Чували ли сте за Малък Самоков? А за Търново, Малиград, Павлово, Лозенград? И да сте чували, днес трудно ще ги намерите на картата, защото имената им отдавна са сменени.
Това са стари български градове и паланки, останали в Турция след първата национална катастрофа на България през 1913 г. Добре известно е, че след тази година всички българи от Източна Тракия са изселени на няколко вълни. Последните остатъци от нашите сънародници са буквално изметени от турците през 1926 г., когато остават само няколко стотици семейства в градовете Одрин, Лозенград и Цариград. Към настоящия момент се счита, че българи има само в Цариград и Одрин, като в първия град те наброяват официално 500 души, а във втория са едва няколко семейства.
Дали това е така обаче? Днес да се търсят българи, че и цели български села, в Източна Тракия изглежда безсмислено. От друга страна обаче се знае, че много българи-мохамедани са се изселили от своите села в Родопите и Мизия в един непрекъснат преселнически поток, който трае от 1878 г. до 1989 г. Пристигайки в Турция, те много често са заселвани в празните къщи и села на прокудените от турците българи-християни, особено в тези намиращи се по българо-турската граница. Но какво се случва с тях след преселването им? Фиксирана върху огромната трагедия на тракийските българи, българската историография подминава съдбата на тези наши сънародници, които и до днес продължават българското етническо присъствие в изконната българска Източна Тракия. За да се попълни тази празнина, по инициатива на Милен Врабевски, председател на фондация "Българска памет" и сам той потомък на българи от Лозенградско, през 2011 г. започва неофициална програма за изучаване на съвременното етнографско състояние на областта.
Резултатите, макар и все още непълни, са изумителни. В цели области българският език не просто продължава да е в обръщение, а се използва като домашен и всекидневен. Интересно е, че за разлика от други места на Балканите, където заради асимилационния натиск българите не смеят да наричат езика си български, а македонски, горански, нашенски, помашки и т. н., тук носителите на този говор без колебание го определят като български. Това обаче е само едно от многото впечатления, които може да се придобият при едно пътуване през старите български села и градове. Впрочем, въпреки че всичките им имена са сменени, дори и името на планината Странджа (на турски Йълдъз), новодошлите българи са запазили предишните названия и ги употребяват свободно. От тях може да се научи как се наричат днес Булгаркьой, Пенека, Маглавит, Черешово, Мегалово, Паспалово, Мокрошево, Мидия, Залъф и десетки още други.
При една такова пътуване само преди дни бяха обиколени 23 села и градове, като се посетиха всички странджански села, както и част от одринските, узункюприйските, родостенските, кешанските, малгарските и визенските села. Оказа се, че привидно етнически хомогенната и турцизирана Източна Тракия всъщност е много разнородна по своя народностен състав. Под наложения върху областта тежък турски саван лесно се забелязват отделните етнически групи - българи, татари, бошнаци, сръбски санджаклии, албанци, цигани. Разбира се турците доминират, но всички останали малцинства са почти половината от общия брой, като само българите са около 30%. Невъзможно е да се определи точният им брой поради много причини. Турция не признава никакви малцинства на своя територия и това затруднява каквито и да е проучвания. На второ място сред самите българи има различни форми на самоопределение - от българи, през помаци до турко-славяни. Някои от тях дори твърдят, че произхождат от волжките българи. В Пехливанкьой (до 1913 г. Павлово), град, общински център и 100% населен с българи, срещнахме и твърдението, че първоначално всички българи били мюсюлмани, но впоследствие повечето се "изметнали" към християнството. Само помаците останали верни на исляма и следователно те са най-чистите българи! Парадоксите не свършват дотук. Оказва се, че ако по време на Възраждането на българската народност не и се удаде да се закрепи на брега на Мраморно море, то днес в Текирда (бившето Родосто) и някои околни села има цели български колонии, които си говорят български език. Същевременно в Странджа, ако пожелаете, ще може да чуете прекрасни родопски песни, изпълнявани от местните българи, потомци на преселници от Родопите и Чеча. И ако български език на брега на Мраморно море и родопски песни в Странджа звучат странно, какво бихте казали за сръбски език на брега на Черно море? В гр. Демиркьой (бившия Малък Самоков) на пазара когато поздравиш с "добър ден" ти отговарят с "добър дан". Градчето е населено с преселници от Босна и Санджак, които охотно дават информация за местния етнически състав. "Има бошнаци, има и ваши - помаци, има шиптъри, има цигани". "А турци има ли?" , питаме ние, и чуваме че "турци никада није био, нема ич". Учудването ни, че в един турски град може да няма турци се затвърждава с финалното"нема ич биля". Впрочем, още по-интересно заключение направихме в Пехливанкьой (Павлово). Въпреки че алкохолът в Турция е труден за намиране и скъп за ползване, на пазарчето попаднахме на един пиян човек, който започна да проси пари от нас на български. Продавачът на сергията, пред която бяхме застанали, го изгони безцеремонно и ни се извини заради него, като каза "всички цигани са един дол дренки". След като го питахме не е ли наш, щом говори на български, човекът се разсмя и каза, че и циганите тук говорят на български. Но парадоксите на Източна Тракия не свършват.
Всички местни българи са с изключително добро отношение към България и българите. По най-различни причини (за турците има виза за Европейския съюз) почти никой от тях не е ходил в съвременна България, а когато наши сънародници от тук минават по тези земи, те го правят транзитно по магистралата Одрин - Цариград (дн. Истанбул). Следователно допир от двете страни на границата почти няма, но чувството към нас е трогателно сърдечно. Дори и българските турци, изселили се от страната ни през различни години, дори и тези, тръгнали си през 1989 г., са благоразположени към своята Родина. Пред кметството в люлебургазкото с. Ахмет бей наред с турското се вееше и българското знаме, защото повечето от половината му жители за изселници от Тервелския край. По още нещо си приличат нашите българи и турци там - в отношението им към местните турци. Всички те ги наричат "гаджали" и доскоро, особено помаците, са избягвали дори браковете с тях. Впрочем, както каза един българин в с. Адасарханлъ, Узункюприйско,"когато нашите дедовци бегали насам, мислели че са турци. Като стигнали в Турция, разбрали че са българи."
Четири дни по източно тракийските полета и по странджанските баири, през 23 посетени села и градове, цялото време, навсякъде, говорихме само на български. Не само старите български къщи, които в голямата си част още стоят, но най-вече запазеният жив и мелодичен български диалект на местните българи-мюсюлмани не ни позволиха да усетим, че сме преминали държавната граница. Източна Тракия не е загубена за българщината, тя продължава да говори на нашия език и продължава да обича България. Просто през след 1913 г. българите-християни тук бяха заместени от българите-мюсюлмани. Лошото е, че ако през миналите столетия стотици хиляди българи в околните земи опазиха своя род и език, много повече ги загубиха. Ние българите сме най-големия кръводарител на Балканите. Тук няма нация, която да не е откъсвала и асимилирала части от нас. В най-източния кът на полуострова, където свършва Европа и започва Азия, борбата за запазването на българщината продължава. Въпреки бездействието на българската държава и въпреки упоритите усилия на Турция да довърши започнатото преди столетия потурчване. Защото кръвта вода не става. Или поне не става лесно и бързо. Когато на излизане от Кула, Лозенградско, споделих на изпращащите ни местни българи, че родът ми идва от несъществуващото вече съседно село Крушево, един от тях ми каза - "Че ти си наше българче значи..."
