Въпреки че досега не се е изказал публично за униженията, които е бил принуден да търпи в пиано-бар "Арбат", Любо Киров даде възможност на феновете си да разберат в подробности какво се е случило през изминалата нощ. Малко след 14.30 часа днес музикантът публикува в социалната мрежа "Фейсбук" цялата история, описана от негова почитателка.
ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА ЧАЛГА, СИЛИКОН, МУТРИ, БЕЗОЧИЕ И БЕЛИ САЛФЕТКИ
Искам да ви разкажа една история в 3 сутринта, отпреди половин час. Почти “предаване на живо”, може да се каже.
Това обаче НЕ е история за ангели, архангели, христово съзнание, старгейтове, нови измерения и златна епоха. Не.
Това не и история за възнесение, медитации, позитивни нагласи. Не.
И аз не съм в обичайното си вдъхновено приповдигнато настроение, готова да изливам позитивни думички, във възторг от живота. Съжалявам. Ако очаквате да четете такива неща, тук е момента да затворите страницата.
Ядосана съм, дори съм разтреперана от възмущение, и през главата ми минават хиляди мисли в секунда, а в кръвта ми бушува яд.
Нито съм “светла”, нито “духовна”, нито някои от другите label-и и етикетчета, които хората поставят, за да вкарат някой в рамките, очакванията и представите си.
Аз съм си аз и съм човек, при това с огнен темперамент – ядосвам се, паля се и крайно много се възмущавам, когато нещо не е честно!
Това е една история за чалга, силикон, мутри, безочие, наглост, пошлост и бели салфетки, хвърчащи във въздуха, незнайно защо и с каква цел. Това е една типично българска история.
Каква е първата асоциация, която правите когато кажа “пиано бар”?
Сега ще ви кажа моята: пиано. Разбира се. Певец. Хубава музика. Добре облечени, възпитани и културни хора, които се наслаждават на качествена “жива” музика и си говорят тихо. Да, така би било във всяка една друга държава по света, където нещата са реално такива каквито би трябвало да бъдат.
Не, не и в България.
Влизаме в така наречения пиано бар и какво да видим?
Момичета, от една определена “порода” – с няколко тона грим, с няколко маски върху истинското си лице, с нацупени устнички, с определена стойка и определени дрехи. Готови да бъдат “завоювани” и покорени. И момчета – от онези “тежките” с ланците, отново с позите и стойките, с големите ръце и малките гладки умове.
Тук е въпросът да попитате: “Какво, за бога, правиш там?”
И отговорът е прост – отидох да слушам най-най-любимият си български изпълнител на живо. Любо Киров. Досега винаги съм го слушала в Sofia Live Club, но сега разбрах, че ще свири в “пиано бар” Арбат и решихме да отидем там. Каква жалка грешка.
От години не ми се беше случвало да попадам в подобен род заведение и чак не можах да повярвам, че това място е имало смелостта да се кръсти “пиано бар” – с цялата тежест, която стой зад това име.
И за да не разточвам излишно така не-вдъхновяващата история: Започва да пее подгряващата група от 3-ма певци – изпяха 3 песни на български и оттам се започна дивата мазна противна чалга. Ние стоим в изумление и аз си представям как червата на Любо, който стоеше отстрани, в момента се обръщат. Подигравка – не, повече от това. Но колко се лъжех, че това е всичко.
Всички останали (или поне повечето) се оживиха, белите салфетки захвърчаха във въздуха, а дупетата се развъртяха.
ОК. Изтраяхме го. Дойде 2 часа и Любо излезе на сцената. Както винаги усмихнат, в настроение, оживен, зареждащ и изпълващ. Поздрави всички топло и започна да пее с божествения си глас. Точно 2 песни. Едни от най-добрите и най-силните му – “Мога” и “Ако някога”. Всички викахме, пляскахме, подскачахме и наистина ни беше толкова хубаво. Такъв изпълнител, от такъв ранг, с такъв глас, с такова сърце… Рядко се среща.
Но Любо спря. И каза следното, цитирам:
- “Тука едни момченца явно са объркали заведението. Ръчкат ме в ребрата и се опитват да ми бъркат отзад. Явно са се объркали и не са дошли за моята музика. Нека да ги помолим да напуснат!
Опа… не, не, чакайте че дойдоха, за да ми кажат, че ще ме бият. Абе, момчета, къде се намирате? Това да не ви е 95-та година?! Тука има ли кой да се намеси от това заведение, в което стъпвам за първи път?”
Тук никой не се намесва, а вместо това някакви дебеловрати и едро габаритни мъжаги заобикалят застрашително Любо… настъпва суетня, хората се споглеждат. Чудя се да се смея ли… какво ли. Какво се случва?! И Любо продължава:
- “Добре, благодаря ви. Това беше от мен. Аз повече нямам място в подобно заведение с подобен род хора. Заповядайте в Sofia Live Club. Това е недопустимо!…”
И напусна сцената. Мина покрай нас, видимо вбесен. Нормално. Колкото и да си “дзен” някои неща ти идват в повече. Ние го спряхме и му казахме, че сме тук само заради него и че досега сме ходили само в Sofia Live Club. Че много съжаляваме, че така се получи. Той благодари от сърце, каза че той съжалява и че не го е очаквал и ме прегърна. Каза нещо от рода, че от хора като нас зависи бъдещето на истинската музика в България.
Ето това е.
Суб-култура в културата.
Един изцяло различен свят в нашия много светъл, променящ и еволюиращ свят.
Силикон и ланци. Токчета и мускули. Фалш и евтиния, скрита зад скъпария. Пълни портфейли и празни глави. Салфетки във въздуха и нула ценности в душата.
Тъжно, но факт. И не можем да отричаме нещо, което го има, което се случва всяка нощ на десетки места из цяла България. Не можем да отричаме съществуването на тези момичета и момчета, които съставляват огромна част от младото поколение на страната ни. Бъдещите майки и бащи на децата на България.
Не можем да си затваряме очите и да казваме: “Това не ни засяга, ние сме много духовни и сме над тези неща.” Или още по-зле: “Това не е истина. Това е част от стария свят. Това не се случва в моя свят, аз минах през еди-колко-си портала, възвисих се, говорих си с ангелите и вече живея в друга действителност”
С отричане не се върви напред. Със затваряне на очите пред една от действащите реалности в момента, не ни се отварят за по-”висшите” измерения. Само с приемане, интегриране и по някакъв начин променяне из отвътре се постига по-горно стъпало.
С изкуствени усмивки и претруфени думички за духовност, определено не се става духовен. С отричане на негативните емоции и опитности, с чувствата и всички лица, които има в нас, доникъде не се стига.
Това, което се случи тази вечер е факт. Това, че един от най-добрите български изпълнители беше публично унижен от някакви “играчи” и това, че заведението, което го беше поканило не застана зад него и не го защити, също е факт.
Какво ще направим ние, уж си зависи от нас.
Как ще мислим и как ще възпитаме децата си.
Какво ще изберем да подкрепяме и зад какво ще застанем.
Дали ще изберем да сме много “дзен” и да замълчим или ще изберем да бъдем хора и да надигнем глас и да разкажем истината. Която понякога се оказва горчива.
Всичко зависи от нас. Да, но не винаги.
Зависи и от държавата, и от обществото, и от ценностите и от идеалите.
И ако няма такива, какво правим и накъде вървим?….
Емигрираме ли, в търсене на един “по-добър” свят или оставаме тук и се опитваме да създадем такъв и да бъдем такъв?…
- Стефи -
Stefibozhilova.com
