В 23,00 ч. на 20 август 1968 година (вторник) войски на СССР и още държави участнички във Варшавския договор, включително България, навлизат от няколко посоки в Чехословакия.
Съветски спецчасти овладяват с десант летище Ружине и призори на 21 август вече са заели ключови места в столицата Прага и са арестували най-популярните лидери на страната и управляващата комунистичeска партия.
С операция „Дунав“ започва един от най-драматичните и тягостни епизоди в студената война - смазването на полъха на либерализация и демократични реформи, запомнен като Пражка пролет.
Още по-шокиращо е нахлуването поради факта, че към този момент напрежението между Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) и КПСС като че ли е поспаднало. През пролетта и лятото те са разговаряли неведнъж; разбира се, от страна на Москва и други „братски партии“ разговорът представлява натиск за по-твърд курс против „антисоциалистическите сили“ в Чехословакия.
„Братска помощ“
Пропагандният мотив за интервенцията е неспокосан - дейци на ЧКП били поискали помощ от съюзните страни. Чехословакия тогава членува в Организацията на Варшавския договор (ОВД), следователно при заплаха може да потърси съдействие; в случая обаче нейното правителство е дълбоко изненадано и възмутено от колоните „помощници“. Потресен, лидерът на ЧКП, 46-годишният реформатор Александър Дубчек, казва пред близки: „Живота си съм посветил на сътрудничеството със Съветския съюз, а те да ми направят това. На мен!“
България изпраща два мотострелкови полка - 12-и и 22-ри, по силата на секретно постановление на Министерския съвет, прието в последния момент, на 20 август. Неговият единствен член гласи: „Народна република България да участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказването помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията.“
Това „другиТЕ страни“ не отговаря на истината. Към 1968 г. Албания почти е напуснала ОВД; официално това става през септември с.г. Румъния отказва да участва, нещо повече лидерът й Николае Чаушеску публично осъжда интервенцията и предупреждава, че страната му ще се брани при подобни акции. (Този страшен тон е политически нужен на самия Чаушеску, никой не е и помислял да окупира Румъния.)
Германската загадка
На всичкото отгоре е съмнително доколко са участвали войски от Германската демократична република (ГДР). Смята се, че приносът й е една бронирана дивизия, но не е сигурно дали тя е пресякла границата. Същевременно Източна Германия заявява твърда политическа подкрепа за намесата; може би затова е поддържала мъглявост относно реалното си участие.
(Има версия, че обяснението е в Москва; там в последния момент някой загрял, че е нетактично четвърт век след войната при чехите да нахълтат въоръжени германци, били те и „интернационалисти“. Така или иначе, ГДР първа заявява официално края на участието си.)
Сигурните участници са СССР, България, Полша и Унгария, изпратили общо около половин милион военнослужещи и 4600 танка.
Въоръжен отпор срещу тях няма, на чехословашката армия е заповядано да не реагира. Отделни инциденти възникват още в първия ден и до края му загиват над 20 чехословашки граждани (за цялото нахлуване цивилните жертви са малко над 100, а ранените - около 500). Като цяло съпротивата е пасивна, гражданска, окупаторите се оказват изолирани, притеснени, осмивани.
„Отношението на местните жители от Банска Бистрица към българските войници бе много добро“, спомня си днес, 45 години след събитията в Чехословакия о.р. полк. Трифон Ангелов. Тогава той е бил командир на рота в 12-и мотострелкови полк в Елхово към 7-а ямболска дивизия.
„Отначало отношението на жителите към нас бе враждебно. Наричаха ни „окупатори“. Но постепенно нещата се промениха и започнаха да се отнасят дружелюбно към нас“, продължава полковникът. Дори имало немалко случаи на зародило се приятелство между български бойци и чехи. Младежите си разменяли подаръци - значки, химикалки, картички, цигари.
„Дори по типичен славянски обичай и в съответствие с типичното за славяните гостоприемство имаше местни жители, които даваха скришом, особено вечер, защото това бе забранено, храна на нашите постове. Черпеха бойците с плодове и сладкиши. Въобще на коректното отношение на нашите войници местните хора отговаряха също с коректно поведение“, смята полковникът.
Той знае и за приятелства между наши бойци и жители от Банска Бистрица, които продължили много време и след това. Например редник Цветко Цветков, след като се завърнал у дома, продължил да си пише с един чех. Минали години, на двамата им се народили деца и внуци, но дружбата си останала. Двете семейства често си гостували. Чехословашкото семейство идвало у нас и заедно със семейството на Цветков отивали на море.
„Не беше само този случай - добавя полковникът. - Престоят ни завърши без инциденти. В Чехословакия не гръмнахме и един патрон. Нито веднъж не употребихме оръжие. Чешките девойки дори ни изпратиха на гарата.“
Онези събития според полк. Ангелов са дали възможност да се видят качествата и възможностите на нашите наборни войници. „Въобще момчетата бяха на висота - пояснява той - дисциплинирани, психически издръжливи. И затова мисията ни приключи без скандали и без произшествия.“
На офицера с 30 години служба в армията още му е болно, че заради „политическа целесъобразност“ все още никой не е дал чисто военна оценка на действията на българските части. Особено на бързия преход.
„Знаете ли какво е да изминеш 380 км с танкове Т-34 и бронетранспортьори? - подчертава полковникът. - Непрекъснато кормуване при всякакви условия. Ден и нощ. Само командир може да разбере за какво става дума. Такъв прецедент в най-новата история на армията ни няма. А вероятно и няма да има.“
Негативната политическа оценка за случилото се преди 45 години вече е дадена, казва Ангелов и пита: „Но какво е виновна армията? Навсякъде по света и във всички времена армията изпълнява заповеди. Така беше и през 1968 г.“
„Много се говори за нашите мисии в Ирак по-рано и сега в Афганистан - продължава някогашният ротен командир. - Техният опит се изучава във военните училища и академията. А защо се мълчи за нашето участие в Чехословакия? Вероятно от политически страх. Обидно е. А там ние също изпълнявахме мисия - и то първа зад граница. Вършехме същото, което правят сега бойците ни в Афганистан - патрулиране и охрана.“
„Лесно ли се прехвърля цял полк от 1800 души и над 450 единици бойна и транспортна техника на хиляди километри като сменяш три вида транспорт - влак, кораб, на собствен ход?“, пита пак участникът в събитията.
През есента на 1968 г. дошла вестта, че се прибират у дома. Радостта била неописуема. Преди Елхово колоната спряла, за да могат всички да се избръснат и да оправят външния си вид. Когато влезли в града, всички жители се стекли на площада да ги посрещнат. „Сега е обидно, че не си спомнят за нас. Ние, офицерите, няма от какво да се срамуваме. А на войниците - дълбок поклон“, заключава полк. Трифон Ангелов.
