Надъхани от неподплатен национализъм, претенциите на руси, сърби, македонци към езика и писмеността на българите, са нахални и несъстоятелни кражби от културната ни история, а родните учени и политици не воюват последователно за откраднатите им истини.
проф. д-р Ив. Кочев
Неслучайно един от най-светлите празници на българския народ, независимо от политическите режими, които винаги е надживявал, е празникът на светите братя Кирил и Методий. Този майски ден е не само празник на Светите братя от Солун- Кирил и Методий, но и на българската писменост и култура. Затова нацията е наложила на управляващите от всякакъв род честването на датата да придобие общонароден характер. Едва ли има друга нация в света, която да е превърнала един празник на просветата в национален и официален, когато химна „Върви народе възродени” доброволно и емоционално изкарва на улицата стари и млади. Неслучайно акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов съвсем точно определя, че „плътта на Българската държава е създал Аспарух, а нейният дух – Кирил и Методий. И тази държава на духа не е могла да бъде победена от чуждите завоеватели, защото зад гърба на българския народ в сплотен строй са стояли езикът, писмеността и литературата”.
През V-VІІ в българските славяни са заели не само географските области Мизия, Тракия и Македония, но през Влашко са достигнали дори до Буда-Пеща (столицата на днешна Унгария носи българското име Пеща ‘пещ’). На юг те заливат континентална Гърция и Албания. Езикът им естествено е бил онзи старобългарски език, на който въз основа на един от диалектите му – солунския, братята Кирил и Методий са създали глаголицата и превели първите богослужебни книги, които са отнесли по-късно в Моравия и Панония. За българските славяни този стар език е двойно функционален – от една страна, е народностен, а от друга книжовен. Като книжовен изпълнява и наднационална (международна) функция: превръща се само в книжовен език за руси, хървати, сърби, чехи, словаци, словенци, южни поляци, та дори и за неславянските романоезични маси във Влашко и Молдова, с една дума той става литературен език за цяла Източна Европа. Кирил и Методий блестящо отблъскват всички нападки на западноевропейските триезичници, поддържащи догмата, че право на книжовно съществуване имат само трите езика, на които е било изписано името на Христа на кръста: латински, староеврейски и старогръцки. Новият писмен славянски език - старобългарският, играещ ролята на книжовния латински за Източна Европа, през ІХ в. блестящо е защитен от Кирил в Рим. Западноевропейските народни езици стават книжовни много по-късно: през ХІІ в. папа Инокентий ІІІ изгаря Евангелието, преведено за първи път на народен френски; през ХІV в. е преведена Библията на народен английски; през ХV в. Ян Хус въвежда в богослужението и чешки; през ХVІ в. Мартин Лутер превежда Библията на немски.
Днес делото на Кирил е оценено по достойнство – ЮНЕСКО преди 10-тина години взе решение да отдаде заслужена почит като вписа имената на солунските братя в календара на великите мъже, чествани от цялото човечество. Огромната заслуга на България за съхраняването и доразвиването на Кирило-Методиевото дело през ХІХ и ХХ в. бе изтъквана от всички най-големи световни учени ( над 200 на брой).
В последните тридесет години обаче, най-вече в страните от бившите СССР, Югославия, Чехословакия и др. започнаха да правят настойчиви опити за замяна на името старобългарски език на Кирил и Методий с неопределените дифузни термини „старославянски”, „църковнославянски”, „староцърковнославянски”, налагани в науката след Междусъюзническата, Първата и Втората световна война, когато България беше наказвана от Великите сили и съседите си не само политически, но и научно. Преиначаванията на историята се засилиха и придобиха остър характер, след като бяха публикувани няколко следвоенни трудове на честни учени, специалисти по старобългарски език като Садник и Айцетмюлер (Германия и Австрия), Ото Кронщайнер (Австрия), Р. М. Цейтлин (Русия), И. Тот (Унгария), Ж. Гийо (Франция) и още мн.др.
„Група съветски учени” (Л. Жуковская, Н. Толстой и др.) издигнаха в култ хумористичния тезис на Н.С. Трубецкой от 30-те години, че „руският език е единственият пряк наследник на праславянския, към който включиха и целия кирило-методиев език, т.е. старобългарския до ХІІ в. Названието старобългарски език те подмениха със славяноруски език. Тези научни работници не можеха да се примирят с факта, че днешната Велика Русь е заимствала в миналото си писмеността и книжовността от „малка” България. Те не искаха да видят реалностите нито в VІІ, нито в ІХ, нито в ХІV в. Надъхани от неподплатен национализъм, те затваряха очи пред обстоятелството, че Българската държава от най-стари времена със своя държавен език е исторически факт (за разлика от княжествата Велика Морава, та дори и Киевска Рус, които са били незначителни и разпадащи се племенни обединения). Тази България, е включвала в своите простори земите от Черно море до Адриатика и от Унгарските степи до Бяло море, затова западните летописци са я наричали не даже държава, а империя. Следователно понятията за „малко” и „голямо” в исторически план имат променлив характер. Тази държава – империя целенасочено е провеждала последоветелна езикова политика, непозната за другите славянски формации, които ще се появят много по-късно – няколко века след нея. Кирилицата, на която пишат днес сърби, руси, украинци и белоруси, на която до неотдавна пишеха и власи и молдовци, е създадена в България за задоволяване не само на църковни, но и на светски (държавни) потребности. Разцветът старобългарската литература от IX – XIV в. дава своето отражение върху целия славянски свят, и то на два пъти, поради това се говори (разбира се пак табуистично) както за първо (IX в.), така и за второ (XIV в.) „южнославянско” (разбирай българско) влияние върху източните славяни.
Някои чешки учени пък се опитват да „придърпат чергата” към себе си, като обявяват езика на кирило-методиевите паметници, не за старобългарски, а за моравски (чешки). Лошото в случая за тях е фактът, че досега не е открит нито един паметник от моравската мисия на братята, камо ли пък да е намерен паметник с последователно проведени чешки езикови черти.
Макар и с огромно закъснение фантастите от Скопие огласиха, че езикът на старите паметници е не друг, а „македонски”, забравили, че тази малка географска област през Средновековието в по-голямата част от времето е била в границите на държавата България.
Сръбските претенции (акад. А. Белич) както винаги, са били най-причудливи - през Средновековието (а дали не и сега?) те достигат до Варна, т.е. всичко българско е само сръбско, и то без коментар и разсъждения.
Най-голямото предимство (а може би и недостатък) на българските учени и политици е, че те винаги са се уповавали единствено на фактите и не са воювали последователно за откраднатите им истини. С това може да се обясни и дългото чакане пред парадния вход на Европейския съюз. Докато ни приемат в него просто забравихме, че в областта на културата, просветата и езика с делото на солунските братя Кирил и Методий сме били едни от най-ранните европейци на континента – истински радетели за културен обмен и равенство между народите в името на прогреса на цялото човечество.
