Очаквано депутати от БСП и Атака внесоха, без никакво предварително обществено обсъждане, предложение за връщане на параграф 12 от Закона за досиетата, с което искат да забранят на Комисията по досиетата да обявява имената на тези офицери от Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА.
Които след 16 юли 1991 г. са заемали пост на началник на отдел или началник на сектор в служба „Военна информация” или в Националната разузнавателна служба. Тяхното предложение беше одобрено от вътрешната парламентарна комисия на 2 октомври, а поправката в закона беше подкрепена и от депутатите от ДПС. Единствените, които се противопоставиха на тази промяна, бяха депутатите от ГЕРБ. Президентът Плевнелиев обяви своето намерение да наложи вето на тази промяна, но аз не се съмнявам, че услужливата, подкрепяща коалицията „БСП-ДПС“ партия „Атака“ ще осигури нужните гласове за преодоляването на президентското вето.
Каква е предисторията на този параграф и какво се крие зад настоящото предложение? Както е известно, параграф 12 беше включен в последния момент към преходните и заключителните разпоредби на приетия в края на 2006 г. Закон за досиетата – с аргумента да бъде защитен животът и сигурността на най-важните и опитни български разузнавачи. Параграфът беше отменен от предишното Народно събрание в края на 2012 г. в унисон с принципната позиция на ГЕРБ и на Синята коалиция, както и в отговор на обществените очаквания за разширяване обхвата на Закона за досиетата. Малко по-късно, на 13 март 2013 г. Комисията по досиетата излезе с решение 2-150, в което оповести лицата, които вече са били проверени от Комисията, но които не са били оповестени по силата на този параграф. С това решение бяха обявени имената на 25 души, мнозинството от които продължават да работят като дипломати в Министерството на външните работи. Изненадата беше името на Декана на Историческия факултет Пламен Митев, който през есента на 2012 г. стана известен с фразата си към младите студенти: „Не си създавайте кумири измежду самообявилите се за съвременни строители на демократична България”. Оказа се, че той е постъпил на работа в разузнаването през 1983 г. и очевидно, докато е преподавал на студентите, е катерил и кариерната стълбица в разузнаването.
Ще се опитам да анализирам мотивите на вносителите, които предлагат връщане на параграф 12 от гледна точка на тази кратка предистория. Вносителите посочват няколко основни аргумента. На първо място, така щели да бъдат „защитени от разкриване действащи разузнавачи, които продължават да извършват дейност извън територията на Република България”. Другият основен аргумент е, че без този параграф „се създават предпоставки за разкриване на прикрития в чужди държави”, използвани от двете служби. И третият, най-впечатляващ аргумент е, че практиката на прилагане на Закона за досиетата „показа, че предвидената в чл. 32 защита на документи не може да служи като превенция по отношение на сигурността, в т.ч. и живота, на служителите на двете български разузнавателни служби”.
Какво казват тези мотиви? Според вносителите, съществува голям брой разузнавачи, които на 16 юли 1991 г. са заемали позицията на началник сектор или началник на отдел и които до днес, двадесет и две години по-късно, продължават да вършат важна оперативна работа в чужбина. Това звучи истински абсурдно като имаме предвид промените в България, а и в специалните служби, настъпили през последните повече от две десетилетия. Може би, ако вносителите бяха избрали някаква по-късна дата за гранична, а не се бяха ориентирали към механично връщане на стария законодателен текст, приет преди почти 7 години, в аргументите им щеше да има известна логика. В днешния си вид обаче това предложение явно защитава други интереси.
Вторият аргумент е, че обявяването на тези хора създава предпоставки за разкриване на „прикрития” на двете служби. Означава ли това, че Историческият факултет е бил „прикритие” на българското разузнаване и докога? Дори да мога да си представя такова нещо за годините на комунизма, не мога да си помисля, че това е било възможно в годините на демокрацията. Просто защото вярвам в независимостта на българските учени и особено в принципа на университетската автономия.
Третият аргумент е, че практиката на Комисията по досиетата не може да осигури защитата на сигурността, включително на живота, на служителите на двете български разузнавателни служби. В действащия Закон за досиетата и днес съществува чл. 32, в който се казва, че „не се разкриват и публично оповестяват документи, чието разкриване или публично оповестяване ... би създало сериозна опасност за живота на дадено лице.” Законът предвижда това да става след мотивирано предложение от страна на съответните служби, по което се произнася Комисията. От този аргумент на вносителите става ясно, че те дори не се опитват да прикрият недоверието си в Комисията по досиетата и в нейната способност да взима решения, които да защитават сигурността и живота на проверяваните хора. Поне на мен обаче не ми е известно решението на Комисията от 13 март тази година по някакъв начин да е застрашила сигурността или живота на някого от оповестените.
Какви са тогава реалните мотиви зад това предложение? Можем само да спекулираме колко души биха били засегнати от бъдещи разкрития на Комисията по досиетата, но почти сигурно техният брой е такъв, че трудно може да оправдае приемането на специален закон. Най-вероятно зад гърба на неколцината наистина важни български разузнавачи, чиито имена и документи могат да останат тайна благодарение и на сега действащия чл. 32 от Закона, трябва да бъдат скрити имената на някои публични фигури, които в годините на прехода са заемали ярки обществени позиции в полза на една политическа сила – но не от позицията на разузнавачи, а от позицията на прикритието, в което са работили. Тяхното оповестяване днес няма да застраши нито живота, нито сигурността, а още по-малко пенсиите им, но ще постави редица въпроси за връзките между една политическа партия и комунистическите служби за сигурност. Оповестяването на техните имена би било оздравително и за съвременните служби за сигурност, които така ще се освободят от някои тайни, които продължават да им тежат и до днес.
Другият скрит мотив зад това предложение е пълзящата атака на днешната тройна коалиция срещу Комисията по досиетата. Още в първото си публично изявление като министър, Кристиан Вигенин защити „професионализма” на агентите на ДС във Външно министерство. Мнението му беше последвано и от реални действия – като за Постоянен секретар беше назначен човек с богата агентурна биография. А други агенти изпрати като заместник-ръководители на дипломатически мисии в чужбина – тъй като президентът Плевнелиев заяви категорично, че няма да допусне някои от тях да стане посланик те сега се изпращат като „политкомисари“ или „заместник-командири по политическата част“. Няма други думи, с която да се опише случващото се във Външно министерство, освен думите комунистическа реставрация.
Атаката срещу Комисията по досиетата дългосрочно е усилие, обречено на провал. Причината е, че правителството на ГЕРБ показа ясна политическа воля и положи усилия архивите на бившата Държавна сигурност да бъдат предадени на Комисията по досиетата, която днес вече е истинският собственик на тези архиви. Епизодът с връщането на параграф 12 е опит да бъде отложено предаването на последната част от тези архиви и картотеки от двете разузнавателни служби, които до момента намират начин да отложат това.
Какво е истинското послание на авторите на този законопроект? Посланието на трите управляващи партии е, че те ще продължат да пазят в тайна имената на офицерите, които все още не са били оповестени, и ще продължат да разчитат на „професионализма” на тези, които вече са били разкрити. Защитавайки бащите на задкулисието, днешните управляващи и тяхното марионетно правителство отново демонстрират своята лоялност към задкулисни играчи. България заслужава друго управление и огромната част от българското гражданско общество, убеден съм, няма да се остави да бъде върната в миналото тоталитарно време.
Андрей Ковачев, евродепутат
