„Казах на дъщеря ми, че звукът на телевизора й не съвпада с изображението. След това отидох в кухнята и там беше същото. Изведнъж забелязах, че нейният глас също не съвпада. Телевизорите не бяха виновни, причината беше в мен.”
Като в старите филми с лошо насложен звук. Представете си, че всички гласове не са съгласувани с движението на устните, дори вашият собствен. Такъв е светът, в който живее нашият герой –РН. Проблемите започнали след сърдечна операция, макар че не е ясно какво отношение може да има подобен феномен към острия перикардит – възпаление на обвивката на сърцето. Сканиране на мозъка му показало поражения в областите, които играят определена роля в слуха, разпределянето на времето и движенията. Дали са били там цял живот, или са се появили след пребиваването на РН в реанимацията? Най-удивителното и неудобно е способността да чуваш собствения си глас, преди да си почувствал движението на речевия апарат, пише "МегаВселена", позовавайки се на "NewScientist".
Това е първият потвърден случай на разсинхронизация на зрението и слуха. И уникална възможност да се разбере как мозъкът съединява това, което виждаме, с това, което чуваме. Светлината и звукът се движат с различна скорост и затова, когато някой говори, зрителните и слуховите импулси попадат в очите и ушите по различно време. Сигналите след това се обработват от мозъка с различна скорост. Независимо от това ние принципно възприемаме събитията едновременно, но по какъв начин мозъкът прави това, не е известно. С разследването се заели Елиът Фриймън от Лондонския университет и колегите му. На пациента били показвани клипчета с говорещи хора, и РН трябвало да каже, когато започне да чува гласовете им. За синхронизация учените пускали звука с 200-милисекундно забавяне. След това бил проведен още един експеримент – този път основан на илюзията (или ефекта) на Макгърк. Вие виждате как човек произнася едно, а чувате съвсем друго. В резултат възприемате нещо трето.
Тъй като РН чува човешката реч, преди да види движението на устните, учените смятали, че илюзията ще възникне, когато пуснат звука със забавяне. Но за тяхно учудване резултатът се оказал противоположен – илюзията се раждала при подаване на звука 20 милисекунди преди движението на устните, тоест в конкретния случай мозъкът на РН обработвал зрителните импулси по-бързо от слуховите. Интересното е, че същата странност демонстрирали много от 37 други доброволци, изпълнявали същите две задачи, макар че никой от тях не забелязвал разсинхронизация във всекидневния си живот.
Според Фриймън това говори, че едно и също събитие във външния свят се възприема от различни части на мозъка като случващо се в различно време. От това следва, че единно „сега” за целия апарат на възприятие не съществува. В мозъка действат едновременно няколко разсинхронизирани часовника. Това, което за нас е „сега”, за тях е средно време. Очевидно при РН един или няколко часовника съществено са забавили своя ход и това средно време се е променило.
Възможно е това да е резултат от локално мозъчно поражение. Фриймън не изключва, че при много от нас се случва нещо подобно, но постепенно, позволявайки на мозъка да се адаптира към промените, затова ние не забелязваме нищо нередно. При РН това се случило рязко. РН твърди, че вече е свикнал със своята особеност, макар че все още усеща дискомфорт на шумни места. Той няма усещане, че вместо него говори някой друг. С други думи, с такова нещо може да се живее. Фриймън предлага експериментално лечение, но РН не бърза. „Нищо не заплашва живота ми – казва той. – И на старини свикваш с това, че организмът ти не работи така, както трябва.”
