Робският синдром, заложен у нас, българите, още от петвековното ни робство, е особено характерен за родната ни интелигенция.
Тъкмо проявите на този робски синдром се оглеждат най-ярко в нея и в цялостното й поведение напоследък. В своето есе „Кутията на Пандора”, което ще излезе от печат всеки момент, надълго и нашироко изследвам този въпрос и най-често давам пример с родната интелигенция. Когато работех върху документалния си роман, посветен на живота на един от най-големите наши държавници Стефан Стамболов, който е преди всичко интелигент, поет и революционер, да не забравяме, че Стамболов започва творческата си кариера заедно с Ботев, издават обща стихосбирка, бях поразен от един факт.
Стамболов не участва лично в нито едно истинско сражение с турците, а винаги е на завет и старателно пази живота си, за разлика от безумно смелия и спонтанен Ботев, който се жертва безпрекословно с четата си и загива на Вола, за да се обезсмърти завинаги. Поведението на Стамболов, по онова време, а и не само на него, аз наричам синдрома на българския роб, от който родният интелигент много рядко прави изключение. С други думи, това е при него синдромът на оцеляването, на нагаждането, на примирението пред по-силния, на изчакването, кой ще е победителят, към кого в крайна сметка да се присъедини да му служи. И забележете, тъкмо по този въпрос, родният интелигент избягва на всяка цена да говори и да го анализира. Единственият водещ, който напоследък се опита да го засегне, се оказа Люба Кулезич .
Тя например спомена на празника 2 юни нещо забележително и много тъжно за нас българите. Спомена, че парите, събрани за четата на Ботев от пожертвования на патриоти на онова време, били поделени от тогавашните войводи Панайот Хитов и Филип Тотю, под претекст, че не е дошло времето за въстание, след което Хитов си купил с тия пари лозе в Одеса, а Тотю не знам какво в Белград... Нещо повече, за смелия Ботев нямало пари за ботуши и той се съгласил да обуе старите ботуши на един от заслужилите войводи, които го стягали и му разранили краката по пътя към Околчица.
Известно е също, каква покруса изпитва Ботев, когато някакъв овчар в Балкана, след като ги нахранил, си поискал парите за яденето, а при нахлуване на четата по-рано в Козлодуй, селяните хукнали през глава да бягат от страх от отмъщение на турците и някаква баба паднала в един кладенец и се удавила. Ето за този робски синдром ми е думата, който продължава да владее българина и се проявява така ярко и в собствената му интелигенция. Спомнете си какъв беше този синдром по времето на социализма. Онзи, който не бе предан и верен на партията нямаше никакъв шанс да успее. Около първия Тодор Живков бе сформирана ловна дружинка, в която бе чест дори и за най-талантливите да участват в нея и да ловуват с първия - от Емилиян Станев до Йордан Радичков, да не говорим за останалите, за един пръв поет например, за когото казват, че е целувал ръка за благодарност на Първия. Откъде се излюпи в най-ново време Вежди Рашидов? От Мултигруп, а когато групировката го удостои с приза „пръв мултак на Републиката” се гордееше и тупаше в гърдите с тоя грозен факт!
Някой порица ли ги всичките тия за това? Напротив, и до сега ги хвалят и ценят, което показва, че робският синдром у българина е дълбоко вкоренен, вкоренен по даденост, по нагласа и няма така лесно да се претопи и да изчезне. Особено днес, на фона на сегашната разруха, срив на ценностите и мизерия, този робски синдром у нас още повече се задълбочава и придобива все по-отчайващи размери. Родната интелигенция е все по- объркана и все по опустошена. Тя няма сили дори да възроптае, дори да се противопостави на този робски синдром, защото най-напред трябва да започне от себе си, да се противопостави на самата себе си, да излезе извън себе си, да надскочи себе си и собственото си его и да поведе унизените и оскърбените, онези, на които е призвана да служи. Да стане пример за себеотрицание и за саможертва. Как става това? Как се пренебрегва собствената алчност, доходи, семейство, благинки и удобства? Как се става мъж, как се придобива доблест и чест?
И не е ли по-добре да си гледаме спокойствието и телевизията, здравето и да вегетираме кой както може? Какво става днес с българската интелигенция? Робският синдром я е завладял напълно. Нея я е страх дори от сянката й, страх я е дори да мисли, дори да анализира, дори да заяви, че е жива, защото, за да е жива, тя трябва да се стреми, да се бори. В противен случай ще се окаже, че е мъртва. И ето, аз го заявявам - да, мъртва е. Всичките до един сме мъртви. А това означава, че сме живели до тоя момент с илюзии, че ще умрем със собствените си илюзии, че времето ще ни затрупа и ще бъдем забравени напълно. Най-страшното е, че дори и забравата не ще ни стресне. Е, какво, та малко ли са живелите на тоя свят и забравени след това? И въпреки всичко, животът не спира, а си продължава. А като е така, идва и прозрението, че сме малки, нищожни и обикновени. И тогава си спомням прочутия стих на Алфред дьо Вини от „Смъртта на вълка”:
„Единствено велико е мълчанието, всичко друго е слабост...”
Както виждате, човек винаги си намира оправдание...
И за да не ме обвинят в чуждопоклоничество, ще завърша с едно стихотворение на един от най-големите съвременни български поети - Христо Фотев. Ето го:
Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот - моя странен
и единствен словесен пейзаж.
Там съм целият аз - там забравям,
че съм кратък и лош, че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя , целия свят...там, в Бургас,
аз умирам от нежност и ярост.
/А се мислех за подвиг роден./
Глас на гларус, о, писък на гларус -
Възмутителен спомен за мен.
Александър Томов
