Илинденско-Преображенското въстание. 110 години от онази кървава епопея. 26 000 въстаници срещу 350 хилядна турска войска. Като опълченците на Шипка, такова е положението: или - или... Към свободата друг път няма.
България не се намесва, защото е слаба. Помагат обаче много хора: лично участват, дават пари, оръжие, дрехи. Русия и Австро-Унгария запазват мълчание. Великите сили също не протягат ръка на поробените в Македонско. Източния въпрос не е на дневен ред. Османската империя все още е силна, притежава огромна човешка, икономическа и военна мощ.
Народът обаче се вдига и се сражава до средата на септември. Падат хиляди жертви, стотици са осъдени, а други десетки хиляди остават без подслон и приемат съдбата на бежанеца – без дом и родина.
Въстанието е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. То избухва на 2 август 1903 година. 4500 жени, деца и мъже са избити. Над 3500 са изнасилените жени. 12500 къщи са опожарени, близо 80 000 са прокудени.
Един от най-светлите герои на тези героични събития е Гоце Делчев. Революционерът досущ като Апостола обикаля села и градове, за да организира дружини, да повдига духа на хората. Негов добър приятел е бил поетът Пейо Яворов, който също нарамва пушка и участва в размирните събития.
В книгата си „Гоце Делчев” поетът описва смъртта на големия българин в главата „Мътвият Гоце”.
„На 20 април Гоце разказваше на другарите си по-раншни свои сънища, които съвпадаха с избиването на близки нему хора, и думаше:
– С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тази чета и сигурно е убит.
Гоце не беше сънувал смъртта на втория свой по-малък брат: Милан падна много по-късно, летос, в Неманци, Кукушко.
Гоце забравяше своите неотдавнашни предчувствия. Сънят пророчествуваше неговия гроб.
Почти едновременно с Гоце биват убити още шестима, в това число и Гущанов. Останалите живи влазят в една плевня, отдето след цял ден сражение се измъкват незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.
– Петнадесет часа – спомня си г. Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата...
Защото осиротяваше цял народ.”
По-късно Яворов написва стихове, посветени на трагичните, но и епични събития.
Да, близък е края
Да, близък е краят на робското страдание,
да, близък е краят на робската съдба; -
не беше напразно доброто ни старание,
не беше напразно добрата ни борба!
На Гоце Делчев
Ден денувам - кътища потайни
нощ нощувам - пътища незнайни
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае...
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.
С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.
Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква...
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.
Казал го е прекрасно.
110 години оттогава. Да не забравяме героите си. Тяхният дух ни е нужен и днес, повече отвсякога...
