Наглед невъзможното съчетание все още съществува в детските представи. Доказателство е Националният конкурс за есе “България в моите мечти”, който днес награждава малки творци от цялата страна.
Два дни преди първите задължителни матури по български език и литература ученици от цялата страна показват, че могат да пишат емоционално и патриотично, а текстовете им са достойни за публикуване. Националният конкурс за есе “България в моите мечти”!, организиран от Фондация Българска памет и Асоциацията за развитие на гражданското общество (АРГО), днес увенчава с награди победителите сред 290 деца от всички краища на България. Ученици от Варна, Пловдив, Кърджали, Сливен, Смолян, Силистра, Стара Загора, Самоков, Петрич, Благоевград, Хасково, Видин, Монтана, Лом, Раднево, Попово, Тъпговище, Шумен, София и други градове, от селата – Хаджиево, Драгушиново, Златитрап, Пловдивско. създадоха есета за родината, която засега живее само в техните мечти. Те обаче писаха и за надеждите и страховете си, все свързани с България и със своето място в нея.
Комисията в състав проф. Б. Димитров – почетен председател, Снежана Йовева-Димитрова, председател, Даниел Панчев и д-р Милен Врабевски и консултанти: Ана Кузнецова, Виржиния Борисова, Александра Йосифова, Емил Миладинов, Николай Николов, Пламен Благоев, Костадин Личков и Божидар Алексиев се е ръководила от солидни критерии при оценяването. Акцентът пада върху оригиналността, оптимизма, но и върху правописа и стилистиката. Съвсем естествено, колкото по-големи са децата, толкова по-реалистична става визията им за живота.
Идеята на организаторите е, не само да раздадат парични награди на отличилите се (което впрочем се случва рядко в подобни случаи), но и да направят всичко възможно за издаването на сборник, който да ги представи на по-широката четяща общественост.
Frognews.bg предлага на вниманието на своите читатели две от най-силните ученически есета, които обяснимо впечатлиха журито:
ПРИКАЗКА ЗА НЕЯ
Мария Владимирова Рангелова 16 г. гр. Пловдив
Преди много време живях аз, и всички целуваха ръцете и нозете ми. Така бяха научени, затова бях славна. Владеех много, простирах нозете си в морето, за да ме целува вечер, щом мрака затваряше очите на хората. Тялото ми хранеше всички, ходещи върху ми, но и аз се хранех с хора. Мъртъвците не радваха очите ми, затова привиквах ветрове, снегове, дъждове да пилеят косите ми и ги засипват със забрава...Но така лъжех себе си ─ всъщност нещо се раждаше... Памет... Станах мечка-стръвница ─ колкото повече вземах, толкова повече ми се услаждаше. И поисках червена вода, която течеше във вени ─ беше ми трудно да гълтам храната... После мене коряха, а виновните те бяха…Те ме хранеха, те ме пояха, те се страхуваха от мен и ми пееха химни, за да ме омилостивят. Кланяха се с опрени чела и ме славеха с думи. А аз хубавеех. Не стареех, възраждах се и помнех всяко предателство, всяка тяхна дума, всеки жест, но сама бях безмълвна. Но пък можех да плача, да се треса от болка, да негодувам, да топя дрехата си в бяло, да я сменям с друга в зелено, в червено и жълто, и така, докато свят светува... Напролет бузите ми ставаха розови – досущ младенец ли се смалявах или от кръвта това се израждаше? Избуявах в цвят, в знамена, в корони... Бях не само топка любов, но щом копия ме обсипваха, ставах кактус ─ толкова бодли ме караха да ги презирам заради глупостта им да имат всичко връз мене, че се чудех на глада им ─ кога ще се пръснат отвсякъде...
Сега вече се питам коя съм наистина ─ кожата ми двукраки са снели, опасли са мъха ми в зелено и са ме обезпустели, опустинили и обездушили. Но не са спрели да се бият за мене. С колчета са ме наковали, взели са ми мерките, сякаш рокля ще ми ушиват ─ а пък аз съм ходила винаги гола...Плътта ми се е галела щедро във вятър, слънце и дъжд, и съм давала сянка и огън, а в утробата съм си носела тътен. Кога да избухна се питам? И какво ще родя? Мъгла и облаци във душите са ми изгубили славата. Имам очертания ─ нарисували са ме на някакъв лист, очертали са ме по краищата с накъсани линии и точки и не зная къде като разказно изречение свършвам, и къде започвам ─ ни многоточие, ни край съм...Вече аз не зная какво съм...А съм била голяма, с много повече слава, с много повече гордост, с много повече почит към мен. Сега съм само нарисувана с линия ─ граница, която казват, че скоро ще изтрият с гума... Днес оттатък децата ми думат на други езици, оттук приказват български, а са всичките братя... Кой е срязал ръцете от торса ми, раменете от лактите, краката от пръстите? А къде са ми ноктите? Да им кажа на днешните ─ там да хвърлят копията си... не боляло ─ просто нямало тъкан. И не теквала кръв.... Ала аз съм забравила славното, знамената разперени... И позора, и славата, и предателствата, и еднооките войни, и мъстта, и отнетите мъжки деца, и телата на колове... Но било е отдавна и вода е отмила кръвта, а доброто изтрива омразата. Искам само спокойствие... Остарявам, не хиляда, много повече са годините ми, но това пък е друго.... Искам просто небе, сенки на птици, осеяли горното в полет... Спокойствие...Искам мир и мълчание... Копията, заменени със бомби, съглашателства, договори, предателства ─ всичко да забравя и дишам... И дишам... Имам сто имена, сто езика, сто спомена, сто предания, сто цвята... Имам хиляди рани, и шепи в клетви съм глътнала... Пия кръв и приемам тела. На друго не съм се научила. Аз приказки нямам ─ пък за мен само пишат. Не съм учила в училище, не мога да чета по човешки, даже не разбирам от всичките действия. Нито зло, нито добро не зная какво е, а двукраките често ги бъркат ─ за едни злото добро е, за други ─ доброто е зло...Само понякога надничам, щом земляните притворят зеници, иска ми се да им разкажа на моя език най-хубавата приказка за дворци и за слава, за мъдрост и вяра, за злато, което притискам отвътре си, но ме е страх, че алчността и измамата са толкова тежки, че ме притискат отгоре си и не мога да им дам даровете на древните ─ златни ритони, кани, фиали, подноси, огърлици, обици и съдове, дето стават на маски, но те знаят това ─ бъркат в хълбоците ми ─ искат всичко да вземат от мене, а аз ще съм щедра, когато заслужат. Но те алчни са... Пъхат мръсни ръце. Нараняват ме често, а нечистите помисли са по–лоши от удари.
Аз на болка съм свикнала ─ помня лицата на траки, на войници от армии, на развети байряци. Подир тях светлолики лица. Сетне други лица, но от слънце обжарени и печат от конски подкови върху ми. На конете мъже с обръснати черепи и опашки отзад. Пазя спомен и от легнал старец със съчки ─ синовете познати...Разсипали са се върху душата ми разделени половини и се е търколило кълбото на бягството, на страха, на много копита и диви мъже... И е започнало преселението на хора. Дошли са тук. И мен са докарали, да ме слеят със друга... Две тела, две души и наострени погледи. Разсипала се е една любов, боляри не са одобрили жрица и хан да пребъдат в лице на малко дете. Загубили са се сълзи в тъмния преход на пътя. Толкова дълъг е бил той, че е спирал в почивка и е намалял числото на людете... Лейнала се е кучешка кръв ─ да покаже посоката, струйките `и са хванали изтока и аз разбрах тогава, че тялото ми е се намерило, или преместило, или кой знае какво, просто се е събрало светлото с тъмното и съм имала име, и съм имала битка, и съм имала армия, и съм имала договор. И била съм призната от силните! Мен ме е имало в едно лето ─ шестстотин осемдесет и първо... Но това е било отдавна, ръцете ми са събрали изток със запад, мечти и желания, разсипани листи от вечност, приказки и предания, оброчища и светилища, Перун и Тангра, мюезин и молитва от църква... Така постепенно съм добила очертания. И се е объркало бивало със небивало, мечти и желания, истина със неистина ... толкова гърнета са се счупили, толкова вода е изтекла от оттогава, че ми се бърка понякога станалото, пък и не мога по човешки да думам.... Дивите коне са пили вода в реката ─ делител, която и днес напива плътта ми и са останали, бучнати като копия и като нещо да напомня за някога.
Днес съм стара и от това съм се смалила до педя, до длан... Бяло и черно са ме събрали, после намерили общия Бог. Оттогава на него хората се кланят, но малцина ме помнят такава. А плътта ми още пази телата на хора. Аз съм плътна и раждаща, защото съм хранена с кръв и много стенания. Остарявам, а ми се иска да стана отново мила, родна и хубава. Да съм славна, пак да опират челата си в тялото ми, да се кланят и коленичат пред мене... А дали всички ще ме раздират от щения за притежание. Дали „сега” на площта ми ще стане това, каквото е било някога... И трябва ли всъщност, и на всяка цена ли ни е нужно да бъда единствено и само голяма? Друго трябва да е великото, мисля си.... Искам и нещо за себе си, но и за тях да пожелая – да има някой, който да затваря очите им, да ги прегръща и води по пътя към Другото. Времето ме убеди, че те са толкова лакоми ─ искат всичко да имат, повече от моженето на ръцете, стомаха, душата... Дори мен, ако могат, ще ме глътнат цялата, ще ме продадат като жертвено агне. Името са ми забравили мнозина..... Но аз знам ─ има и такива, които го помнят, и превръщат спомена в книжнина... После слаг т мечти и ги сбъдват с усилия... А на всички им е писано да воюват за мен: аз да съм тяхна, щом са стъпнали първо върху ми. И е писано аз да съм първия им дъх, и е писано аз да съм сетният им... И е писано ─ мен да ме има. И е писано: АЗ СЪМ ЗЕМЯТА БЪЛГАРИЯ! НАЙ-ХУБАВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЖИВИ И МЕЧТА ЗА ОНЕЗИ С ПАМЕТ....
снимки Вяра Йовева
България в моите мечти
Яна-Ивана Бояджиева, гр. Кърджали
Отново седя на малката стрелка на часовника и с всяко преместване на нейната съседка потрепвам от необяснимо вълнение. След един неусетен миг немощните ми ръце едва се държат за острите като бръснач контури на вечната пътничка. Полунощ е и аз съм изправена пред дилема – да се задържа на стрелката или да падна в нищото на илюзии и мечти. Заради наранените ми от безпощадната динамика на времето ръце, всяка вечер бягам от нея в измерение, в което то – Времето не съществува. Полунощ – стрелките на часовника замръзват за миг, мигът се превръща в безкрайност. Аз често прелитам през тази безкрайност и разлиствам пожълтелите страници на историята, която е закътана някъде в дълбините на съзнанието ни, затворена между четирите стени на старо прашно сандъче. Открехнатото капаче на сандъчето ме връща назад във времето и предизвиква у мен една очарователна мечтателност. Едно от най-съкровените ми желания никога не е губило връзка с реалността. Винаги съм искала да живея в действителност, в която думите чест, достойнство и героизъм да не са само клиширано – ироничен идеал, а философия за живот. Когато се размечтая, пред унесения ми поглед винаги е Тя. Винаги е облечена в носия и, незнайно защо, винаги плача. Всяка наша среща протича без думи. Но една нощ при поредното ни съприкосновение, тя държеше в ръцете си фино изтъкано от снежно бяла вълна платно, което веднага прикова погледа ми със своето изящество. Когато се вгледах по старателно бях поразена, защото платното бе пропито с аленочервена кръв, а сълзите на жената се търкулваха по румените й бузи и размиваха кървавите петна. Тогава разбрах, че я познавам и винаги съм я познавала. „България”, прошепна ми със своята песен вятърът и наистина беше Тя. Кървавото петно бе пелена, а сълзите й се ронеха по загубата на поредното чедо. Нима бях стигнала толкова далеч? Бях пропътувала повече от 130 години, но може би с някаква цел. За пръв път Тя изправи глава и ме погледна. Погледът й ме прониза, а една от сълзите й заблестя като росна капчица вода и ме заслепи. Този поглед бе за миг, но за мен този миг се сля с вечността. Когато намерих сили да поема въздух ме стресна оглушителен гръм. Обърнах се назад, накъдето сочеше погледа й и видях снажен мъж. Той свали калпака си и падайки изкрещя ”Свобода или смърт”. След минута ехото отговори един, два, три пъти и Балканът притихна в траур. Аз се обърнах към нея, защото бях объркана. Погледите ни се срещнаха повторно и точно тогава от крайчеца на окото й потече кристално чиста сълза, която ме смрази за момент. Тя погледна към тюркоазеносиньото небе. Изведнъж над главата ми прелетя бял гълъб, снижи се и кацна близо до мен. Реших да направя крачка, за да го приближа, но нещо прободе петата ми – човешка кост. Тога осъзнах защо съм там и защо ми се случва това. Това беше онзи свят – моят свят. Измерението на чест, жертвоготовност и героизъм, носещо българския дух, което аз рисувах в своето илюзорно пространство. Въпреки свят на болка и страдание, аз бях открила мечтата си – моята България.
