Народът е гладен и обеднял само във вестниците. За идващите на власт наследството от предишните винаги е много лошо. А България през това време все виси на ръба на пропастта...
Това са само част от знаменитите заключения на Тодор Кожухаров, забравен български журналист и политик.
Тодор Кожухаров е роден през 1891 г. в Сливен. Герой от Балканските и Първата световна война, депутат в четири народни събрания, участник в спасяването на българските евреи, министър на железниците, пощите и телеграфите през 1935-1936 г. , един от създателите на Българското национално радио. В продължение на двадесет години поддържа авторска рубрика на първа страница на вестник "Слово", на който е и директор, публикува статии, портрети на политици и фейлетони, подписвани с псевдонима "Щабскапитан Копейкин".
Осъден от Народния съд и разстрелян, в продължение на повече от петдесет години книгите му бяха скрити в спецфондовете на библиотеките, творчеството му бе забравено.
Днес Щабскапитан Копейкин се връща при нас с едно блестящо сатирично есе, което още веднъж иде да ни напомни, че под слънцето няма нищо ново...
Доц. Людмила Стоянова
***
Обичам да се ровя в пожълтелите томове, дето са подвързани старите годишни течения на нашия партиен печат. Препоръчвам на всички, които се интересуват от политическия ни живот в миналото, да направят това. Уверявам ви, господа, то е много поучителна, но съвсем еднообразна литература.
В стила на партийния печат има изработени няколко клиширани изрази, които просто късат нервите ми с безбройното си и отегчително повторение. Ще изброя някои от тях:
1. "Критическите и съдбоносни моменти, които преживява страната".
Горката страна! Който чете партийния печат, ще заключи, че тази нещастна България не е преживяла нито една спокойна минута - то не е живот, а нещо като постоянно трептене под влиянието на електрически ток с високо напрежение. Изглежда, че човек на всичко привиква, привиква и на "критически и съдбоносни моменти". Тъй, например, пише един наш събрат от 1910 година. Мисля, мисля и съвсем не мога да си спомня какви собствено "критически моменти" е преживяла майка България в тия щастливи години, когато месото струваше 50 стотинки килограма, хлябът 15 стотинки, млякото 20 стотинки, а виното два гроша. Аз пък, доколкото си спомням, през тези години там, в провинцията, си устройвахме из лозята големи ешмедемета, с гивечите му, с кебапите му, с китарите му и под звездното небе на Тракия пеехме жалостни руски романси:
"Помниш ночою порою"...
Нищо критическо не си спомням от това блажено време, но щом като вестниците са писали, все трябва да е имало нещо...
2. "Вместо да си посипят главата с пепел".
Ето едно много употребявано клише във вестникарските статии. Тъй пишат от 50 години насам официозите, хората на бившата власт са всякога грешници, които нямат право да говорят, да дишат, да гледат Божието слънце и да критикуват почитаемото правителство. Те, чисто и просто, трябва да си посипят главата с пепел и цели двадесет години да лежат по корем в преддверието на хамама като индийски факири. Разбира се, че никой не е наклонен да си посипва главата с пепел. Грешниците не само че не си посипват главите с пепел, но напротив, с пълни шепи грабят кал и замерят новата власт, докато тя заприлича на някое малаче, току-що излязло от локвата. Щом като дойдат на власт, те пак почват да подканят своите противници: "Посипете си главите с пепел". От цялата тая пепелява разправия в гърлото на читателя се наслоява прах и пепел, та започва да кашля като туберкулозен.
3. "Докараха народа до просешка тояга".
Този израз се повтаря хиляди пъти в статиите на опозиционните вестници. Излиза, че от 50 години българският народ се управлява не от човешки същества по образ и подобие на Бога, а от някакви нравствени изроди, които нищо друго не правят, а денонощно промишляват как да оберат народа си и да го направят просяк. Тъй обикновено пишат опозиционерите, докато вземат властта. Читателят би предположил, че щом като те вземат властта, ще стане обратното: денонощно ще се грижат как да подобрят положението на народа. Напразно бъдещият историк ще се труди да констатира този факт, ако чете партийните вестници. Напротив, всички опозиционни вестници продължават да крещят, че народът отива към просешка тояга. Иска ти се просто да грабнеш тая "просешка тояга", па да заблъскаш с нея наляво и надясно кухите вестникарски глави, които от половин век насам втълпяват в съзнанието на един млад и жизнен народ, че той е просяк, без да се трогнат нито за момент от неговия гигантски устрем към култура и прогрес.
4. "Държавата е надвесена над пропаст".
Според партийния печат от петдесет години насам нещастната държава винаги виси над пропаст, но не й се завива свят, защото, изглежда, е навикнала. Всичко е до навик, господа! Държавата може да свикне не само да виси, но и да скача в пропастта, без нищо да є стане.
Запитали едного, който не вярвал в чудесата:
- Не е ли чудно, ако паднеш от една джамия и останеш жив?
- Никакво чудо, просто голяма случайност...
- Ами ако паднеш втори път и пак останеш жив?
- Това ще бъде голяма щастие...
- Ами трети път?
- Това пък вече е навик.
Ето че нашата държава навикна да скача в пропасти - стана й навик. И затова аз никога не се плаша, когато чета в партийните вестници, че висяла над пропаст - виси, ама свят не й се завива.
Чета аз тия клишета, па си думам: Знам ви аз, синковци недни, где ви стяга чипика. Щом дойдете на власт, ще се юрнете с автомобилите нагоре, надолу, ще мачкате хората из улиците като мравки и цялата вселена ще ви се вижда на някакво розово осветление.
5. "Този гладен и обеднял народ".
От половин век насам нашият народ е все "гладен и обеднял". Историците казват, че преди сто години той не е бил нито гладен, нито обеднял, защото... защото тогава не е имало български вестници.
6. "Ние получихме лошо наследство".
Тъй пък обикновено се извиняват новите правителства, когато видят, че не могат да обърнат Витоша надолу с главата. Особено са влюбени в този израз новите финансови министри. Говорят, че са получили "лошо наследство", и то с такъв тон, като че ли някой насила ги е натоварил с него. Много ми се вижда смешно това клише. Но, драги мъченици - иска ми се да им кажа, - щом като е толкова лошо наследството, откажете се! Най-сетне законът за наследството ви дава това право. Все ще се намерят мераклии да го поемат, все ще се намерят някои глупци "да спасят България от пропастта".
Публикуваме текста от nicodima.blog.bg
