Ако не можеш да използваш минутата, няма да използваш и часа, и деня, и целия живот. На това ни учи Солженицин. За съжаление нямаме творец от неговата величина, който да ни дава съвети в трудни моменти.
И все пак. Само преди дни писателят Александър Томов написа: „Какво става днес с българската интелигенция? Робският синдром я е завладял напълно. Нея я е страх дори от сянката й, страх я е дори да мисли, дори да анализира, дори да заяви, че е жива, защото, за да е жива, тя трябва да се стреми, да се бори. В противен случай ще се окаже, че е мъртва. И ето, аз го заявявам - да, мъртва е. Всичките до един сме мъртви”.
Тежки думи, но нима не са истина?
Да видим. Протестите продължават близо седмица. Те изразяват недоволство, което не се трупа от вчера и онзи ден, а от близо 70 години. Недоволство от всичко. Но най-много от управляващите. Българите не харесваме своите управници по презумпция. Считаме ги за тарикати, подкупни и корумпирани, неморални, лъжци и крадци. Но как става така, че след всички избори пак тези нелюбимци са в парламента и в министерствата? С наша помощ, разбира се. Защо днес на улицата се скандира за свобода и демокрация, след като бюлетините бяха в ръцете ни само преди месец? Какво направихме с тях? Ами качихме на властовия връх ГЕРБ, БСП, ДПС и Атака (по реда на спечелените мандати). Ние ги качихме, а сега заявяваме, че са мръсници и искаме да се махнат оттам. Доста бързо осъзнаване, не мислите ли. Или изтрезняване, както искате го наречете.
Протестиращите са прави в едно: всеки човек има право на щастие. Американците дори са записали това право в конституцията си. Ние не сме, но то се подразбира. Но какво е щастието? Според мен не нивото на материално благополучие прави човешкото щастие, а отношението и личната ни позиция към нашия собствен живот. И едното и другото са в личната ни власт и воля, което означава, че човек е щастлив, когато много иска това. Никой не може да му попречи. Няма такава земна сила. Защо тогава сме недоволни? Защо упрекваме други за това, че сме потиснати, недоволни и нещастни? Според някакво световно проучване от 2012 година именно ние сме сред най-нещастни народи. Много по-бедни от нас заявяват, че се чувстват щастливи. Защо, дявол да го вземе се чувстваме зле в една прекрасна страна?! Заради управляващите? Ако е така да ги сменим, койни пречи. Стига сме мрънкали и окайвали.
Някои хора смятат, че неучастието им в несправедливости ги прави почтени. Но така ли е? А какво е съзерцаването на престъпления и подлости, без да се намесиш? Прави ли те невинен ако си наблюдавал изнасилване, но не си участвал пряко? Лицемерно е, съгласете се. Безобразията, на които бяхме свидетели повече от 23 години, ставаха с нашето мълчаливо съгласие. Ако не беше така, отдавна щяхме да имаме своята Пражка пролет, да сме като Швеция и Финландия, например. Но не сме.
И не може да крещим: „Долу турците”, защото не харесваме ДПС. Същото е да скандираме „Долу българите”, защото не харесваме ГЕРБ, БСП, Атака или друга някоя партия. Давам този пример, защото е време да си даваме сметка за исканията, които изричаме.
Години наред търсехме свободата, копнеехме за нея и в годините на тоталитаризъм, и в последвалия мътен преход. Струваше ни се, че тя е нещо безгранично и прекрасно. Нещо като везалязващо слънце и несменяемо лято. Само че свободата е правила и списък с ограничения. Защото свободата за един, не означава винаги свобода за друг – за неговия съсед, например. Затова свободата е взаимно зачитане на права.
Така стигаме и до демокрацията. Свързваме я, разбира се, със свободата. И това е логично, но донякъде. Досега някой каза ли ни какво точно е демокрацията? Официалната дефиниция е известна: демокрацията е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа чрез консенсус (консенсусна демокрация), референдуми (пряка демокрация) или избрани представители (представителна демокрация).
От античността се смята, че равенството и свободата са най-съществените характеристики на демокрацията. Тези принципи означават равенство на всички граждани пред закона и равен достъп до властта.
Прекрасно, но дали е само това? Пожелания, пожелания, но реалностите са други. Демокрацията всъщност е налагане на болшинството над малцинството. Болшинството решава, а малцинството се подчинява. Но винаги ли болщшинството взима правилни решения? Не, разбира се. И не, защото не иска, а защото не е в състояние. Справедливо ли е, например, хора без образование да решават кой да управлява в една държава? Още по-несправедливо е купени гласове да решават съдбата на страната. Трета част от мнозинството е манипулирана или идеологически зомбирана, но и тя решава. Точно това става – мнозинството дава властта на еди кои си партии, без много-много да мисли за последиците. И малцинството трябва да преглътне, да се подчини, защото така е демократично. Наистина изглежда демократично, но не е справедливо. По този проблем не се обелва и дума. Защото посредствеността е супер удобна на политическия елит. Негласният девиз е равнис по посредствеността, равнис по ниското ниво, отсичане на високите дървета и цветята. Всички равни като остригана поляна.
Изкушавам се да цитирам текста от песента на Васко Кръпката „Ден след ден”.
Храстът казал на дървото
Слез и ниско залегни
Виждаш, буря се задава
Тук до мен и ти се наведи
Ще преживеем дружно с тебе братко
Ще се скатаем от ватърът студен
Ще оцелеем сладко сладко
Ден след ден
Дървото, клоните разклати
Погледна тъжно старата гора
Обрасла от досадни храсталаци
Вещаят бури, а цял живот пълзят
И преживяват си под чужда сянка
Така на завет от вятърът студен
И оцелявам сладко сладко
Ден след ден
Ден след ден
И така животът продължава
Вечният си мъдър кръговрат
Някой постоянно оцелява
Защото други срещу бурята стърчат
Ден след ден,
Ден след ден...
Това е разликата между протестите от февруари/март и сегашните. Поне на мен така ми се струва. Има осъзнаване на категориите свобода и демокрация. Вече не говорим за блянове, а за реалности. Все повече разбираме и нуждата от правила, които да важат за всички не само на думи. Правила, които да дават шанс да се чува и гласът на малцинството. Образоването и интелигентно малцинство се нуждае от представителство. То е носител на идеи и виждания за бъдещето на страната. То произвежда продукт, развива икономиката, ражда и защитава ценности. Именно идеите на отделни индивиди и обособени групи от учени и интелектуалци са тласкали развитието на човечеството. Не агитирам за апартейд, а за разум. Така разчитам днешните протести. Интелектът най-сетне заяви своята позиция. И колкото повече хора го подкрепят, толкова по-реално е да очакваме някой ден мнозинството да бъде наистина в състояние да решава адекватно кой да е начело на страната. Някой ден това ще стане. Примерите в западния цивилизован свят са достатъчни. Това е пътят – друг път няма. Да започнем с ясна мажоритарна система на гласуване. Никаква нова конституция не е нужна, а спазване на сегашната. Новата ще трябва да бъде изготвена от сегашния парламент, който очевидно не се слави с обществено доверие. Нужна е промяна на изборния кодекс в посока на мажоритарна система. Под граждански контрол. Ако трябва и в два тура, както е във Франция – прекрасно защитена идея от Валери Найденов в „24 часа”. Плюс електронно гласуване. Да се помисли и дискутира също задължителен вот. Така ще се избегне диктатът на твърдите партийни ядра и ще намалее купуването на гласове.
Нужен е нов елит. Не партиен, там ще ни излъжат, а национален. Елит на нацията, свързан с обществото и неговите потребности.
Огнян Стефанов
