Още eдин документ за агресивната политика на Русия към България и за наивността и предателството на Фердинанд и на българските държавници.
Този текст, който ще имате възможност да прочетете по-долу, едва ли Ви е известен. Той представлява една редакционна статия, без автор, в печатния орган на БРСДП (т.с.). Към нея е приложен и коментиран от тесните социалисти един неизвестен таен договор между Русия и България. Колкото и да издирвах в публикуваните български дипломатически договори от д-р Б. Кесяков, проф. Г. П. Генов, проф. Вл. Кутиков и др. никъде не открих неговия текст. Същевременно никъде не открих и нещо писано за него или опровержение в литературата, че такъв договор не съществува или че е фалшификат. От този документ, който тесните социалисти определят като още един пореден акт на „предателската политика на българските властници“, сред които са управляващите партии и техните правителства, назначавани лично от княз (и цар от 1908 г.) Фердинанд, когато и както намери за добре съобразявайки се само със собствените си интереси. Когато след първата национална катастрофа в Народното събрание се създава Парламентарната анкетна комисия, която да търси и осъди виновниците за погрома става известен текста на Българо-руската военна конвенция от 1902 г. Търсят се причините защо тя не е изпълнена от руска и от българска страна, тъй като според нея Русия се е задължавала да защити страната ни в подобен военен конфликт, какъвто е Междусъюзническата война, а на практика, тя не само е в лагера срещу България, но е и подстрекател на Румъния, на бившите съюзници от Балканската война и на Турция. Вестниците от онова време са изпълнени с репортажи и статии за провежданите разпити и анкета, но за този таен руско-български договор от 1908 г., доколкото съм запознат така и не става дума.
Неговият текст за първи път е публикуван от „заинтересувани австрийски кръгове“ още преди Балканската война в „германския печат“, откъдето го препечатва вестник „Работнически вестник“.
Този договор предхожда Ревалската среща на 9 и 10 юни 1908 г. между руския император Николай II и английския крал Едуард VII. В Ревал (днешния Талин) те се договарят за въвеждане на ефективни реформи в Македония, които да доведат до нейната автономия, но на практика довеждат до запазване на статуквото след започването на Младотурската революция само след три седмици. Договорът е сключен вероятно в първата половина на януари месец 1908 г. при правителството на д-р Петър Гудев. Той е подписан от най-верните царедворци на княз Фердинанд – външния министър Димитър Станчов, който от 1896 до 1906 г. е дипломатически агент в Петербург и в продължение на около една седмица от 27 февруари до 3 март 1907 г. е министър-председател и министър на външните работи, като остава за министър на външните работи и в правителството на д-р Петър Гудев (3 март 1907 – 16 януари 1908 г.). Военният министър, който подписва договорът е генерал Данаил Николаев. А третият, най-верен царедворец, който подписва договорът е дипломатическия агент в Петербург генерал Стефан Паприков, който е сменил на този пост Д. Станчов и остава на него от 5 ноември 1906 до 23 март 1908 г. и след това е назначен от Фердинанд за външен министър на местото на Д. Станчов от 16 януари 1908 г. в правителството на демократите, начело с Александър Малинов.
Генерал Паприков беше отново този, който подписа другата тайна военна конвенция с Русия през 1902 г., в присъствието също на княз Фердинанд, когато беше военен министър. За министър-председателя д-р Петър Гудев също могат да се припомнят интересни моменти от неговия живот и биография, но тук ще се задоволя само да отбележа, че той под псевдонима Петвеков издава една интересна и доста любопитна история на източния въпрос. А по отношение на него като държавник и за връзките му с Фердинанд ще отбележа един малкоизвестен факт, на който попаднах докато работих в Централния държавен архив. Там е запазена негова лична кореспонденция с Фердинанд, в която освен, че лакейничи пред него, но и пише доноси срещу собствените си министри, която вероятно някой ден ще предложа на Вашето внимание.
Ако Ви прави впечатление едни и същи са действащите лица във Фердинандовата тайна дипломация, когато той се договаря с Русия, използвайки послушните си русофилски правителства и доверени хора, на които той раздава министерски постове, често през главата на министър-председателя. Това отново потвърждава факта, че Фердинанд е главният виновник за двете национални катастрофи.
При публикуването на договора във в. „Работнически вестник“ в коментара към него е отбелязано, че той е сключен „при властването на демократическата партия“. Но от съдържащите се в него сведения се вижда, че това е станало в последните две седмици от управлението на д-р П. Гудев, тъй като подписалите го от българска страна до тогава са били министри, но не и при демократите. Искам да отбележа един факт, който смятам, че и Вие ще установите. Тесните социалисти за пореден път се изявяват като отговорни български партиоти, милеещи за останалите под робство българи в Македония и Одринско, за съдбата на които се договарят зад гърба на българския народ заинтересуваната и провеждаща антибългарска политика имперска Русия и лакеите на Фердинанд сред българските управляващи. Анонимният автор на тази статия, както личи от нейния текст, е изключително добре запознат с българската дипломатическа история, както и с дипломацията на Балканите по македонския въпрос. Завидна е и неговата информираност и по отношение на руските и австро-унгарски интереси на Балканите. В тази статия авторът отново се връща и около някои неизвестни за онова време подробности, публикувани тогава във френския печат, около сключването на Балканския съюз и изпълнението на Българо-сръбския договор от 1912 г., потвърждаващи съществуването на този таен договор (конвенция) от 1908 г. Но и тук, както и в другите социалистически писания се издигат грешните и нереализуеми лозунги за Балканска социалистическа федерация, в която според тях ще се разреши националния въпрос на Балканите.
Ще продължим и в бъдеще да ви информираме за позицията на тесните социалисти към катастрофалната за България руска външна политика, набиваща се на очи от всеки брой на „Работнически вестник“.
Цочо В. Билярски
* * *
ПРЕДАТЕЛСКАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАСТНИЦИ.
ТАЙНИЯТ РУСКО-БЪЛГАРСКИ ДОГОВОР
РУСИЯ И АВСТРО-УНГАРИЯ НА БАЛКАНИТЕ.
Русия и Австро-Унгария са вековните съперници на Балканите. От един век насам те неспирно се стремят към завладяването и подялбата на Балканския полуостров. И ако до днес не са постигнали завоевателните си цели спрямо балканските народи, това се дължи сдинствено на това, че те не можеха да се споразумеят за владението на Цариград, на Босфора и Дарданелите и че други големи държави, каквито са на първо място Англия и Германия, осуетяват плановете на Русия и Австро-Унгария.
За постигането на своите пъклени завоевателни цели Русия и Австро-Унгария си служиха и служат винаги с балканските народи, като с разменна монета. Тия две големи държави отдавна са си разделили Балканския полуостров на „сфери на влияние", които не са освен бъдащите сфери на окупация, към която ще се стремят.
Когато в 1877 год. Русия предприе „освободителната" война, тя, с цел да има развързани ръцете си в България и да може да се установи там завинаги, беше предварително сключила известната Райхщадска конвенция с Австро-Унгария, в 1876 год., по силата на която Русия отстъпваше на Австро-Унгария славянската земя Босна и Херцеговина. Член осми от Райхщадската конвенция гласеше: „Ако бъде призната независимостта на Сърбия и Черна Гора и ако се укаже, че Турция е неспособна да поддържа реда в Босна и Херцеговина, тогава Австро-Унгария получава правото да заеме тия провинции и да ги управлява".
Тая конвенция между Австро-Унгария биде потвърдена в 1897 год., а в предвечерието на самото присъединение на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария двете поменати държави отново се съгласиха върху това заграбване и срещу плячката, която Русия по тоя начин оставаше в ръцете на Австро-Унгария, тя очакваше да получи, като компенсация, свободен проход на своята военна флота през Дарданелите.
Но конвенцията между Австро-Унгария и Русия от 1897 год. прави една нова крачка напред към постигане завоевателните им цели. Тая конвенция, която имаше формалната цел да запази Statu-quo-то на Балканите, в сcщото време ги разделяше на „сфери на влияние". В „сферата на влияние" на Австро-Унгария влизаше Сърбия и турската територия на запад от реката Струма, а в „сферата на влияние" на Русия влизаше България и турската територия на изток от р. Струма.
Завоевателните планове на Русия и Австро-Унгария спрямо балканските народи са известни на целия свят – тях не виждат или не искат да видят само владеющите класи и династии на Балканите. Нещо повече, балканските правителства са съучастници в задкулисните машинации на тия две големи хищнически държави за постигане пъклените им замисли. Русия и Австро-Унгария сключваха не само помежду си тайни договори за подялбата на Балканския полуостров; всяка една от тях сключваше тайни конвенции със самите правителства и династии на балканските държави. Чрез тия тайни конвенции с балканските държави Русия и Австро-Унгария преследваха целта да турят ръка на тяхната външна политика и срещу лицемерни обещания да ги превърнат в слепи оръдия на руските и австрийски завоевателни планове на Балканите.
ТАЙНИТЕ КОНВЕНЦИИ НА АВСТРО-УНГАРИЯ С БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ
Най-напред ние трябва да отбележим тайната конвенция между Сърбия и Австро-Унгария от 1882 год., сключена през царуването на крал Милан. По силата на тая конвенция Сърбия се отказва от всякакви претенции върху еднородната ней страна Босна и Херцеговина в полза на Австро-Унгария, а последнята в замяна на това предоставя на Сърбия правото да завладее, с нейно (на Австро-Унгария) съдействие, Македония и тази част от България, която по езика сърбите считат за родствена на Сърбия. По силата на същата конвенция Австро-Унгария се задължава да пази династията и короната на крал Милан, а последния срещу това е предал напълно в ръцете на Австро-Унгария съдбата на сръбския народ. Благодарение на тая династическа политика на сръбското правителство Сърбия е била оръдие на Австро-Унгария и в 1885 год., когато беше тласната в братоубийствена съсипателна за нея война против България.
Но тая тайна конвенция на Австро-Унгария със Сърбия, насочена против България, не попречи на Хабсбургската монархия да сключи в 1898 год. друга тайна конвенция с България, насочена против Сърбия! Преди две-години ние печатахме тайната австрийско-българска конвенция от 1898 год., сключена през управлението на русофилската народна партия, под шефството на д-р К. Стоилов. Пълния текст на тая конвенция читателя ще намери в бр. 88 на „Работнически Вестник“, год. XVI. Тук ние ще отбележим нейната поразителна общност с цитираната по-по-горе австрийско-сръбска конвенция що се отнася до покровителството на българската династия, Австро-Унгария се задължава, по силата на тая конвенция, да пази династията на Фердинанд, а последния и българското правителство се задължаваха „да не влизат, без съгласието на Австро-Унгария, в никакво съглашение с някоя друга държава и, особено, в никакъв политически и военен съюз и в никакъв икономически съюз със Сърбия и Русия" (член 6 от конвенцията). По силата на същата конвенция, в случай на разпадането на Турция, Австро-Унгария ще получи Западна Македония със Солун и Халкидонския полуостров, а България Източна Македония и Одринския вилает. Освен това австрийско-българската конвенция обещава на България половината Сърбия, както австрийско-сръбската конвенция обещава на Сърбия половината от България.
Но Австро-Унгария е сключила тайни договори и с другите балкански държави. Такъв тя има с Румъния, от 1880 год, който, от една страна обещава австрийската подкрепа за „румънизиранието на Българска Добруджа" и от друга – цели затвърдяване династията на крал Карол.
ТАЙНИЯТ РУСКО-БЪЛГАРСКИ ДОГОВОР
Горецитираните договори са отдавна известни в чужбина и те принадлежат вече към неоспоримите окончателно установени исторически документи. Но днес ние сме в положение да публикуваме и друг един договор, а именно руско-българския договор от 1908 год., който заинтересувани австрийски кръгове разкриха преди Балканската война в германския печат.
Тайният руско-български договор, текста на който даваме по-долу, е сключен при властвуването на демократическата партия. Тенденцията и главните постановления на тоя договор, печатан в германската преса преди Балканската война, намериха потвърждение в събитията на последнята. Разбира се, че Балканския съюз, който е едно по-по-слешно дело на Русия, както и непредвиденото стечение на историческите събития, осуетиха много от намеренията на Русия, прокарани в тайния руско-български договор. Но същите събития потвърдиха най-важното от тая конвенция: пълното хазяйничане на Русия с външната политика на България, решителната опозиция на Русия, щото България да излезе на Мраморно море и да завземе Цариград, подкрепата, която Русия даде на Сърбая да задържи Македония на запад от реката Вардар. Но договора, който печатаме по-долу се потвърди напълно много по-рано и от събитията през 1908 г., а именно от присъединението на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария и от прогласяване на България в независимо царство. Най-после трябва да се помни, че тайните междудържавни договори се сключват не за да се изпълняват буквално, а за да обвържат по-слабия съюзник и осигурят интересите на по-силния – тия договори са задължителни само за слабите, но не и за силните. Чрез тоя договор, както и с други следващи го, със сръбско-българския и др. договори, Русия постигна целта, която гонеше с тайните си конвенции: да превърне България в сляпо оръдие на завоевателните си планове на Балканите. Ако Русия не можа да постигне самите си завоевателни планове, това се дължи не на Бьлгария, а на другите големи държави, колто и тоя път препречиха пътя на Русия към Цариград.
ЕТО И САМИЯТ ТАЕН РУСКО-БЪЛГАРСКИ ДОГОВОР:
„Между негово царско височество великия княз Владимир Александрович и генерал Молозов от една страна – които действуват от името на руското Министерство на външните работи; и негово царско величество княза на България, заедно с високопочтения министър на външните работи Д. Станчев, военния министър Д. Николаев и княжеския български дипломатически агент в Петербург – които действуват от името на България – от друга страна: е сключена в Евксиноград следнята конвенция:
1. Българското княжество, като потвърдява своя договор с Русия, сключен в 1895 год. и потвърден в 1898 год., след това отново изменен и потвърден в 1906 год., се задължава към Русия да й предаде напълно върховното ръководство на външната политика, във всичко що се отнася до македоно-одринския въпрос; България се задължава да не повдига самостоятелно този въпрос, нито в бъдаще да се опитва да го разрешава с въоръжена сила.
2. България се задължава в пределите на своята държава да потъпква всяко македонско движение и особено да арестува всички образуващи се на нейна територия чети; Русия от своя страна. Се задължава да наложи на Сърбия спазването на същия принцип.
3. България признава на Русия и Австро-Унгария съвместното владение в турските провинции, под условието щото в случай на военна окупация цялата земя между Вардар и Черно море да бъде предоставена на българската редовна армия, размера на която ще се определи от българското Военно министерство.
4. В такъв случай руското Военно министерство е, което ще определи военноначалниците, които ще бъдат поставени на чело на българския генерален щаб и на българските дивизии.
5. Две руски кавалерийски дивизии ще навлязат в България и ще се поставят под разпорежданията на българското Военно министерство, най-късно седем деня след отварянето на неприятелските действия между България и Турция, или между Русия и Австро-Унгария от една страна и Турция от друга.
6. България поставя своята флотилия, както и пристанищата Варна и Бургаз под командата на руския адмирал, който има върховното началство над руската черноморска флота. България се задължава, през целият период на неприятелските действия, да доставя на флотата и на кавалерийския корпус необходимите хранителни продукти.
7. България се задължава в случай на нужда да принуди Румъния към необходимия неутралитет и за тая цел да струпа на нейните граници и зад нейните крепости по дунавската линия необходимото количество войска.
8. В случай на победоносна война България ще получи една трета от военната контрибуция, както и една трета от завзетата територия; тя, в същото време има правото да си осигури един излаз на Егейско море. От друга страна Цариград остава обекта (целта) на руската акция, за постигането на който, обаче, българската армия ще вземе участие, едновременно със стоварените там по море руски войски, чрез обсаждането на Одрин и форсирането на укрепената линия Чаталджа.
9. Правото да обявява война и да сключва мир принадлежи на Русия.
10. На България се признава правото, да издействува незавимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство. Русия се задължава в такъв случай да издействува удобрението на подписавшите Берлинския договор велики сили.“
ПРЕДАТЕЛСКА ПОЛИТИКА
Тайният руско-български договор, който печатаме по-горе, идва да хвърли нова адска светлина върху предателската политика на българската буржуазия и българския монархизм. От него се вижда, че много отдавна, още от 1895 год., когато Русия призна династията на Фердинанда, последния със съучастието на тогавашното българско правителство, е предал външната политика и съдбините на България в ръцете на най-заклетия враг на българската независимост – на деспотическа Русия. Тоя договор е бил в последствие подновяван и потвърдяван няколко пъти и най-после изменен и ратифициран още веднъж от руските оръдия, които, под мантията на демократизма, минават за големи патриоти.
Българската буржуазия и българския монархизъм продължаваха своята предателска политика и в най-последно време. Както в договора от 1908 год., патриотите от демократическата партия предаваха македоно-одринския въпрос напълно и изключително в ръцете на Русия, тъй в сръбско-българския договор, сключен през 1912 год., под патронажа на Русия, патриотите от народната и цанковистка партия предадоха съдбата на Македония напълно и изключително в ръцете на Русия. Член четвърти от недавна разкритата във френския печат тайна прибавка към сръбско-българския договор гласи: „Всеки спор, който би изпъкнал относително обяснението и изпълнението на която и да е клауза от договора, от тайната прибавка и от военната конвенция, ще бъде предоставен за окончателно разрешение от Русия, щом като някоя от страните декларира, че счита за невъзможно едно пряко споразумение".
Ясно е, прочее, като бял ден, че Русия си беше запазила правото да дели между Сърбия и България не само „спорната", но и „безспорната зона" от Македония, т. е. Македония между Родопите, Струма, Охридското езеро и Шар планина. И известно е, как Русия се готвеше да раздели Македония – тъй както от много десетилетия насам беше уговорила с Австро-Унгария: на България даваше само земите на изток от Вардар и Струма.
А известно е, тъй също, че Австро-Унгария нищо не направи, за да попречи това разделяне на Македония – когато тя допусна, щото Централна и Западна Македония да остане в сръбски ръце, тя запази сърцето на Македония в „сферата" на своето „влияние" тъкмо тъй, както от десетилетия насам бе се уговорила с Русия.
Ето как Русия и Австро-Унгария вървят, бавно, но сигурно, към подялбата на Балканите. Опасността за балканските народи от тяхната завоевателна политика днес е още по-голяма, отколкото всеки друг път. Тя е толкова по-голяма, че както в миналото, тъй и особено днес Русия и Австро-Унгария намират съюзници за прокарване своите пъклени завоевателни замисли в самите балкански правителства.
Днес ние отново се опълчваме срещу предателската политика на българската буржуазия и българския монархизъм и апелираме към работническата класа, към широките народни маси, пъшкащи под тежестта на тая предателска политика, да се сплотят под знамето на социалдемокрацията и да се борят за балканската федеративна република. Защото само балканската федеративна република ще тури край на предателската политика на българската буржуазия и българския монархизъм.
Публ. във в. „Работнически вестник“, София, 11 декември 1913 г., с. 1-2.
(https://www.sitebulgarizaedno.com)
