Когато през 1989 г. комунистическият режим в България рухна, заедно с него падна и информационната завеса, която беше спусната над всичко случващо се по света и у нас.
С премахването на идеологическия филтър българите с изумление видяха света и съседите си така, както никога дотогава не им ги бяха представяли. Любопитството на държаните в изолация хора обаче бързо беше задоволено и за много кратко време вниманието на обществото се пренесе върху вътрешните проблеми и катастрофалните последици от наложения "отгоре" криминален икономически и политически преход. С течение на времето единственото, което можеше да привлече вниманието на българските медии, беше поредния конфликт в бивша Югославия или президентските избори в САЩ.
Парадоксално, но колкото повече напредваше процесът на интеграция на България в европейските политически и икономически структури, толкова повече намаляваше информираността ни за случващото се непосредствено около нас. С влизането на страната в Европейския съюз през 2007 г. нещата не се промениха особено, освен че големите медии започнаха редовно да отразяват покрай американските избори и някои и други европейски. Що се отнася до балканските ни съседи, за там информационното затъмнение в наши дни определено надминава това от времето на комунизма. С какво можем да свържем ние българите днес някои балкански държави? Гърция с кризата, Сърбия с Косово, Косово с войната, Босна с войната, Македония с нещо антибългарско, Турция си е Турция (за нея ние си имаме национално вкоренен стереотип, който къде верен, къде неверен, не може да бъде изкоренен от каквито и да било новини или захаросани турски сериали). Но дали това е достатъчно, а дори и да е, какво можем да кажем за Румъния, Черна гора, Босна, Хърватия?
Преди да стигнем дотам обаче нека почнем подред. Един кратък, седмичен обход на Западните Балкани, ще е съвсем достатъчен за формиране на впечатления и най-вече за създаване на база за сравнения. Последното е особено важно, защото сравненията на нашия полуостров са почти в основата на националното самочувствие на всяка балканска народност. И като казахме сравнение, няма как да не започнем с Македония. Още повече, че тя е първата държава на запад от нас, а и столицата и е най-близката съседна на нашата София. А, и да не забравим най-важното - Македония е втората българска държава в Европа. Как да не се сравняваш с нея, та то е все едно да се гледаш в огледалото?!? Само че отражението във всички случаи е като от криво огледало - антибългарски кампании и новия скопски Дисниленд (както е известен в самата Македония проекта "Скопие 2014"). Поради това човек лесно може да остане с впечатлението, че покрай Вардара освен да гонят българи и да строят гротескови статуи с друго не се занимават. Ако е така, изненадата от реалността ще бъде голяма. Огромното болшинство от македонците хранят най-добри чувства към България и тълпите от кандидати за българско гражданство и обучение в България го доказват постоянно. Що се отнася до строежите, македонците освен статуи строят магистрали и огромни околовръстни шосета около Скопие. Тъй като там това се възприема като рутинна задача на правителството и понеже откриването на 100 м. от поредния нов участък не се превръща в национален празник, у нас тази дейност остава незабелязана. Но за да не останем все пак с впечатлението, че строежът на магистрали е национален спорт присъщ само на двете български държави, нека обърнем поглед на запад и север едновременно.
Албания и Косово. Двете албански държави вече просто няма как да бъдат разглеждани по отделно. Не само защото са населени от един и същ народ и имат една и съща история. И не само защото границата между тях е формалност, която съществува само заради чужденците и наблюдателите от ЕС, НАТО и ООН. А защото днес албанците в двете държави заедно пишат историята на Балканите. Ако не им мине котка път, те могат да превърнат 21 век в албански век, през който всичките им съседи ще са само зрители на новото албанско Възраждане, или "Рилинджа" на албански. Първият фактор за това е населението. На по малко от 40 хил. кв. км. са се събрали над 5 млн души. Когато се мине границата с Косово при Блаце, северно от Скопие, няма как да се разбере кога свършва едното населено място и почва другото. Всяко свободно пространство е застроено с дву и триетажни къщи, отвсякъде извират хора, децата буквално се прескачат едно с друго, а да се види възрастен човек е истинска находка. По същия начин стоят нещата и в Албания. От най-големия град на север - Шкодра, до столицата Тирана има точно 111 км, и всичките минават през застроена територия. Самата албанска столица е увеличила размера си 10 пъти за 9 години и почти се е сляла с морската столица Дуръс (старият български град Драч), която е разположена на 39 км. Процесът на слизане от планините, колонизирането на равнините и бурното демографско възпроизводство е абсолютно неконтролируем. Но това не притеснява никого. Освен съседите, разбира се, или поне тези, които знаят за какво иде реч. Защото това не е ново явление. Случило се е веднъж преди 800 години, когато албанците започват постепенно да изтласкват българите от днешните си земи. Да, както Албания, така и Косово, до нач. на 12 век са с основно българско население. В един момент започва процес, подобен на днешния, който обаче трае столетия. В известен смисъл той още не е приключил, защото и днес повече от половината населени места в Албания и Косово носят имена от български произход, а и най-вече, защото има запазени отделни български анклави - Мала Преспа, Корчанско, Голо Бърдо, Гора, Жупа и малки колонии в Тирана, Елбасан, Берат, Преняс, Пешкопи, Кукъс, Прищина и Призрен. Но нарастването на населението е само един от факторите за албанския възход. Вторият е огромното им самочувствие. Албанците не се съобразяват с никого. В Косово по силата на наложената от ООН конституция има два официални езика - албански и сръбски. Съответно всички документи са двуезични, табелите на населените места, образованието, медиите и т. н. Никъде обаче не можеш да срещнеш табела с двуезичен надпис. Има, сложени са, но всички сръбски надписи на тях са чинно боядисани със спрей. Толкоз. Отделно от това започнаха и преименуване на цели градове, което на места получи леко комичен оттенък, защото смяната на старите сръбски имена беше осъществена с връщането на още по-старите турски (Урошевац стана Феризай) или български имена (Ораховац стана Раховец). Най-важен фактор за албанския възход обаче е прозорливостта и последователността на техните национални водачи. Първото нещо, което направиха след изгонването на сърбите през 1999 г., беше да започнат строеж на магистрала, с която да съединят двете столици. Днес тази магистрала е почти готова, наречена е на името на легендарния косовски политик Ибрахим Ругова и минава през едни от най-трудните терени за строеж на подобни съоръжения - Албанските Алпи. С десетки мостове и километрични тунели албанците, които до 1989 г. имаха едва 10 км асфалтови пътища в цялата страна, показаха как се строи съвременна държава.
За разлика от тях съседна Черна гора го кара доста по-спокойно. Дали заради пословичния черногорски мързел, дали заради топлия южен климат, в бившия най-верен сръбски съюзник на Балканите времето е спряло. След разпадането на държавния съюз със Сърбия през 2006 г. черногорците се обявиха за първата в света екологична държава и започнаха решителни действия за премахване на каквато и да е стопанска дейност в държавата си. Това, което ставаше за продаване, беше купено от руснаците, другото беше нарязано на парчета по светлия български пример, след което местното население с облекчение се отдаде на традиционните си занимания - посрещане на туристи и контрабанда на цигари. Удивително е, но в Черна гора и малкото годна за обработване земя стои потънала в бурени. Дори в селските дворове няма нищо посадено, освен цветя.
Ето защо разликата със съседна Хърватия се набива на очи. Макар че хърватите влязоха в ЕС едва преди месец, те се наредиха от раз в средата на класацията на европейските държави. С равномерно развити селско стопанство, индустрия и туризъм черногорските съседи не дават и най-малко основание да се мисли, че само до преди 23 години са били в една обща държава с тях. Впрочем и тук основен фактор за бурния растеж на хърватската икономика има националното ръководство. Един от ключовите приоритети беше изграждането на магистрали, с които да се свърже Загреб с Белград, от една страна, и Дубровник със Сплит и Загреб. Въпреки пословичната сръбско-хърватска вражда, въпреки войните, въпреки всичко. Хърватите извоюваха свободата си, защитиха сънародниците си в Босна, като им гарантираха международно признат конфедерален статут, и дори накараха сърбите да гарантират малцинствени права на хърватите във Войводина.
На фона на бурния възход на албанци и хървати сривът, който изживява Гърция, е впечатляващ. За две години БВП на страната се срина с 20%, доходите на хората намаляха с 30%, а за първи път от години емиграцията надвиши имиграцията. В който и голям град да се отиде гледката ще е една и съща - затворени магазини, празни витрини, надраскани или счупени прозорци, пустеещи ресторанти. Дори в туристическите райони на държавата гледката не е по-различна. По гръцките пътища се появат дупки, които не се запълват, парковете в градовете са запуснати, а вездесъщата ориенталска мръсотия почва да си пробива път отново.
Но да оставим Гърция и да се завърнем у нас. Всеки, който е напускал родината си поне за седмица, знае как гледа с други очи, когато се прибере. След няколко часа адаптацията е пълна и вече не прави впечатление, но междувременно... Минавайка границата много често първото нещо, което се вижда, са цигани. В каруци, в одрънкани коли, просещи край КПП-то, проституиращи по пътя, в катуни около пътя, в гнусни махали около големите градове и села на страната. Второто нещо, което се набива на очи, е мръсотията. Всепоглъщащ прах мъчи българските градове и села, пътищата са потънали в трева и храсти, които бавно ги превземат, боклуци са нахвърляни навсякъде - от входа до изхода на страната ни. Третото нещо, което прави впечатление, е разрухата. България изглежда като Сталинград след войната - разрушени заводи, разрушени селски стопанства, разрушени къщи, читалища, училища. Последното нещо, което прави впечатление, е липсата на хора. Селата са празни, градовете пустеят, а там където се виждат, те подсилват първото впечатление - циганите.
Балканските сравнения не са в наша полза. Ако има нещо, в което бием всички, то е упадъкът. Днес България е болният човек на Балканите, нещо повече, тя е болният човек на Европа. С упадъчно и деградивно общество, с тоталния нихилизъм и пълната незаинтересованост на политическия елит към бъдещето на страната България с уверени крачки върви към съвсем скорошния край на своята история.
Костадин Костадинов
