Хората живеят с онова, което гледат по телевизора. Изглежда, че са свръх заети с политическото, спортното или развлекателното, но действителността е, че това ги отчуждава, коментира пред Фрогнюз проф. Пламен Димитров, председател на дружеството на психолозите в България и практикуващ психолог с почти 30-годишен стаж.
Интервю на Борислав Борисов
- Според социологическо проучване оглавихме класацията за най-големите евромрънкала. Можем ли да вярваме на такъв тип проучвания?
- Ако запазя коректност към научните и етични стандарти, трудно ми е да коментирам изследване, в което не съм участвал. Слушайки изводите обаче мога да кажа, че имам съмнения за автентичността на това наблюдение. Авторитетни изследвания показват, сравнявайки ни с други нации от ЕС, че българите имат високо доверие в европейските институции, дори по-високо от това, което имат в националните.
- За какво най-често мрънкат българите?
- Терминът „мрънкам” е интересен. Мрънкането е израз на дълбока субективна устойчива във времето неудовлетвореност от условията на живот и възможностите за решаване на ежедневните проблеми, с които българите имат да се борят.
- В България, когато имаме проблеми, се обръщаме първо към нашите близки, приятели, колеги, а не към специалисти. Защо се получава така?
- Хората имат социална нужда от контакти с други хора. Не винаги проблемите и преживяванията стигат до професионалната общност. Това се случва по цял свят. Хората естествено търсят подкрепа в семейството, в приятелския кръг, в колегиалната общност, в социалната система и чак тогава, когато видят, че проблемът е нерешим, търсят професионална помощ. България е единствената страна, в това число и на Балканите, в която психиатричната помощ, психотерапията и психологичното консултиране не са легализирани и регламентирани с национален закон и нямат никакви проекции в ангажиментите на здравно-осигурителната система към българските граждани. Това показва отношението на политиците към качеството на живот на българите. Тази диагноза не е от днес. Не касае само последните няколко мандатоносители. Тъжната картина е, че българите, въпреки че имат многократно по-високи потребности от психиатрична и психологическа помощ, получават в пъти по-малко достъп до професионални услуги.
Много хора, които завършват университета и получават диплома по психология, нямат нужната специализация и допълнителна квалификация, за да практикуват. Огромен брой хора, които въобще не са психолози и психотерапевти, се представят за такива. Това води до размиване на представата за това какво е професионална практика. Всичко това се дължи на единствения фактор, че близо 15 години ние се опитваме да заинтересуваме нашите депутати и политици с това да адаптират отдавна вече познатите нормативни актове, с които си служат психолозите в Западна Европа, както и в Гърция, Сърбия, Турция, Македония. При нас се случва игнориране на тематиката и пълна изолация на професионалните общности. Лично аз като председател на дружеството на психолозите гледам на това като на диагноза.
- Какво се случва с многото психолози, които завършват една от най-желаните специалности в България, каквато е психологията?
- Аз завърших висшето си образование в началото на 80-те години. Това, което университетът в България дава на дипломираните психолози, е един базисен минимум. Професиите психолог и психотерапевт се идентифицират по това, че хората имат ясна, често пъти дългосрочна специализация и допълнителна квалификация, която им дава правоспособност в точно определена сфера. Първото и единствено условия на дружеството на психолозите и сериозните професионални организации е да ни конституират официално от закона. Едва тогава, когато бюджетът, институциите и нормите в тази страна поемат своя ангажимент към развитието на професионално-съсловните организации, те биха могли да гарантират високо качество на психологическото обслужване, непрекъсната квалификация и контрол върху реализацията на подготвените кадри. Днес съществуващата система не дава условия за това. Аз съм от 11 години председател на управителният съвет на Дружеството на психолозите и гледам с недоумение липсата на способност на политиците да вникнат в сериозността на проблема.
- Има ли нещо вярно в твърденията, че българите все гледаме какво нямаме, а не какво имаме и че няма значение дали ни е зле, ако на Вуте му е по-зле?
- Това са клишета от бита и фолк психологията. Здравият смисъл, здравият разум и научните изследвания показват, че българите не са по-различни от другите нации. Друг е въпросът, че има огромни индивидуални различия. Често пъти някои типологични прояви на тези индивидуални различия се лепват или етикетират на огромни социални групи. Българите са много различни, не по-малко различни от американците, от немците, французите и всяка друга група, определена по национален признак.
- Българите предпочитаме да участваме или да гледаме реалити форматите? Повече сеирджии ли сме или повече обичаме да се показваме?
- Трудно е да се отговори на такъв въпрос без специализирано изследване. Интересно ми е да видя истината за тези формати. От психо-социална гледна точка те са еманация на неавтентичното и патогенно отклонение на вниманието от същностните въпроси, с които едно общество би могло да се ангажира. Един вид комерсиална регресия на медийната програмна стратегия.
- Защо в България всички разбират от политика, футбол и автомобили?
- Не знам дали глаголът е „разбират”. Това, което всъщност се натрапва като фалшиво самосъзнание, е онова, на което ви карат да обръщате внимание. За да се измести вниманието на големи обществени групи от същностни въпроси на тяхното битие, на хората им се натрапва фалшиво самосъзнание и фалшива реалност. Хората живеят с онова, което гледат по телевизора. Наглед изглежда, че са свръх заети с политическото, спортното или развлекателното преживяване в света. Действителността е, че това ги отчуждава и отдалечава от адекватни действия и контролира поведението и отношението помежду им. Така обществото бива манипулирано, контролирано и удържано във фалшиво осъзнаване, което води до това, че хората не живеят живота си, а той им се случва.
