При съществуващата конфигурация на политически и корпоративни интереси в законодателната и изпълнителна власт, промяна на про-корупционното статукво би могла да започне само през прокуратурата.
ст.н.с., д-р Антоний Гълъбов, социолог
Бурната демонстрация на активност от страна на правителството през дните, оставащи до подготовката на заключителния доклад на Европейската комисия, не могат да прикрият системния характер на проблема, който превръща политическата корупция в риск пред националната сигурност. "Стахановският ентусиазъм", с който управляващите се опитват да прикрият истинския проблем е впечатляващ. Но той само задълбочава увереността, че политическата корупция у нас от отклонение се е е превърнала в норма за властване. Критично важни за достъпа, консумирането и запазването на властта в сегашния й вид, се оказва поддържането на широка сива зона между бизнеса и политиката. Именно затова, всеки опит за решително действие срещу системния проблем на политическата корупция у нас, бива неутрализиран мълчаливо, но решително.
Две събития с международно участие през изминалите седмици, показаха до каква степен българските институции са готови да дефинират проблема за политическата корупция. Първото бе регионалната международна среща, организирана под патронажа на френския посланик, Негово превъзходителство, г-н Етиен дьо Понсен. Експерти от Франция, Унгария, Румъния и Словакия дискутираха темата за финансирането на политическите партии като критична зона на корупционен натиск. Другото събитие беше организирано от Асоциация "Прозрачност без граници" - националното представителство на най-голямата антикорупционна мрежа в света - Transparency International, с активното участие на Върховната прокуратура на Република България. Десет години след началото на съществуването си у нас, представителството на Transparency International се опита да съчетае гледните точки на широк кръг от магистрати от страната и чужбина по отношение на наказателното преследване на корупционни престъпления, включително и такива, които се реализират в рамките на самата съдебна система.
Двете събития по различен начин очертаха профила на проблема за политическата корупция у нас. Финансирането на политическите партии като най-видимата и сравнително лесно достъпна за публичен контрол зона на корупционен риск, налага въвеждането на специфична регулация. Експертите бяха единодушни в разбирането, че политическите партии трябва да получават публични средства като форма на защита от зависимостта, в която биха могли да се озоват по отношение на крупните си донори. Опитът на Франция от преди повече от двадесет години, когато скандали, свързани с финансирането, доведоха до криза на легитимност на цялата политическа система, показва, че въвеждането на публично финансиране, може да намали натиска върху партийните политически структури. Но именно от гледна точка на собствения си опит, френските експерти настояха, че преминаването към изцяло публично финансиране на политическите партии не може да бъде обосновано.
У нас идеите на президента Първанов в този дух, освен съществена доза популизъм, съдържаха и нескрито желание за механично редуциране на броя на политическите партии чрез въвеждането на формални критерии за представителност. Няма нищо по-нелепо от това, когато не може да бъде гарантиран ефективен публичен контрол върху определена дейност, тя да бъде забранена. "Съображенията" на президента бяха свързани именно с неефективната система за контрол върху произхода и отчетността на финансовите средства, които използват партиите по време на предизборна кампания. Но вместо да бъдат насочени усилия към изграждането на капацитет за ефективен контрол, той предпочете да последва линията на най-малко съпротивление, обявявайки се за преминаване към изцяло публично финансиране. Подобни държавно субсидирани партии изглеждат по-удобни за финансов контрол и това е единственият аргумент в полза на подобно предложение. От друга страна, както отбеляза Председателят на Националната комисия на Франция за контрол върху финансирането на политическите партии, политическата дейност е изцяло частно дело. Като част от гражданското общество, политическите партии би трябвало да притежават необходимата свобода да формират собствените си приходи и да определят разходите си, така че да постигат целите на своето политическо представителство.
Но независимо от споровете за посоката на
необходимата законодателна промяна, никой не може да отрече, че съществуващата
законова база все така не се прилага ефективно. Местните избори през изминалата
година се превърнаха в ярко доказателство за това, до каква степен
политическата корупция определя достъпа до властта, а това би трябвало да е проблем
за националната сигурност на една демократична страна. Ако достъпът до властта
е възможен в противоречие със закона, срещу заплащане и при пълна мобилизация
на паралелни и нелегитимни по своя характер форми на зависимост, то тогава
става въпрос за риск пред националната сигурност, който би трябвало да се
превърне в приоритет на институциите, ангажирани с тази дейност.
Създаването на Държавната агенция "Национална сигурност" бе представено като адекватен отговор на изострящите се европейски и международни критики към България. Парламентарното мнозинство наложи създаването на тази институция без окончателно изяснена концепция за нейните правомощия, сфери на дейност и режим на взаимодействие с останалите институции и преди всичко с МВР. Първата цялостна заявка към дейността на ДАНС от страна на правителството се оказа решението на премиера Станишев за стриктно приложение на Закона за публичност на имуществото на висшата държавна администрация, магистратите и политическите фигури в законодателната и изпълнителна власт. Оказа се, че новата агенция трябва да изпълнява контролни функции по спазването на закона - нещо, което не съответства напълно на нейната мисия. След съвместната проверка на Сметната палата и Националната агенцията за приходите беше установен внушителен брой от проверявани лица, които са посочили неверни данни в ежегодните си декларации, както и такива, които демонстративно не бяха спазили закона. Спрямо тях и до сега няма образувани предварителни производства и по всичко личи, че за пореден път ще бъдат прикрити факти и обстоятелства, които имат пряко отношение към обхвата на политическата корупция.
Междувременно, по повод на активното мероприятие срещу Първа инвестиционна банка, премиерът възложи отново на ДАНС проверка по този случай. Асиметричността на подобно решение е очевидна. Най-малкото, защото е много трудно подобен черен PR в банковия сектор да бъде определен като риск пред националната сигурност, освен ако някой не е готов все още да я асоциира с партийната сигурност. От друга страна, въпреки приетата през януари 2006 г. Стратегия на правителството за прозрачно управление и противодействие на корупцията, ДАНС все така не е ангажирана с активни мерки по отношение на финансирането на политическите партии, макар че в нейния състав бе включено и Бюрото за финансово разузнаване, а предизборните кампании у нас все по-често се превръщат в удобна форма за пране на пари.
Капацитетът на прокуратурата за ефективно взаимодействие с останалите институции при разследването на корупционни престъпления, остава незадоволителен. Дори и там, където през изминалите години бяха създадени споразумения за сътрудничество между институции от изпълнителната и законодателната власт, все още липсват видими резултати на ефективни обвинения, завършили с осъдителни присъди. Още по-сложни са вътрешните разследвания в съдебната система, при които в корупция би трябвало да бъдат уличавани магистрати. Международната конференция, посветена на тези проблеми пред съдебната система у нас, очерта много ясно необходимите действия, както и невидимите, но изключително ясно осезаеми граници, поддържани от липсата на политическа воля за ефективно противодействие на политическата корупция.
Сценариите за онова, което предстои в средата на юни, както и за съдържанието на окончателния доклад на Европейската комисия за напредъка на България, изглеждат предвидими. Както и при междинния доклад от февруари, най-вероятно и сега, оценките на започналите проверките си експерти, ще бъдат критични. Но ситуацията в България и Румъния постави европейската администрация пред неочаквано изпитание. От експертна гледна точка, съществуват безспорни основания за налагане на санкции. Но политическият прочит на подобна оценка изглежда неприемлив, най-малкото защото вече не сме страна-кандидат, а действителен член на ЕС. Затова, като че ли изглежда по-вероятно, на политическо ниво острата критика отново да бъде заменена с по-обтекаеми формулировки, които ще дадат основания на българското правителство отново да неглижира проблема с политическата корупция и да се задоволи с няколко персонални размествания.
При съществуващата конфигурация на политически и корпоративни интереси в законодателната и изпълнителна власт, промяна на про-корупционното статукво би могла да започне само през прокуратурата. Политическата инициатива за общ преглед на дейността на институциите, ангажирани с проверка на партийните финанси, би трябвало да се превърне в изходна точка, ако не за българска кампания от типа "чисти ръце", то поне в начало на целенасочено противодействие срещу мрежите на политическата корупция, които все по-трайно определят политическия процес в страната. Напълно сигурно е, че без подобен процес на цялостен преглед на придобитото и притежавано от политици и партии имущество, не би било възможно възстановяване на общественото доверие в партийната политическа система. На свой ред, при съществуващата криза на легитимност, в условията на прекалено рано и агресивно започната от управляващите предизборна кампания, по-скоро ще се запази високото равнище на корупционен риск, което допълнително подкопава доверието в демократичната политическа система.
Проблемът на България с политическата корупция наистина е въпрос на национална сигурност. Това няма нищо общо с една или друга форма на контрол от страна на ЕС или НАТО. Неговото решаване е въпрос на български национален интерес и именно в този смисъл, неговото отлагане или подмяна, увеличават стратегическите рискове пред сигурността и перспективите за развитие на България.
