ИНТЕРВЮ

Избори вече ще се печелят или с мащабна вълна от популярност, или чрез мрежите за осигуряване на гласове, казва за Frognews.bg политическият анализатор, който говори и за суспендиране на членството ни в ЕС.

интервю на Ана Кочева

- Преди година и половина всички вкупом очаквахме, че влизането на България в ЕС ще доведе до там държавата най-сетне да се подреди. Всичко което се случи през последната година, особено месеци, показа, че нещата ни най-малко не са се подредили, даже напротив. Това български феномен ли е или е било факт и за някои от другите млади членки?

- Това очакване според мен течеше по две успоредни писти. Едната, която може би наистина беше свръхекспонирана в България, беше възможността за влияние, за дисциплиниране на неща, които се случват тук, като директен тип външна намеса последством европейските институции. Повечето обществено внимание беше насочено в тази посока, което в крайна сметка ни изигра лоша шега по отношение на обществените очаквания, довели до разочарование. На практика самият процес на такъв тип влияние протича по една друга писта и тя се случва, когато до външното европейско влияние има някаква убедителна и устойчива в обществото, икономиката и в политиките критична маса организации, институции, граждани, предприемачи. В тази външна и вътрешна коалиция – ЕС от една страна и тези субекти от българска – се коренят възможностите за по-трайна промяна. А нашето очакване беше фокусирано повече върху първата въможност и не толкова върху втората.

- В нея ли е дефицитът?

- Там е дефицитът, а и тя е по-безинтересната. Но пък е по-сложна за анализиране и по-дългорочна, по-дифузна е, по-малко може да бъде установена къде, кога и как се променя. Докато другата е по-ясна, ясни са играчите, реториката, ситуациите. Ето, жанрът, в който сега се движим – пише се едно писмо, всеки се надпреварва да го интерпретира какви послания има кодирани, какви политически действия се очакват. А според мен втората е пистата, където ще се случват истинските промени. Свръхфокусирането върху първата писта обаче не е само, защото тя е по-лесно разбираема, а и поради разпространеното вече и в България усещане за свръхдефицит при възможността за изграждане на една местна и на една външна коалиция за промяна. Затова и ние делегирахме тази възможност по-скоро по посока на ЕС. ЕС обаче няма такъв инструментариум, с който да произвежда радикална промяна в страните-членки. ЕС може да влияе по-скоро по периферията на проблемите, но не и да създава основните играчи, които трябва да направят промяната.

- Ние чисто темпорално сега сме между едно писмо и един мониторингов доклад и решението за предпазната клауза. От това, за което говорим, излиза, че и те не са достатъчно състоятелен фактор за дисциплиниране.

- Това решение е по-интересният момент, защото показва институционалната клопка, в която е изпаднал ЕС. Ето пример – критериите са изработени по такъв начин, че една страна може да отговаря на 5 от тях и пак да няма достатъчно работеща правосъдна и съдебна система. Наличието на някакъв критерий предполага, че поредица от по-фундаментални въпроси преди това вече са решени. Може да се приети закони, но има фундаментално грешни и неевропейски модели на поведение на най-високо министерско ниво. Как да се формулират критерии за това? Предпазната клауза не е в състояние да произведе промяна. И това се осъзнава в ЕС, където дискусията тръгна в съвсем друга посока и за съжаление тази посока е неблагоприятна за България. Аз си позволих да направя прогноза за повдигането на въпроса за суспендиране на членството ни в ЕС, изхождайки от това, че има определена логическа последователност и действия и че, ако в България продължава да има такъв тип отношение, за който вицепремиерът Плугчиева съвсем откровено призна (като липса на нормален диалог и откровена арогантност), политическата несъвместимост между хората от нашата висша администрация и европейските институции ще бъде открито обявена. Такъв тип несъвместимост не виждаме за пръв път, ситуацията беше аналогична в средата на 90-те години: и тогава имаше проблем с неотговаряне на писма, с абсолютно несериозно отношение към диалога с европейските институции. От тази гледна точка че нещата се повтарят, но учудващото е, че това се случва сега, когато страната е член на ЕС и когато се предполагаше, че целият процес на присъединяване, на приближаване към тази култура, към тези практики вече трябва да е приключил и нормите на общуване да са станали част от втората природа на българските политици и висши администратори. Очевидно това не се е случило.А споменаването за клаузата за суспендиране на членството е отговорът на тази политическа култура на арогантност.

- Артикулирано ли е някъде това намерение за суспендиране?

- Не е артикулирано в политически документ. Това е станало сред политически представители на средно ниво в някои страни-членки и е било споменавано от служители на Комисията за европейски медии. Все пак трябва да се знае, че целият казус с член 7 е много сложен и юридически, и политически; активирането на тази клауза чисто процедурно е много сложна. Осъществява се с три отделни процедури – с две квалифицирани мнозинства и с едно единодушие. Но самият факт, че за година и половина ние стигаме до най-радикалния, до най-крайния инструмент за политическо влияние най-сетне определи настоящето поведение на тройната коалиция. Доскоро всичко се обясняваше като проблем на комуникацията, но то май наистина си е било така – явно нашите политици и администратори имат друго разбиране за комуникация. Така че в момента сме в състояние на някакво кризисно овладяване на проблема.

- А колко политически скандали е в състояние да понесем като общество? Не сме ли култивирали някакво странно гражданско дебелокожие?

- Очевидно много, но се оказа, че има политически скандали, които стряскат управляващите повече отколкото друг тип сканадали. Даже евроскандалът е по-стряскащ от МВР-скандала, въпреки че последният трябваше истински да стресне това управление, а не го направи. Ако приемем, че има една нормална политическа логика и едно правителство и партиите в него желаят да бъдат преизбрани, те би трябвало да проявяват някакъв инстинкт за политическо самосъхранение. А и двата скандала показаха, че и това започва да изчезва от политическите партии, което ме притеснява. След като падането от власт не може да стресне една политическа партия, всеки гражданин започва да си задава въпросът какво формирование е това, какви цели има то в основата на поведението си? Смущаващо е, че голямата вероятност да загубиш управлението заради такова поведение, не предизвиква абсолютно задължителните промени в управлението.

- Само че много от тези скандали се вихрят единствено чрез медиите и си остават там. Ако това се разиграваше в друга европейска страна, неминуемо щеше да има политически последици, които тук липсват.

- Повечето да, такъв е например един скандал в стил Емел Етем. И това е далеч по-тежкият въпрос – каква политическа култура определя едно действие като скандално. Кумулативният ефект от тези неща е добре известен: дистанция, отдръпване на хората. Но политиците трябва да си дадат сметка, че това редуциране на интереса на гражданите към тях все пак трябва да бъде удържано в някакви граници, защото в един момент изборният и политическият процес ще се превърнат в установяване на някаква мрежа за набавяне на гласове, която работи по различни механизми. Сега много партии обявяват, че са в предизборна ситуация, а като ги наблюдавам, имам чувството, че те като че ли са свикнали с мисълта, че дори и твърдите им ядра започват да изчезват, че има отказ от чисто традиционните политически действия (напр. да се напише една добра програма, да се дискутира) и някак си се възприема като даденост, че изборите оттук нататък ще се печелят или ако има мащабна вълна от популярност, която се акумулира в различни периоди, или в резултат на мрежите за осигуряване на гласове - с директно купуване, или чрез приближени бизнес-кръгове.

- В България обаче битува една много популярна теза: че каквито и политически размествания да се случват или симулират, основните играчи са почти едни и същи.

- Това донякъде е така, но все пак имаше периоди на смяна на политическите елити. Но по-големият проблем е защо вкарването или смяната на хората в политическите елити произвежда един и същи тип поведение. Като изключим БСП, в СДС имаше смяна на елити, НДСВ беше вкарване в политиката на нови групи хора. Някакви части от ГЕРБ също в някаква степен правят такова нещо. Но тези смени не водят до сериозна смяна в начина, по който се управлява – това е по-тежкият въпрос за нас като общество и като политическа система. „Новото лице” се вписва в статуквото без никакъв проблем. За да се противодейства на това, трябват очевидно повече противотежести,- и в обществото, и в бизнеса, дори в културен план – трябва да се търсят контрапункти, които да не позволяват този еднотипен начин на поведение. В интерес на истината има някакво развитие в това отношение, но то е минимално. Това, което ще стане е, че в обществото ще се появяват малки групи от хора, които ще желаят да правят нещата по друг начин, ще изискват да се спазват законите, институциите да се държат по друг начин с тях. Все пак остава големият въпрос дали те ще станат в крайна сметка мнозинство.

- Това е контекстът, в който трябва да поставя въпроса за емиграцията. Тези групи не са ли обречени да си тръгват периодично от България?

- Да, въпросът с емиграцията стои остро и то не защото ще свършат българите, а защото тя лишава обществото точно от такъв тип енергия. Това е плоскостта на разговора за емиграцията, а не поради опасността да свърши генният материал. И този въпрос е дългосрочен...Общностите, за които говорих, трябва да се развиват, увеличават заради произвеждането на контрапункти на политическите сили. При положение, че толкова много чисто ежедневни дейности се оказват проблематични, невъзможни, при положение, че напр. всеки един от нас, който си е платил данъка за здравеопазване, плаща втори, когато ползва здравни услуги, при положение, че всеки родител се чуди адекватно ли ще е образованието на детето му на света, в който живее и ще работи, явно държавата не функционира по правилния начин.

- Да прибавим и въпроса за сигурността на гражданите.

- Един от най-големите уроци от МВР скандала е, че чрез него видяхме друг тип функциониране на престъпността. Голяма част от тези „сиви” хора бяха легитимирани, влязоха в публичните институции като общински съветници, съветници на кметове от една страна. От друга – във висшето ръководство на изпълнителната власт влизат пък хора, които имат странен тип ангажименти. В такава ситуация излиза, че престъпната дейност не просто е приватизирана, а направо държавата я е дала на концесия. До появата на друг екип, който да изпълнява тази дейност, това са актуалните хора, които получават възможността да бъдат престъпно предприемчиви. Интересно обаче е развитието на престъпността в обществото. Не говорим за битовата престъпност, очевидно тя преди 1989-та е била по-малко, отколкото сега. От чисто аналитична гл. т. би могло да се разсъждава, че след като самата социалистическа държава в миналото е била както корупционна по силата на своя базов социален механизъм, така и престъпна, сега може да се окаже, че държавата е по-малко престъпна и всъщност имаме позитивна треактория, която не ни удовлетворява, но е факт. Но, ако човек говори по този начин, вероятно много хора ще си кажат, че е луд; този начин на говорене е публично неприемлив до някаква степен. Но може да се окаже, че такъв начин на разсъждение ще ни даде по-ясна представа за скоростта, с която може да се променя българското общество. Може да се окаже, че това е максималната възможна скорост на промяна и по отношение на поведението на отделния гражданин, и по отношение на поведението на институциите. Все пак не бива да крием, че у нас цари потресаващ кулурен и политически провинциализъм.

- В този смисъл предсказуеми ли сме като държава и общество?

- Според мен се появяват все повече хора, които знаят какво искат и евентуално по какъв начин могат да го получат. Но и пред партиите стои предизвикателството да станат отново релевантни в очите на хората, да решават проблемите им, а не да ги оставят те сами да го правят през тясното си обкръжение, през неформалните мрежи, в които съществуват. Това е начин на организация на ежедневието, който е абсолютно неадекватен за ХХІ век. И не мога да разбера, след като има такова желание и очакване, защо нито една от партиите още не го е разпознала и не е започнала да се ориентира към такъв тип поведение. Точно то би получило подкрепа.