Пребиха Люба Кулезич. Поредният пребит български журналист. Само Русия ни води по брой на бити журналисти. Люба е мой приятел и страдам истински.
По същият начин бих страдал за всеки друг, но тя се отличава с нещо, което все още е рядкост: има собствено мнение и умее да го отстоява.
Личните ми чувства в такъв момент не са толкова важни. По-важно е, че в държава от ЕС все още се случват подобни варварски неща.
Най-малоумното обяснение, което прочетох в някои от коментарите е, че Люба е пострадала, защото е защитник на ГЕРБ, Бойко Борисов и Цветан Цветанов. Дори да е така, което не отговаря на истината, защото знам, че политически пристрастия никога не са били водещи в професионалната й дейност, пак не върши работа. Люба е пребита от хора, които лелеят в държавата да има хаос. Тези хора са едни единствени – мафията.
От години тази мафия е оплетена в страстни прегръдки с политически кръгове. От години някои медии бълват огън и жупел срещу всеки, който дръзне да се опълчи на организираната престъпност. Мафията, драги приятели, няма цвят и партийно знаме. Има мирис на пари. Заради тези пари се лее кръв, вършат се задкулисни договорки, убиват се хора и неудобни свидетели. Убиват се и журнаристи, магистрати, но не с куршум, а с компромати и тонове помия. Мафията отдавна не разчита на сребърния куршум, а на тоталното омърсяване и злепоставяне. За целта се изполват медии и журналисти. Изправят ни един срещу друг и се наслаждават на пуснатта кръв. Повярвайте ми, знам за какво става дума.
Днес пребиха Люба. Преди пет години бях пребит до смърт и само Господ и лекарите от ВМА знаят за чудото, което ме върна при живите...
Всеки ден биват насилвани журналисти и медии. Не толкова от корпоративни интереси, отколкото от политически интриги. В тази държава, която по стечение на обстоятелствата ни е и родина, партиите са тази, които налагат волята си на избиратели, бизнес и население. Всички ние сме жертви. Може да не го осъзнаваме, може да го подозираме и дори да поназнайваме, че е така, но все не извисявамеи глас да го кажем. Не на света – на нас самите. Не е срамно да те е страх. Срамно е да не признаваш.
Люба има нужда от подкрепа. Журналистиката има нужда от подкрепа и корекции. Обществото има нужда от разделяне със страха. То е като да скочиш с бънджи. Или да си готов да преживееш болката и унижението от физическото посегателство. Унижението дори боли повече...
Ще ви кажа: на път са да излязат много доказателства за контрабанда, трафик и тежки престъпления, свързани с политически кръгове. На път са. Дали ще се случи, зависи от нас. Обещанията ги знаем. Днес излязоха хилади да изразят своето възмущение. Трябва да се отиде по-далеч. Обществото има право да знае какво се е случвало, защо и кой го е правил. Въпрос на цивилизационен избор е да не отстъпваме този път и да искаме нещата да излязат на светло. Едни кръгове се опитват да прехвърлят вината на други кръгове. Но не заради обществения интерес, а заради техния, личния. Много тайни има в касите за предишното и за по-предишното, и за по-по-предишното управление. И така 70 години. Всеки нов властник интерпретира истината както му е удобно. Хора като Люба се опитват да търсят брод през лъжите и манипулациите. Тя не е сама. Има много свестни и почтени журналисти, които се опитват да запазят достойнството на професията и да бъдат полезни за обществото, колкото й претенциозно да звучи.
Всеки от нас има свое мнение по различни въпроси, гледните точки към случващото се в страната са различни. Но точно това е демокрацията. Това е свободата. Възможността да се изразяваме свободно и да защитаваме позициите си е най-важна.
Много светли световни умове са се изказвали по този повод, но сега това не е най-важното. Най-важното е: можем ли да бъдем съпричастни. Това е тест за цивилизованост.
Можем ли?
Огнян Стефанов
