Английски не бива да става единствен език за обращение, защото така ще се пренебрегнат останалите. В Европа всеки трябва да говори майчин език + още два други, казва за Frognews.bg президентът на ЕФНИЛ.
Герхард Щикел е президент на Европейската Федерация на Националните езикови институти. Федерацията насърчава езиковото многообразие в Европа и проявява интерес към България и българския език като един от най-старите в Европа.
интервю на Ана Кочева
- ЕС претърпя значително разширение през последните години. То е не само политическо, но и езиково. Как оценявате настоящата езикова ситуация в Европа? Преодолима ли е хегемонията на английски език?
- В момента ЕС представлява със своите 23 служебни езика и още редица регионални- и малцинствени езици много пъстра езикова и културна картина. В този смисъл не бива да се забравя, че същинското богатство на Европа не се състои в излишък от природни ресурси, а в културното и социалното й многообразие. И то почива в голяма степен и върху езиковата пъстрота. Заместването на тези много на брой езици, в които е съсредоточена паметта на различните страни и региони посредством един общ език би довело до културна монотонност, до културно „МакДоналд-изиране”. Английският език е помощен език за хората с различни матерни езици, които не могат да се разберат помежду си по друг начин. В този смисъл той със сигурност е от голяма полза. Същевременно обаче английският език по никакъв начин не бива да се превръща в единствен и изключителен език за обращение, защото това ще пренебрегне не само останалите т.нар. „големи” езици, като френски, немски или испански, но и всички останали национални- и книжовни езици. Недай си боже в отделните страни пък да се стигне до диглосия, своеобразна функционална двуезичност, при която всичко важно в науката, икономиката и политиката да се разисква на английски, а другият език (напр. български) да остане се използва вече само в частната битова сфера (сред семейство, приятели, фолклор). Затова е много важно употребата на собствения национален език да се поощрява и улеснява във всички области на живот.
- Намират ли се т.нар. „малки езици”, в това число и български в опасност?
- Застрашени са всъщност много малките езици, тези с по няколкостотин или дори по-малко говорещи на тях, защото със смяната на поколенията по-младите им носители „предават” родния си език заради друг по-голям, по-силен. Това се случва напр. с езиците на малките индиански племена в Северна- и Южна Америка, където по-младите предпочитат английски или испански. Официалните езици на ЕС обаче имат значително повече носители от едно малко индианско племе. „Малките” езици тук принципно не са по-застрашени отколкото езиците с по-голям брой говорещи. Историята е показала, че и те, малките езици, притежават завидна способност за оцеляване. За да бъда съвсем прецизен, става дума, разбира се, не за самите езици, а за техните носители. Да вземе за пример, баските – няма никакво логично икономическо обяснение защо те все още говорят на баскски, при това много повече от колкото по времето на Франко напр. Решаващата причине в този случай е, че за тях езикоът е от особена идентификационна важност и те ще си го пазят и занапред. С това обаче не искам да превръщам баските с техните често ужасяващи акции в еталон за езикова политика. Използвам ги по-скоро като пример затова, че нещата зависят изключително от членовете на езиковата общност, от тяхната езикова лоялност. По-нанатъшното развитие на българския език също не може да се подсигури единствено от закони или предписания. Важно е преди всичко българите, или мнозинството от тях да продължат и по-нататък да използват и пазят езика си. А според моето (макар и само повърхностно впечатление) това е точно така.
- Каква европейска езикова политика предлагате Вие?
- Би трябвало да се запазят езиковите политика на отделните страни (езикови закони, предписания за езиково обучение в училищата и т.н.) Органите на ЕС могат да създадат само някои определени рамкови условия и да организират общи решения за страните-членки. От 2002 г. съществува т.нар. Принцип от Барселона: „1 + 2 езика”, който тогава беше договорен от държавните и правителствени ръководители на страните от ЕС. Съобразно този принцип в бъдеще възможно повече граждани на съюза би трябвало да говорят един плюс още два езика., т.е. да добавят към майчиния си език още най-малко два други езика. Все още той обаче не се е задействал в достатъчна степен в различните държави, или пък се претрансформира. В някои от тях за съжаление тенденцията е за 1+1 езика, т.е. майчин плюс английски. По този начин спомената от мен опасност от функционално двуезичие се превръща в недостатък на националните езици. Във всеки случай децата и младежите трябва да изучават най-малко по два чужди езика. А всички ние трябва да се научим да се отнасяме с уважение към другите езици; защото за техните носители собствените им езици са също толкова важни и ценни както за нас нашите.
- А кои са най-широко разпространените езикови митове?
- Най-разпространеният безспорно е библейският мит за Вавилон, според който бог омесил общия език на хората, пожелали да построят кула до небето. За езиковия хаос често се споменава и в Брюксел, където политици и чиновници на ЕС искат да общуват помежду си на 23-те официални езика. На мен обаче ми е повече присърце друг един също библейски мит: за чудото на Петдесетница, когато изведнъж хората започнали да се разбират, въпреки че говорели на различни езици. Такива чудеса обаче днес вече не се случват. Това което все пак можем да научим, може би то ще се стане повече с нашите деца и внуци, е да рецептивното многоезичие (многоезичие на възприемането), което означава способност да разбираме езика на другите хора, без добре да го говорим или да пишем на него. Това е като например българин и словак да разговарят помежду си всеки на своя език, но да разбират онова, което казва другият. Но и това, разбира се, трябва да се учи и отработва с упражнения. По този начин хората ще разбират много повече езици и ще се постигне повече от заложеното в „Принципа от Барселона” (1+2 езика).
- А вярно ли е, че официалният език на САЩ всъщност е могъл да бъде немски, оттам днес той да е хегемон и в Европа?
- Всъщност не! Това обаче също е един от езиковите митове. Това е т.нар. легенда от Мюленберг, която продължава да се разказва и днес. Никога в Америка не е имало гласуване за това кой език да стане официален. През 1794 г. обаче е имало едно искане до Камарата на представителите от страна на немски преселници в Америка да се обнародват закони и на немски език. Това искане е било отхвърлено само с един глас по-малко (42:41). Решаващ тогава се оказал гласът на германо-американецът Мюленберг, който не си дал вота. Разбира се, от немски в американския английски са навлезли много думи, но за утвърждаването на немския като служебен език броят на германските заселници никога не е бил достатъчен.
- В последно време политическата карта на Евпора стана още по-пъстра с появата на редица нови държави след разпада на стари. Същевременно обаче се появиха и „нови” езици. Как оценявате подобни процеси?
- По силата на произхождащата от времето на френската революция максима „une nation – une langue“ новите държави се опитват да дефинират за себе си и „собствен” език. Те правят опити силно да акцентират върху особеностите на езика в границите на собствената им територия. Има обаче един добър пример за това как нещата могат да се правят по различен начин. Става дума за т.нар. Nederlandse Taalunie, за Холандския езиков съюз. Холандия и Белгия се договарят през 1980 г. за това да обединят езиковите варианти на Нидерландия и на Фландрия (северната част на Белгия) в един общ език, холандски. По тази причина те създават един институт, който да има грижата за общия език, това е въпросният Nederlandse Taalunie. Преди това езикът във Фландрия често беше наричан фламандски. Холандският има и други регионални особености, но хората в двете държави (а допълнително още и в Суринам) не ги разглеждат като белези на различни езици. С това не се свързва желание за обща държава.
- На какъв език трябва да води диалогът между кулутурите, толкова актуален напоследък?
- За това има различни възможности: а) първо с очите, ушите, вероятно с устата и носа, с които се възприема сетивно другата култура; б) езиково обаче на мен ми изглежда най-добре вариантът, при който има рецептивна многоезичност, т.е. всеки говори своя език, но разбира и чуждия; в) друга възможност е употребата на езика на единия от двамата партньори, ако някой от тях го владее; г)често се използва трети език, който и двамата говорят – английски или пък някой друг; д) и накрая остава помощта на преводачите, които ние в Европа очевидно дълго ще трябва да използваме, защото едва ли ще има европеец, владеещ 23 езика едновременно. Към повечето варианти обаче винаги трябва да се прибавя първият а), защото сградите, картините, музиката, танците, ястията и напитките са важни „изяви” на една или друга култура.
- Вие сте за пръв път в България. Какви са Вашите впечатления от нашата страна?
- Посещение в рамките само на три дни ми е достатъчно едва да отвори апетитът ми за страната, в която съм за пръв път. За кратко видях много интересни и атрактивни неща, така че да съм любопитен за още. Искам да дойда отново! Затова нека да запазим отговорът на този въпрос за следващия път.
