Автомобилите са като домашните животни - по особен начин приличат на своите собственици.
Уважаваният немски професор по мозъчна хирургия например най-вероятно ще кара стабилен тъмен мерцедес, с много екстри и никакъв външен тунинг. Световният банкер, собственикът на машиностроителни заводи или основателят на застрахователни корпорации може би ще се движи с пипнати до последния детайл астон мартини, мазератита или беемвета. Всички тези хора ще са станали първо това, което са, а после - като символ на постигнатото в кариерата и в живота ниво - ще е дошъл и скъпият автомобил.
Изборът ще е съобразен с позицията в обществото и ще има послание - същото, каквото имат къщата, семейната почивка, начинът на хранене, хобитата и любимият спорт. Именно затова в добре организираните общества колата прилича на своя собственик. И се кара само и единствено по общоприетите правила. У нас е точно обратното.
Забелязали ли сте как една средностатистическа българска мутра съществува около скъпата си кола? Любимо ми е да гледам етюда „мутра паркира, слиза от колата си и се отдалечава от нея".
Първо е автомобилът. Той трябва да се набива на очи. Ако по някаква причина не е бял, червен или с по-специални светлини, една суперсилна чалга отвътре върши работа, защото хората наоколо, искат или нe, ще се ослушват, за да разберат откъде иде тътенът.
Паркирането става бързо, с две маневри, като воланът задължително се подкрепя с долната част на дланта, а пръстите се държат опънати нагоре.
Тялото обикновено е силно приведено встрани към скоростния лост, за да може водещата волана ръка да е точно на дванайсет часа.
Независимо колко широко или колко тясно е мястото, паркирането трябва да стане със свистене на гуми. Ако по някаква причина това е невъзможно, притежателят на скъпия автомобил трябва да отвори прозореца и да изпсува или да подвикне нещо на някой от минувачите - задължително на ти - като: „Ей, чшшш, я се мрЪдни!"
След паркирането идва много важният момент на излизането. То е като появяване на сцена, ама нещо като Bon Jovi да излезе на Националния стадион. В обръснатата глава на шофьора, сигурна съм, дреме усещането, че със стъпването на асфалта цялата градска общественост става на крака с викове, прави мексиканска вълна, а след това вади запалки и запява „Бели птици и куршуми".
Излизането е бавно. В момента, в който и двете джапанки докоснат пътя, следва изправяне, спиране, евентуално почесване по предницата, храчене или кашляне и оглеждане наоколо. Може да се пооправи и ланецът, да се нагласи диагоналката; очилата тип бъбрек или „алпийски скиор" се слагат на челото или на темето.
Крачка напред, вратата се затваря, ама леко, много леко, и със супербавни крачки се тръгва. И тук идва най-интересното!
Колкото повече нашият човек се отдалечава от автомобила, толкова повече надутите му раменца са свеждат надолу, навиреният му нос се насочва към паважа, а целият му смехотворен вид го прави да изглежда точно това, което си е - един дебел, шкембест, мърляв, плешив селяк.
Преди време в глуповато кабеларско предаване една мома с разпилени коси беше тръгнала да търси „истинския мъж" според българските критерии. Беше разположила камери в едно от най-чалгарските столични заведения и разпитваше мъжете наоколо какво е важно за един истински мъж. Разбира се, готината кола беше в топ 3. В печелившата тройка се споменаваше и бръснатата глава, защото, както философски се изрази един от местните мачовци, това било „фалически символ"...
Няма да крия, че изпаднах в дълбоко недоумение дали въпросното момче знаеше какво е „фалически символ" и откъде е научил този израз. Смях се от сърце обаче на представата му за собствената му перфектна визия, според която излиза, че да си добре изглеждащ мъж у нас, означава да приличаш на ходещ фалос.
Миналата седмица пътувах по една от двете ни магистрали. Разполагам с нов японски автомобил, среден клас, и изобщо не ми влиза в житейските амбиции да доказвам, че колата ми може да изпреварва и да вдига двеста. Не беше така обаче с десетките тъмни и огромни поршета, мерцедеси, аудита и беемвета, карани предимно от малки, големи и още по-големи мутри.
Когато карат зад теб, те толкова мразят задницата на колата ти, че се долепят за нея, за да не я виждат. В мига, в който преценят, че трябва да атакуват, започват да се движат на средата на двете платна, като заплашително наближават страничното ти огледало. Изстрелването напред е толкова оргазмично за тях, че някои дори се поклащат на шофьорските си седалки, сякаш са на кон, който сръчкват в ребрата. Винаги съм се чудела какво точно ще правят тези момчета, когато пристигнат на мястото, за което са тръгнали, десет или дори петнайсет минути по-рано. Бързат да дарят на сирачета? Стремят се да стигнат навреме за концерт? Чака ги стадо крави за доене? Не, разбира се.
За повече от двайсет години зад волана и стотици срещи с подобни „състезатели" съм се убедила, че амбицията им е само една - да видят, аджеба, кой е най-отпред на магистралата.
Не съм измислила аз теорията, че начинът на шофиране показва много за характера на човека зад волана. Напоследък си мисля обаче, че по управлението на автомобила и поведението на пътя може да се научи много и за националния характер. У нас автомобилът се възприема не просто като средство за придвижване или индикация за мястото ти в обществото. Той е второ аз.
Всяко едно от тези момченца, които зад волана приличат на гигантски мазен палец, е готово да живее с петчленното си семейство в панелна гарсониера в квартал с име на планина или революционер, да има пет лева джобни на ден, с които протяжно да пие бира в някое „престижно" кафене, да яде в колата руска салата със сурова наденица от супера, но автомобилът му да има шестцифрена цена. Поне като нов.
Когато тръгне на път с такава кола, мачото не обича правила. Или по-скоро правилата ги създава той. В този смисъл, съвсем в реда на нещата е да мине отляво на цяла лента от коли, чакаща зеленото на светофара, и да се подреди с цялата си наглост най-отпред, почти наполовина в центъра на кръстовището.
В случай че дебелата кола с нейния безврат собственик ви скокнат на пешеходната пътека или тунингованата мутреса си хвърли опаковката от сока през прозореца на улицата, най-много някой изнервен пенсионер или вдъхновен природозащитник да изцъка с език. Той и няма да смее да направи повече, защото един вирнат среден пръст например може да му коства разгневеното бръснато момче да слезе и безмълвно да му плесне два шамара. Така и така то си знае, че полицията нищо няма да му направи, защото едно кръстовище по-нагоре си е получила дневната корупционна лепта. Или пък, което е най-голямата трагедия, стегнат здраво в катаджийската си униформа, почти всеки втори полицай мечтае да е на мястото на нашия герой. Кръгът е затворен.
В големите западноевропейски градове всички нормални граждани вече избягват да си купуват коли. Първо, защото не е екологично, второ, защото транспортът е добре уреден и удобен и, трето, защото градската кола трябва да е малка и по възможност много икономична.
Да си купиш голямо возило и да се тътрузиш с него из центъра на града си е груба селска проява. И веднага те поставя в графата „клет дилър/сводник от крайните квартали". У нас да си с малък, среден или средностатистически автомобил и да го караш по правилата - а, недай си боже, да си жена шофьор - е като да си увесиш табелка „никаквец" на врата. При това така те възприема не само онова общество с фалическата визия, а и всички останали, с малки изключения.
Карам кола от двайсет и четири години. Имала съм малки и големи автомобили, била съм зад воланите и на много скъпи, макар и не мои собствени, возила. Правила съм нарушения, но, общо взето, съм спазвала закона, защото никога не съм забравяла, че съм и пешеходец. Животът ми е по-мил от петнайсетте спестени минути.
До съвсем скоро така и не можех да си обясня какво толкова самочувствие може да ти даде едно превозно средство и защо агресивното неизпълнение на закона за движение по пътищата се извършва с такова настървение и нескрит кеф. Като обобщя всичките си шофьорски наблюдения обаче, стигам до простата пропорционалност. От една страна е правата - колкото повече гняв, неудовлетворение и пустота изпитват тези хора в живота си, толкова повече карат като подгонени от ФБР наркотърговци; от другата е обратната пропорционалност - колкото по-голяма е колата и по-сериозно бандитското поведение на пътя, толкова по-малки са... разни други неща. Вие преценете кои.
Мария Касимова-Моасе (sofialive.bg)
