В историко-географската област Македония, неразделна част от многовековното българско етнокултурно пространство, съществуват хиляди материални знаци на нашата национална памет, емблематични градове като старопрестолните Охрид и Преспа, десетки старинни църкви и манастири, военни гробища на падналите във войните за освобождение и национално обединение...
Тези паметници обаче все още не се познават достатъчно добре в България, включително от голяма част от съвременните български политици, интелектуалци, и т.н., не на последно място, от нашите туристически оператори.
Това състояние на нещата е следствие от понесените от България национални катастрофи през ХХ в., особено от политиката на комунистическия режим след 9 септември 1944 г., довела до появата на неизбежните „белите петна“ в българското образование. Прословутият „интернационализъм“ и идеологически клишета могат да бъдат преодолени (и, малко или много, вече се преодоляват) именно чрез включването на българското културно-историческо наследство, останало извън днешните ни граници, в учебния материал по история, география, литература и т.н. - както в средното училище и университетите, както и по линия на гражданския сектор и медиите. Очевидно е необходим консенсус за „преоткриването“ и дори отвоюването на нашата национална памет. Тези усилия неминуемо засягат цялото българско етнокултурно пространство, в което изключително важна роля играят българите от Македония. Именно на някои знакови паметници в столицата на Република Македония, пречупено през съдбата на нашите сънародници и техните предци, ще се спрем накратко. Паметниците на българската памет в Скопие, за които е нашият разказ, са повече или по-малко изследвани, на някои от тях са посветени солидни научни публикации, популярни статии, сайтове в интернет-пространството и т.н. Целта ни в случая е по-скромна, което обаче не я прави по-малко отговорна предвид коренно различния „прочит“ на това наследство от страна на официална македонска наука (превърната в оръдие на властта след 1944 г.), академични и държавни институции.
Скопие е град, дълбоко свързан с българската история - колкото и това да се крие от днешните македонски граждани, колкото и хората в България да не го съзнават... Както е известно, от 2010 г. градът, особено централната му част, е „арена“ на грандоманския проект „Скопие 2014”. Въпреки критиките от страна на архитекти, представители на интелектуалните среди и т.н., по волята на властите се монтират десетки паметници, чиято задача е да експонират една „сътворена“ с политическа цел „македонска история“. В мнозинството си тези паметници са посветени на видни личности от общото ни българско минало (царете Самуил и Иван Владислав, Светите братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски и св. Наум, войводата Карпош, Братя Миладинови, Григор Пърличев, Гоце Делчев, Даме Груев, Солунските атентатори (т.нар. Гемиджии) и др. В Скопие, разбира се, съществуват и функционират големи музеи, в които се пази безценно българско наследство (интерпретирано, уви, като „македонско“ и небългарско!), както и паметни места, които заслужават да бъдат почитани от цялата българска нация.
Създаден още в римската епоха, в края на VІІ в. античният град Скупи попада „в орбитата“ на заселилата се в близкото „Керамисийско поле“ (районът на Прилеп, Битола и Лерин) българска общност, предвождана от Кубер, брат на кан Аспарух (680-701). След завоюването на Сердика (Средец/София) при Крум (802-814) разширението на българските предели на югозапад става необратимо. При Персиан І (836-852) и неговия син св.княз Борис – Михаил (852-889, 907 г.) територията на българската държава достига до Адриатическо море, а Скопие е център на една от неговите девет големи военно-административни области (комитати).
След византийската окупация на източните български земи (971 г.), вкл.на столицата Велики Преслав, Скопие остава в свободната територия, управлявана от братята Комитопули – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. През 978 г., когато Роман, синът на цар Петър (927-969), успява да избяга от византийски плен, Скопие става столица на българската държава. Както изгледжда, не само при цар Роман (978-997), но и по-късно, когато като главен град изпъква Охрид, Скопие отчасти запазва своя статут. През 1003 г. градът е превзет от Василий ІІ Българоубиец, а един тогавашен унгарски автор го нарича “царски град“. Надали е случайно, че византийските власти превръщат именно Скопие в център на голямата провинция “България“, обхващаща основните територии на Българското царство при Самуил и неговите наследници. Макар и за кратко, Скопие отново е българска столица по време на големите въстания на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1071-1072).
След възобновяването на българската държавност от Петър и Асен (1185 г.), Скопие влиза в пределите на царството при Калоян (1197-1207). В разгара на тежката криза след смъртта на Иван Асен ІІ (1218-1241) българското болярство избира за цар скопския първенец Константин І Тих Асен (1257-1277). Скопие пада за кратко под византийска власт през 80-те години на ХІІІ в., но скоро след това е завладян от засилващата се сръбска държава при нейния войнствен владетел Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321). Впрочем, тъй като по същото време сръбският крал е женен за българската принцеса Анна Тертер, дъщеря на цар Георги І Тертер, не е изключено в маниера на тогавашната „политика“ областта да е третирана като нейна зестра, като по този начин е признат нейния български характер.
През 1346 г. цар Стефан Душан (1331-1355), българин по майка, избира Скопие за столица на своята „империя“. Важна роля в държавата играят съпругата му царица Елена (сестра на цар Иван Александър) и други негови български роднини. Градът е завладян от османските турци през 1395 г. През 1689 г. Скопие е превзет за кратко от австрийския генерал Пиколомини. Австрия не оказва нужната помощ на избухналото българско въстание, а неговият водач, хайдушкият войвода Карпош, родом от Доспат в Родопите, е заловен и екзекутиран в Скопие. В епохата на българското Възраждане скопските българи са сред първите, които издигат глас против духовната тирания на Цариградската патриаршия (1832 г.). През 1836-1837 г. е открито българско училище, а през 1848 г. българската община привлича големия възрожденски учител и патриот Йордан Хаджиконстантинов – Джинот. През 1874 г. скопските българи гласуват масово за присъединяване към Българската Екзархия.
Според Сан-Стефанския мирен договор (19 февруари/3 март 1878 г.) Скопие, както и по-голямата част от Македония, са в границите на възродената българска държава. Въпреки протестите на македонски българи, по волята на „Великите сили“ с Берлинския договор (1/13 юли 1878 г.) тази част от българското Отечество е оставена под турска власт. Будното население в Скопие се бори срещу османската власт, но и против засилващата се сръбска пропаганда. През 1895 г.в града е открито българско Педагогическо училище.
По време на Балканските войни Скопие попада под сръбска окупация и е освободен от българската армия на 10 октомври 1915 г. в хода на Първата световна война. Грабителският Ньойски договор отново обрича македонските българи на чужда власт, с изключение на периода 1941 – 1944 г., по време на Втората световна война. В Титова Югославия македонските българи стават жертва на поредния „експеримент“ - изкуственото създаване на „македонска“ нация. Като столица на „съюзната“ република Македония българите в Скопие в най-голяма степен са подложени на насилствена асимилация и „промиването на мозъци“ в антибългарски дух.
Скопската крепост (Скопско Кале) е разположена е на високия рид със старинното българско име Градище. Предвид стратегическото си значение мястото е обитавано още през късния неолит и бронзовата епоха. Крепостта е издигната от византийските власти през VІ в. и е сериозно укрепена във времето на българските царе Роман и Самуил. През следващите столетия е търпяла нови преустройства, най-вече по време на османското владичество. Скопското кале е обект на реставрационни дейности, като така са преодолени и щетите, нанесени от голямото земетресение през 1963 г. Откритият археологически материал е най-вече български, а сред разнородните монети (византийски, български, сръбски и др.) има и такива на българските царе Иван Асен ІІ и Константин Тих, както и на местни български владетели от втората половина на ХІV в. Крепостта е сред най-посещаваните исторически обекти в македонската столица. През лятото в него се организират концерти и театрални представления.
Скопското кале е свързано и с една от големите трагедии на македонските българи след повторното включване на Македония в пределите на Югославия. В него през декември 1944 – януари 1945 г.са затворени около 900 войници и офицери, служили преди това в българската армия. Те отказват да се бият за интересите на комунистическия югославски режим. Следва кървава саморазправа - голяма част от затворените българи са зверски избити.
Съществуват сведения, а и стари снимки отпреди катастрофалното земетресение в Скопие (26 юли 1963 г.), на които личат руините на голяма гражданска сграда, смятана от местните хора за дворец на българските царе! Този предполагаем дворец е бил разположен на територията на военен обект (казарма), поради което достъпът до него е бил затруднен. За съжаление, той не е проучен и във времето на българската власт през Първата и Втората световна война. По информация на заслужилия македонски българин Панде Ефтимов и други местни жители средновековните развалини не са пострадали съществено от земетресението, но възстановителните работи след него са дали “чудесна възможност” те да бъдат заличени веднъж завинаги. В Скопие обаче се е говорело и все още съществува памет, че при тези руини е имало “царски надписи” и други паметници на средновековната българска история, от които днес няма и следа.
Недалече от Калето при цар Роман е изграден манастирът „Св. Георги Бързи“, разрушен по време на османското владичество. Тук се натъкваме на още една “странност” на съвременната македонска наука, в случая архелогическата - игнорирането на мястото, където е бил разположен прочутият манастир на Виргино бърдо. Манастирът без съмнение е най-известната скопска обител, обгрижвана и дарявана с прилегии от българските царе, византийските императори и сръбските крале. Колкото и македонските автори да избягват “подробностите” в историята на знаменития някога манастир, той е създаден от цар Роман. Най-вероятно светата обител се е намирала на мястото на изградената в османската епоха Султан-Муратова джамия (1428 г.). Нейният силует може да бъде видян върху стари гравюри на Скопското кале, така че при цялата “мистерия” около него, неговото проучване е въпрос на научна инициативност – ако не за цялостно проучване, тъй като подобна задача е твърде сложна, поне за частично. Впрочем, ето една синтезирана оценка за манастира и отсъствието на археологически проучвания в сайта „Скопско кале“:
“... Делови од целиот комлекс би требало да има во дворот на сегашната џамија, потоа околу постојната Саат-кула, Виргино брдо, кое подоцна е узурпирано за изградба на куќи. Ридот денес е буквапно покриен со разни градби. доградби, огради и куќи, меѓу кои најголем дел се постари од стотина години. Само неколку стотина метри од Виргино брдо е комплексот на Универзитетот “Свети Кирил и Методиј” (...) Досега не се направени никакви археолошки обиди да се открие барем дел од темелите на прочуениот манастир, за кој свои даровни грамоти издавале византиски Цареви, а подоцна и српските, како и бугарските владетели кои во одредени периоди владееле во Македонија...”
Археологически проучвания обаче не се предприемат, при все че в Македония не са пестят финансови средства за археология. Възниква основателният въпрос, че някой може би се опасява от евентуални открития, особено на надписи – достатъчно е да припомним главоболията, създадени на казионната македонска наука и държавна пропаганда от Битолския надпис на цар Иван Владислав... Ако направим паралел с познатите ни, макар и засега само частично, манастири от епохата на Първото българско царство (например тези при с. Равна, Черноглавци, Мурфатлар и др.), при разкопки на терена на скопската обител “Св. Георги” е напълно вероятно да бъде открит старобългарски епиграфски материал.
Каменният мост над река Вардар е един от най-впечатляващите „знаци“ на Скопие. Първоначалното съоръжение е изградено при византийския император Юстиниан І (527-5650), произлизащ от местното тракийско население. В днешния си вид Камен мост (според местното произношение) е от времето на султан Мехмед ІІ (между 1451 и 1469 г.), през следващите столетия е многократно ремонтиран, като търпи преустройства, вкл.през ХХ в. Именно с каменния мост се свързва мъченическата гибел на бележития въстанически водач Карпош, набит на кол от поробителя през 1689 г.
Отново на Камен мост на 13 януари 1928 г. младата българка Мара Бунева, героиня в борбата срещу сръбското владичество, застрелва Владимир Прелич, един от най-яростните гонители на българщината в Македония. През 1941-1944 г. е изграден скромен паметник, разрушен от югославската власт. През 2002 г. по инициатива на българи от Македония е поставена паметна плоча, която периодично е поругавана от местни антибългарски елементи и подновявана от граждани с изявено българско самосъзнание.
Паметно място за всеки българин е гробът с костите на великия български революционер и национален герой Гоце Делчев (1872-1903), предадени от комунистическия режим в София на македонистите през 1946 г. Това културно-политическо престъпление е извършено в духа на „пролетарския интернационализъм“, като е нарушена волята на самия Гоце и на неговите близки... Гробът на българския апостол, най-яркият последовател на Васил Левски, е в двора на църквата „Св. Спас“ - сама по себе си забележителен паметник на нашата архитектура и изкуство. Храмът пази стенописи от ХVІ-ХVІІ в.., но добива днешния си вид през ХІХ в. Изключителна ценност е иконостасът, чийто „първи майстор“ е прочутият някога Петър Филипов Гарката (1824 г.).
Важен и интересен паметник е и църквата „Св. Димитър“, построена в началото на ХVІІІ в., обновявана няколко пъти през ХІХ в. На каменна плоча от църквата, свалена от сръбските окупатори след Първата световна война, се чете: „Направи се сия гробница съ пожертвование отъ православните българи въ 1864 л. мартъ 1-ий, Скопие...”
В самата периферия на Скопие, в чертите на с. Нерези, се намира манастирската църква „Св. Пантелеймон“, чиито великолепни стенописи присъстват във всеки учебник по византийско изкуство. Изградена е през 1164 г.от византийския аристократ Алексий Комнин, член на императорската династия. При украсата на храма са работили константинополски художници и техни български ученици.
Сред манастирите около Скопие любознателният българин трябва непременно да посети т.нар. Марков манастир „Св. Димитър“, изграден във времето от 1345 до 1377 г. от средновековните владетели крал Вълкашин и синът му крал Марко (1371-1395), „преобразен“ в българския фолклор в непобедимия Крали Марко. Легендарният юнак Крали Марко от българския фолклор, защитникът на поробените християни, освободителят на “трите синджира роби”, има за прототип реално съществувалият крал Марко. Историческият Марко няма почти нищо общо с митичния герой - той прекарва по-голяма част от управлението си като османски васал. Единственото сходство с юнака от народния епос са неговото телосложение и физическа сила, отразени в ктиторския му портрет именно при вратите на храма на Марковия манастир. Марко е син на сръбския властел Вълкашин и Елена, която произлиза от местното българско болярство. Високото си положение дължи на стремителната кариера на своя баща при цар Стефан Душан и неговия син Стефан Урош V (1355-1371). Вълкашин е “силният човек” в сръбския двор и е коронясан за крал. След гибелта на Вълкашин и Углеша в битката при Черномен (1371 г.) части от владенията на Марко са откъснати от силни боляри (братята Деянови в Северна Македония, Андрей Гропа в Охрид, Радослав Хлапен в Костур и др. И все пак Марко остава най-значителният владетел в Македония, схващан като “трети цар на България”. Крал Марко приема върховенството на султан Мурад І около 1377 г. Заедно със своя събрат по съдба Константин Деянов загива в битката на р. Арджеш във Влахия (17 май 1395 г.).
Ограничихме се с някои от най-емблематичните паметници в Скопие, въпреки че в града и неговата близка околност съществуват и други с ясно изразена българска природа. Както стана дума, важното е да се разбере, че става дума за категорично българско наследство. Дори да звучи преувеличено, трябва да се проумее, че откровеното и арогантно присвояване и „приватизиране“ на това наследство може да се охарактеризира единствено като културно и политическо престъпление.
Българското културно-историческо наследство в Македония е от изключителна ценност не само за македонските българи, но и за цялата ни нация. И днес хората от български произход са мнозинство в бившата югославска република – около 1 300 000 души (64 % от населението), независимо в каква степен го осъзнават, и то най-често не по своя вина. Естествено, огромната част от съществуващите културни паметници в Република Македония са създадени от техните прадеди (но и от прадедите на онези стотици хиляди бежанци от Македония, намерили спасение в свободна България след 1878, 1903, 1918 г., та дори и след Втората световна война!), от българската църква, от българските общини, а нерядко и от самата българска държава още от епохата на Средновековието.
проф. Пламен Павлов
