Сякаш концертът на Роджър Уотърс, който предстои, идва точно навреме. Приемам го като знак, порив, хоризонт напред.
Случва се в мига, в който ние всички - объркани и тихи, безмълвни и викащи, заставаме срещу личната си стена. А тя е огромна, плътна, монолитна, здрава. Но какво по-хубаво от това с думи и музика човек да преосмисли тъгата, депресията си, тревожността си, анатомията на сълзата си. Всички граници и задръжки, в които е живял.
Всички ластици и колани, които са го стягали. Цялата невъзможност да преживее живота си, както иска. Или просто да бъде свободен. Защото всичко друго освен свободата са детайли.
Идването на Роджър Уотърс е и някакъв символ за всички нас, които двайсет години мълчахме, захлупени от тарикати, олигарси, от дебелите ланци на времето. Които се прекланяхме пред инкасатора и мутрата с еднакви номера.
На които голяма част от живота премина в задушаване и аритмия.
Които само охкахме и шушукахме, но никога не крещяхме.
Които само навеждахме гръб и не се изправяхме. Които преплитахме крака, а не крачехме. Които стояхме затворени в собствения си гнет.
"Стената" е един от големите символи на свободата въобще на този свят. Тя е съизмерима с най-великите произведения на изкуството. Произведения, които надскачат изкуството. Тези, които остават вечни - без значение от години, епохи, векове. Всъщност те са толкова ярки, че времето за тях е без значение. Те нямат време и няма и да имат. През "Стената" всеки има право да преосмисли себе си. Да съзре личните си въстания. Да направи рентген на душата си. Да регулира сърдечната си дейност.
Да премери по един много специален начин кръвното си налягане. Всеки, заставайки пред нея, просто да се огледа. Как е живял, защо и как ще бъде занапред. Мишка ли е бил, или пеперуда. А от това по-велик и прекрасен детектор няма. И не е измислен.
Всъщност тя е огледало, в което можеш цял живот да се търсиш и да не се намериш, ако си несвободен. Тя е една от най-категоричните метафори, че човек винаги е търсещ. Че иска да полети с двете си ръце.
Че още малко иска да открехне хоризонта пред себе си. Че в душата има още един процеп, който все още не си открил. Че животът не е само работа, заплата, почивка, добра дограма или СПА процедура. Че човек е създаден да мечтае. Да се издига над върховете на боровете, до бистрото на облаците.
Че битът може само да го дави и души. Всъщност "Стената„ е красив, прекрасен вопъл не само срещу всички системи на този свят, но и срещу цялостната консуматорска абревиатура, в която пътуваме всички. Срещу онази порочна мисъл, че дори и щастието се купува с пари. Срещу банкирането на достойнството и мечтите.
"Стената" е и нещо много тъжно. Защото винаги в нея може да се прочете и друго. Че след едната стена винаги идват нови десет, след тези десет - още сто. Че всъщност свободата е повече илюзия. Тя не може да се пипне, отхапе. Нея я има някъде там, далеч в простора.
Всъщност "Пинк Флойд" написаха най-страшната и тъжна притча за свободата. Нарисуваха несбъдването на свободата. Осмислиха свободата през нейния затвор. И ни казват в прав текст, че винаги ще има стени. Въпросът е като гълъб ли ще кацнеш върху тях или като мишка ще стоиш някъде в основите им. Идването на Роджър Уотърс и "Стената" след броени дни е една сбъдната мечта за цяло поколение, израснало с "Пинк Флойд". Това поколение, което днес вероятно се смята за изгубено.
Поколение, което бе направо утрепано от чалгарника и анцугкултурата,
с които му се наложи да живее. Но все пак отстояващо своя вкус, естетика, хоризонти. Което изобщо, ама изобщо не е малко. И най-вероятно, ако не беше това поколение, нито щеше да има февруари, нито юни.
И вероятно пречистването, което се опитваме всички ние да направим днес - всеки според себе си, всеки според сърдечните си възможности, всеки според душевната си аритмия, го дължим поне малко на "Стената" и на "Пинк Флойд".
Това е абсолютно сигурно.
Елин Рахнев (168chasa.bg)
