Случи се, писано било да се случи, както казваше Боконон, да попадна за няколко дни в моя си град и то няколко от тези прекрасни дни, в които никой не работи.
Времето, в което хората се качват на стария „Голф" и запрашват
към морето, планината или родните места.
По средата на дълга почивка през пролетта София е прекрасна - населението
намалява до разумния максимум от около милион души, задръстванията изчезват, по
много зелените паркове за дълги разходки излизат майки с деца, баби с дядовци и
стари ергени със своите кучета. В такива дни и след няколко месеца отсъствие
човек може да види града по-красив.
Минавам по „Витошка" и забелязвам, че улицата е
по-чиста от преди. Един човек изпуска опаковка от нещо си на тротоара и точно
когато съм готов да го заклеймя като непоправим простак и природомразец, той се
навежда, взема я и я занася до близката кофа за разделно събиране. Разделно
събиране, пич!
После, докато слушам музика, гледам минувачите - виждам лица на хора познати, полупознати и непознати, които ме карат малко да завиждам на тези, които могат да прекарат живота си на едно и също място. Малко неща създават толкова комфорт, колкото познатите лица на непознатите.
Заведенията по „Витошка" са пълни с хора, които седят, пият кафе, говорят.
Българските момичета, освен че са красиви, напоследък се обличат и с повече
вкус: чалга модата полека-лека отстъпва, въпреки че леопардовите шарки сякаш
все още бродят по улиците като евтини пластмасови хищници.
Езерото „Ариана" е пълно с вода, във водата има лодки, а
около него стърчи пластмасова ограда, която да спира шума и праха от булеварда.
Вярно че покрай езерото някой е настроил повече кръчми от абсолютно
необходимото, но пък езерото го има, пълно е с вода, а във водата има лодки.
Край него - майки с деца и бременни жени, които се виждат все по-често в
града. Преди петнайсетина години хората отказваха или не можеха да си позволят
да раждат, днес човек може да види дори младо семейство с три деца. Нещо се
случва.
Всичко това е чудесно, но нещото, което наистина ме трогва, е, че на три пъти в
рамките на един час шофьори спират, за да ме оставят да пресека улицата. В
същото време, разбира се, поне петима души се опитват да ме пометат на някоя
пешеходна пътека, но ония, тримата, ги имаше. Единият даже се усмихна, човече!
И така, безумните строежи, задръстванията, лошият градски транспорт и прочее
нервиращи фактори са си все още в София, но пък тук-таме се вижда по нещо свежо
и зелено, което показва, че в този град се случват понякога и хубави неща -
дребни и почти незабележими, но хубави.
Никола Пенев
https://nicodile.wordpress.com/
