанно от скандали,като че ли един едва отшумява и мигновено навлизаме в следващ?
- Все същото за което ставаше дума дотук. Липса на законност и ред, умишлено нарушени от нашия индивидуализъм, който много често е неосъзнат и изроден, примесен със собствената ни алчност, егоизъм, самонадеяност и липса на каквато и да е дисциплина и самодисциплина. Все по-често, според мен, пред обществото ни стои един съдбовен въпрос. За преосмисленото и осъзнато насилие в смисъл на ред и правила, което трябва от по-умните ни и смели управници да се осъществи и всички ние съзнателно да го приемем и да му се подчиним в името на собственото ни бъдеще. Гражданското ни общество съзрява бавно и докато разчитаме на него да избере един ден истинските ни държавници, които да ни поведат, има опасност да загинем. Едновременно с това нашите богаташи, независимо от това как са станали такива, трябва да осъзнаят, че са невъзможни без собствените си бедняци, тоест без собствения си народ и бездната между него и тях трябва да се скъси и балансира по някакъв начин колкото и да им е неприятно да го чуят и възприемат. Защото не е изключено народното търпение да прелее и да избие в непредвидимост, от което ще пострадат най-вече те, ако хората няма вече какво да губят. Пазенето и умножаването на богатството също е въпрос на умение, благоразумие и предвидливост. Нека да помнят това...
- Как ще коментирате поредния скандал с подслушванията и въобще манията на властимащите да следят и държат под око очевидно и под ухо опозицията, бизнес, та дори и своите?
- Това подслушване и следене е изключително погрешно от страна на който и да е държавник и говори за ниско самочувствие и непознаване в дълбочина на държавното управление. Не страхът от подслушване и следене, а страхът от наказание и възмездие движи поданиците на която и да е държава. Това е азбучно правило и който не го знае и прилага, няма място в каквото и да е държавно управление, а рискува да стане смешен и жалък.
- Живеем в истерично време, още повече че е и предизборно. Но все пак виждате ли светлина в тунела? Възможно ли е в обозримо бъдеще от нашата прекрасна иначе страна да стане една прилична държава. Да добавя,вярвате ли в оптимистичната теория за нашия народ?
- Вярвам във времето, когато ще се установи у нас диктатурата на закона и на реда и всички ще се обединим и сплотим около това, защото в противен случай ще живеем във все по-истерично време, което няма да ни доведе до нищо добро, а до нещо още по-истерично и непредвидимо...
- Имате ли свои политически пристрастия, г-н Томов? Не е редно да Ви питам конкретно, но поне посоката-ляво,дясно, център...?
- Като писател съм бил винаги краен индивидуалист, но пак повтарям - дори и най- крайният индивидуалист се нуждае от ред и законност в едно уредено общество, без което неговият индивидуализъм, а и самият той би бил невъзможен и безмислен. Така че моите пристрастия са тъкмо към това.
