Всички се сетиха за Рангел Вълчанов, когато почина. Ох и ах, изпълниха медиите. И не да не са знаели приживе, за какъв човек става дума. Знаеха и още как. Но Черната Златка, Бигбрадъровото облъчване и чалга нашествието го бяха изтласкали в тъмния ъгъл, където се притискаха ужасени оцелелите умове на нацията.
Това, разбира се бе сторено по заповед на Щуката, сиреч – голямата политика. От лицемерие същите тези медии от време на време го канеха за интервюта, но забележете – с единствената цел да изкопчат нещо сензационно от него. Сщият „компромис” правеха и за Радой Ралин, а Калоянчев го експлоатираха до последния миг от живота му и го вкараха в непонятни и нечестни ситуации.
И за Рангел Вълчанов знаеха, че е оригинален, право куме в очи и се възползваха подличко от това. Разбира се, че ще открекат в един глас, бършейки бисерните си сълзи, но кой ли се интересува от тях. Известните неизвестни. Еднодневките на прехода. Дори някои медийни началници, които нямат хал хабер от култура, кино, слово и присъствие в съкровищницата на една нация, се издокарваха до него – я за снимка, я за за да ги видят, с какъв човек общуват. Ужасни сцени, сътворени от семпли човечета.
Някой ден тези същества биха умрели по заповед на Щуката.
Това ги отличава от големите имена, от надарените хора. Те дори не знаят, че и в Рая ще им се наложи да щъкат по нечие нареждане. Толкова са удобни в сервилността си.
Някой рече с въздиш на опашката пред ковчега на Рангел, че трябвало нахалниците да да ги изринат с лопата от поклонението. Но няма нужда. Те толкова много се отличаваха от истинските хора по служебно загрижените лица и шарещите насам натам очички.
Поетесата Миряна Башева е написала стихотворение, посветено на Рангел Вълчанов.
(То не се отнася за служебните лица в българската действителност.)
...Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!
И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"
Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо древно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.
Благодаря ти за всичко! До скоро... М.
